Ма шер Анет
Ани
Казваше се Ана и беше електроинженер. Работеше в завода за осветителна техника, колегите ù я наричаха „ма шер Анет”. Тогава беше сравнително млада – „когато се наливаха основите” и всички репетирахме оптимистичната трагедия на строящия се социализъм. Имаше стройно и тънко тяло, също тънки прасци, но най-впечатляващи бяха ръцете ù – с дълги пръсти на пианистка. Всички знаеха, че в рода си има баба рускиня от аристократичен произход. Може би това – истина или лъжа – я караше да се държи горделиво, да премерва речта си, а тя се сипеше като звън на дребни монети. Беше абонирана за всички спектакли и оперни представления в града. Обичаше да ги коментира. Алтер-егото ù стоеше като тежко плюшено наметало върху източеното ù тяло и крехката ù душа.
Нямаше мъж, но имаше дъщеря. За нея се шушукаше. Била умна, хубава и талантлива. Русо, стройно девойче, с големи виолетови очи. Рисувала и пишела стихове. Ученичка в езиковата гимназия. Но ранимата ù душа намерила изход в миражите на ...