Втора година Невена се грижеше за баба Елена.  Началото беше отчайващо трудно, но неволята ги накара бързо да свикнат една с друга, а с времето дори се привързаха по някакъв особен начин. Елена се оказа жилаво бабче,  отдавна прехвърлила седемдесетте. Цял живот не беше работила, а мъжът ú се споминал отдавна. Имаше само един-единствен син, който идваше често да ги навестява. До преди няколко години ú нямало нищо, сама се обслужвала, но изведнъж започнала да се държи странно –  губила се в градчето, а когато една нощ я намерили да спи на пристанището, близките ú разбрали, че не могат повече да я оставят без човек, който да се грижи постоянно за нея. Понякога се случваше да не познава сина си, взимаше го за неин далечен братовчед и започваше да го гони още от вратата. Нали беше с добро и милостиво сърце Невена изпитваше състрадание към тази нещастна и объркана жена, която не беше виновна за сегашното си състояние.

     „Господи, що за свят? - мислеше си Невена – На Ани дядото и на 100 години пита за сина и внуците си, които са починали, до последно се надява, че ще ги види, а тази жена не познава собственото си чедо, което е откърмила и което почти всяка седмица я посещава. Какво ли си мисли за мен? На какво ли ú приличам – на вещица или на добрата фея? Кога ли ще си помисли, че искам да я убивам? Ужас!” – така Невена сама си се плашеше, но бабичката общо взето беше кротка. Макар и рядко имаше светли моменти и тогава човек можеше да си поговори нормално с нея. Тогава всичко започваше отначало, запознаваха се и Невена слушаше за стотен път с най-големи подробности събития отпреди повече от петдесет години. Разбра, че тези времена са били най-щастливите за бабата и семейството ú.

     От комшиите Невена научи, че на времето Елена е била  голяма красавица и първа кипра. Мъжът ú много я ревнувал и не я пускал да излиза извън дома. По нещастно стечение на обстоятелствата останали само с едно дете – второто починало след раждането. Живяло само няколко дни. След това не са могли да имат други деца. Мъжът на  Елена работел като готвач долу на пристанището и купувал с мерак най-модерните дрехи за нея направо от търговските кораби. Тя била първата, която сложила плисирана рокля с прилеп ръкав и винаги ходела с обувки на токчета.

     Баба Елена си имаше и своите чисти човешки слабости – обичаше сладичките неща пред солените, предпочиташе узо вместо вода и кафенце вместо чай. Не обичаше да пие вода. Вероятно не ú беше така сладка и не миришеше на анасон.  Невена спазваше стриктно инструкциите дадени от сина: 20 грама узо се разтварят до 100 грама с вода. Прави се три пъти на ден през 8 часа. Елена си изпиваше дозата с видимо удоволствие на екс, а после най-малко половин час шумно цъкаше, мляскаше с уста и се облизваше. Сините ú очи придобиваха тюркоазен цвят и сякаш  се подмладяваше с двадесет години. Поне на Невена така ú се струваше. Следваха фазите на висше смирение, духовно успокоение и сладка дрямка.

      „Така и двеста години няма да ú стигнат”, обясняваше през смях Невена на Ани през късните вечери, когато и двете бяха по-свободни за дълги и оживени разговори по телефоните. Дядото на Ани все още бил жив, но вече не можел да става от леглото. Все по-рядко питал и за децата си.

     Общо взето работата на Невена вървеше гладко като се изключат някои дребни инциденти. Понякога баба Елена хитрееше и се опитваше да захапе Невена, но тя вече беше изучила до съвършенство всички най-ранни прогностични признаци и предприемаше светкавични отбранителни действия. Те включваха още една доза от еликсира - УзоПрим. Независимо, че тоалетната беше до нейната стая, а на пода до леглото ú винаги имаше гърне на разположение, бабичката предпочиташе да маже пода и стените, но Невена се научи да се справя и с това. Просто нямаше килими и картини, а парцали с дълги дръжки, кофи, домакински ръкавици и препарати, които миришеха на белина. На няколко пъти щеше да стане пожар от забравяне на котлоните, а коронният номер бе слагането на тиган с нажежено до червено дъно направо в хладилника. Невена много внимаваше за тези неща. Масата в кухнята винаги беше отрупана със суха храна – плодове, сухари, бисквити. Възрастната жена често забравяше, че е яла само преди два часа и винаги имаше апетит. Откакто веднъж обърка чиниите с гърнето за някои естествени нужди Невена повече не посмя да сложи чиния на масата.  

      И все пак бабката не беше от най-тежките случаи. Добре, че синът, а понякога и снахата идваха за по час-два, а това също беше помощ. Тогава Невена можеше да се разходи спокойно из градчето, да слезе до пристанището или да отиде на гости при някоя приятелка. Сила ú даваше мисълта, че е временно и скоро ще си намери друга по-хубава работа. Някои българки разхождаха деца, други работеха като камериерки в хотелите, но всички места общо взето бяха заети.

♠♠♠

      Невена бързо си намери приятелки-българки на острова, по-скоро те я намериха, но не се сближи истински с нито една от тях. Те бяха много заети със служебните си ангажименти както и тя.  Всяка от тях си имаше своята житейска драма и своя ад за да дойде тук. Естествено, че всички изтъкваха на първо място финансовите причини. Истината оставаше дълбоко и ревниво пазена, дори и след най-откровените и задушевни разговори.  А Невена не обичаше да разпитва хората. Може би защото имаше деликатна и фина душа по рождение, а вероятно се страхуваше да не вземат да я разпитват. Научаваше от тях само това, което ú споделяха. Знаеше, че тогава са най-искрени.

     Голяма част от сънародничките бяха силни по дух жени, с широко скроен мироглед и имаха благородни сърца. Бяха пристигнали за да сложат някакво ново начало и нов ред в живота си. Всяка от тях живееше с тайната мисъл, че нещата най-после трябваше да се оправят. Невена също принадлежеше към тази група. Парите я интересуваха дотолкова, че да си върне заемите, да помага редовно на майка си със суми, които изпращаше по хора. Отделно си събираше и свои парички. Така правеха всички и тя се учеше от тях. Други кой знае какви грандиозни планове нямаше. Поне за в близкото бъдеще. Най-важното беше да забрави онази абсурдна история свързана с Барона. Беше налудничава идея от нейна страна, че ще остане неразкрита и че никой никога нищичко няма да разбере за нея. Поне тук, на този далечен остров, тя се чувстваше по някакъв начин сигурна и защитена. Криеше и за дарбата си от Бога. Знаеше, че това е тежка карма и се заплаща с висока цена.

♥♥♥

         Запозна се с жени, които бяха на възраст два пъти колкото нейната. Можеха да ú бъдат майки. Жени видяли две и двеста от живота. Някои от тях влачеха с години хронични и ставни заболявания, имаха групи инвалидност от ТЕЛК, а гледаха хора, които може би бяха по-здрави от самите тях. Междувременно две от жените се разболяха от рак и отскочиха до България да се оперират. Било по-евтино и поне щели да се видят най-после с близките си. Ако даде Господ пак щели да се върнат и да продължат да работят. Едната от тях се върна с перука след близо половин година. Беше и някак подозрително напълняла, по-скоро като напомпена и само бледият цвят на кожата издаваше, че нещо не е наред със здравето ú. Трябвали ú обаче още няколко месеца, за да получи някакви си години. Другата изобщо не се върна. Невена не спираше да се чуди откъде намираха сили тези жени.

     Липсваха ú приятелки на нейната възраст. Започна да си мисли и за нова интимна връзка, но нямаше с кого. Имаше разни предложения, но не ги приемаше насериозно. Беше чувала, че на острова има нейни връстнички, дори и съвсем млади момичета, които заработвали като компаньонки и танцьорки в таверните и по хотелите. Тези неща я плашеха. Знаеше, че не става за това. Нали и тя е била в ролята на компаньонка за една нощ. А е излязла с някой, току-виж са я изтипосали на другия ден по телевизията и по вестниците. Ами ако тоя вземе, че и умре десет минути след като тя си тръгне?! Не, стресът, който беше преживяла щеше да го помни цял живот.

     А светът беше малък. Колкото и старателно да се криеше, много скоро всички на острова бяха наясно с нейната биография. По една жена изпрати пари и колетче за майка си. Бяха дребни на вид неща, но Невена беше вложила цялото си сърце и душа в тях – един пакет гръцко кафе, локуми, зехтин, две лъскави блузки по неин вкус, бяха най-лъскавите, които видя в един магазин, чифт още по-лъскави чехли, сапун, който миришеше на жасмин, розов шампоан и комплект перлен гердан с гривна, който много ú хареса. Представяше си как майка ú ще се зарадва и ще ги носи, когато отива на работа. Другият път ще ú изпрати чанта и кремове. Написа адреса, домашния си телефон и обясни къде работи майка ú в случай, че я няма вкъщи.

     Жената се върна от България след две седмици много радостна, предаде поздрави от майка ú с най-широката усмивка на света и я погледна с онзи искрящ поглед, по който Невена с ужас прочете, че от утре целият остров ще знае всичко за нея до най-големи подробности. Нямаше нужда да получава информация Отгоре, че това щеше да се случи. Съжали хиляди пъти, че не го беше предвидила. Разбира се, че майка ú  нищо не би казала, но винаги се намираха някакви общи познати, които по най-добронамерения и естествен начин на най-невероятните места – я на автобусна спирка, я на улицата или във влака, ако щеш и в тоалетната на митницата, биха я разнищили до край.

     А светът наистина беше много малък. Един ден като се разхождаше безцелно по една от най-оживените улици чу, че някой я вика по име. Обърна се по посока на гласа и видя захиленото лице на Розалия. Някога бяха учили заедно в гимназията. Първото нещо, което изплува в съзнанието ú беше нейният прякор. Всички ú викаха Роза Минета. Сега същата беше кръстосала предизвикателно пищни бедра, пиеше сутрешното си капучино, скрита зад скъпи слънчеви очила и се наслаждаваше на морската гледка, която се разкриваше от терасата на луксозното заведение, в което беше отседнала. Най-малко Розалия очакваше да види тук.  Невена някак гузно се приближи и я поздрави. Седна и си поръча кафе  от немай и къде. Никога не са били близки приятелки. През цялото време Розалия се изтъкваше и се хвалеше, че си е намерила много хубава работа, едва ли не защото отговаряла на всички критерии - търсели точно такива като нея, с такива черти и такива данни. Важно подчертаваше, като тръскаше с обигран жест тънка кафява папироса в пепелника, че е само компаньонка с консумация и нищо повече. Дори с пръст не са я докосвали. Идвали специално за нея чак от околните села да я гледат. Повишавала оборота на заведението двойно и тройно. Плащали ú повече от добре. Не можела да повярва, че Невена гледа възрастна жена. Още тази вечер ще говори с шефа си да я вземат на работа. Само какви грознярки имало от Румъния и Молдова, но българките били най-хубави. Само шефа да я види.

     На Невена ú се догади. Беше го забравила това чувство. Започна нервно да обяснява, че с бабата ú е много добре, нищо не правела по цял ден, чувствала се прекрасно, а и заплащането било супер, почти двойно. Тръгнала била да си купува злато. Нямала какво да прави с парите, толкова много ú давали. Розалия я изгледа завистливо и я попита в коя къща работи. Невена отговори, че е подписала специална декларация  и нищо повече не може да каже.  Рози не пропусна да попита за себе си какво ú предстои в личен план и дали я очаква някаква бляскава кариера. Невена нищо не видя или просто не искаше да види. Притесняваше се повече за себе си да не я видят и други познати, затова набързо успокои Розалия, че всичко ще бъде наред. Изпи кафето си, стана, извини се, че бърза много, току-виж златото в магазина е свършило и с наперена и енергична походка се отправи към най-лъскавата търговската улица, по която се разхождаха чужденците. Чувстваше изгарящия поглед на Розалия. За малко да преплете крака и да се спъне от завистливите стрели, които се забиваха в гърба ú. В момента, в който се скри от нея Невена свърна в първата уличка и тръгна в обратна посока за вкъщи. Нека оная се пръска от яд.   

     След време съдбата реши отново да ги срещне. Беше пак случайно, но в България. Тогава Рози с горчивина в гласа се оплака, че била попаднала по погрешка в гръцки затвор заедно с други момичета и била върната обратно в България. По-късно станало ясно, че и самото връщане било по погрешка, взели я за една друга, но вече било твърде късно да се направи каквото и да е било. Не можела повече да влиза в Гърция. Толкова набързо станало всичко, че дори нямала време да си вземе собствените си неща от квартирата, които била изкарала с толкова честен труд – обувки, дрехи, бижута и други материални придобивки. Разбира се, тъй като в България нямало работа като за нея, а тя била станала артистка, смятала да замине за Германия или Италия. Чакали я.

♦♦♦