13.09.2014 г., 21:09 ч.

Магията на гората, глава 4 

  Проза » Фантастика и фентъзи
760 0 0
13 мин за четене

Глава 4           Саможертви

 

           

            Мьонг-у изпита шок от неочакваната целувка на принца, но не помръдна, нито се опита да го отблъсне. И не защото това особено му харесваше... но принципно принцът беше господарят на Мьонг-у и в момента психически беше изнервен заради утрешната сватба и сигурно искаше да си го изкара някъде, пък Мьонг-у не искаше да го ядосва допълнително... а също така и магьосникът беше уморен от битката с мечовете и видението и затова нямаше сили да се занимава...

            Или поне така му се искаше да си мисли.

            Или да са такива причините, поради които позволи на принца да продължи да го целува, докато не се насити.

            Само че целувката на трая дълго, принцът рязко и с паника се дръпна и зяпна съветника си в очите.

            -Какво, по дяволите, правиш, мамка му?! – развика се принцът.

            -Нищо не съм направил – изтъкна Мьонг-у уморено и си наложи да игнорира бързите удари на сърцето си. Но нормално, ако така изненадващо те целуне принцът беше напълно нормално... Мьонг-у тръсна глава.

            -Шибано ми говореше...

            -Както винаги правя? – предположи магьосникът.

            -Не съм в ред! – извика принцът. Този път най-вероятно щеше да обърне някоя ваза, но вместо това негово величество закри устата си с ръка. На лицето му имаше само ужасено изражение, което граничеше с отвращение. Не че това предизвика някаква болезнена нотка в сърцето на Мьонг-у, въобще, той не изпитваше никаква тъга от това изражение, ама никаква... никаква!

            -Всичко ви е наред. Изнервен сте, това е – каза магьосникът – а видението... не беше толкова страшно.

            -Нали не знаеш, нали трябва да го тълкуваш?!

            -Да, трябва... но не съм глупав.

            -Мамка му! – принцът се изплю настрани, а Мьонг-у почти изстена от болката в сърцето. Каква беше тази досадна болка пък сега?

            -Учтиво – промърмори магьосникът.

            -Разкарай се от стаята ми.

            -Ваше височество – Мьонг-у силно не искаше да излиза от стаята и изведнъж в него се надигна някаква паника – нищо не е станало толкова. Извинявам се за действията си.

            Принцът настръхнало го изгледа.

            -Ти си влюбен в мен. – каза принцът.

            Нов шок.

            -Нищо подобно! – възмутено каза Мьонг-у и вдигна високо вежди – как бих могъл??

            -Да не си проклето посмял, нагло копеле!

            Мьонг-у преглътна обидите.

            -Ваше височество, прекалявате. Аз съм съветника ви, не съм първата отрепка от улицата...

            В този миг принцът отново притисна магьосника към стената и го целуна, толкова страстно, че на Мьонг-у му беше трудно да го повярва. Този път се опита да го спре, но не се постара особено, а и целувката би трябвало да е кратка преди принцът отново да се разпсува или да се изплюе... обаче принцът продължи да го целува, притисна тялото си в това на Мьонг-у и магьосникът се стресна. Не трябваше да му е толкова приятно, за бога. Принцът отвори устните на съветника си с език и го пъхна вътре...

            И чак тогава се усети, дръпна се, изруга и удари на Мьонг-у един силен шамар през лицето. В този момент Мьонг-у се ядоса.

            -Какъв фарс!! – беше ред на магьосника да повиши тон – целувате ме и ме удряте после!! Да, разбира се, махам се от стаята ви!

            -Не, чакай, недей...  – гласът на принца прозвуча тъжно и уплашено. Доста... уязвимо. Той просто не знаеше какво да прави с чувствата си, а Мьонг-у не искаше да решава вместо него. Нито пък трябваше да се занимава с подобно усложнение.

            -Ваше височество, легнете си. Имате нужда от сън... утре се жените – каза магьосникът.

            -Мамка му, не ме интересува, че... не искам да се женя, да му еб...

            -Шшш, спрете да псувате. Ще се ожените. Всичко ще бъде наред. Обещавам ви. Аз съм ви съветник и ще се погрижа да сте добре – Мьонг-у гледаше принца право в очите. Видя му се малко момче, невинен и ужасен от предстоящото. Като възрастен, Мьонг-у беше длъжен да се погрижи, още повече че беше негов съветник.

            -Не искам да си лягам да спя. – каза принцът с отчаяние.

            -Но трябва. Всичко е наред.

            Принцът ококори очи, сякаш за да не се разплаче, а Мьонг-у внимателно го прегърна тогава. Принцът го стисна отчайващо силно.

            -Шшш – каза магьосникът – доверете ми се. Всичко е наред. Елате, ще ви помогна да заспите.

            -К-как? Как точно?!

            -Имам си начини – каза уклончиво магьосникът, заведе принца до огромното му легло с балдахин и го настани там. Негово величество се отпусна на пухените си възглавници и съветникът му го зави с тежкото одеяло. Сетне се загледа в лицето му, проверявайки психическото му състояние. Изглеждаше... нещастен.

            -Дали да не се откажа от сватбата? – попита принцът.

            Мьонг-у си спомни видението от преди малко – онзи ландър, кръвта, реката...

            -Не – изненадвайки дори себе си, каза той – не. Оженете се.

            Принцът въздъхна или почти простена.

            -Зле ли ви е?

            -Иска ми се да умра... знам, че не ми прави чест да ти го казвам. Но никакъв шибан принц не съм, като съм толкова глупав и загубен... как мога да управлявам кралството после, като дори собствения си живот не мога да управлявам?! А?!

            Мьонг-у се поколеба.

            -Имате много способности.

            -Управлението не е сред тях – изръмжа принцът.

            -Напротив, е.

            -Тогава ти заповядвам да влезеш при мен в леглото. Веднага.

            Магьосникът се стъписа, сетне обаче завъртя пръстите си и чрез въздуха заключи вратата на покоите на принца. Сетне затвори прозорците, все още без да се отдалечава от леглото. Спусна тежките тъмночервени пердета, отново с помощта на магията на въздуха. Принцът гледаше право в лицето му, Мьонг-у усещаше добре.

            -Нека това, което се случва тази вечер, остане завинаги скрито в тъмното – каза Мьонг-у на принца, и сетне противно на всякакъв здрав разсъдък, събу ботушите си, разкопча робата и я остави да се свлече на земята. Принцът си пое дълбоко въздух.

            -Не съм влюбен в теб – сурово каза принцът.

            -Както кажете.

            -Не съм!

            -Да не би да споря, ваше височество? – попита Мьонг-у, след това отметна дългата си коса на плитки назад и се качи на леглото на принца. Без да се колебае, негово величество придърпа съветника си по-близо и отново го целуна, сетне със сила го прикова към леглото и Мьонг-у усети резонанс в цялото си тяло. Харесваше му, проклетото.

            Харесваше му как усеща принцът да се притиска към него и да го целува. Магьосникът позволи на ръцете си да се плъзнат по гърба на принца, сетне да минат отпред и да развържат халата му. Беше станало адски горещо в стаята...

            -Не съм влюбен в теб – повтори за трети път принцът, сякаш ако го повтаряше достатъчно пъти, щеше да се окаже истина. Мьонг-у само тихичко се съгласи, докато се разтапяше под целувките на принца.

 

 

            Принцеса Адия Керелин спокойно чакаше дванадесет слугини да я облекат в сватбената й премяна, а после щяха да направят прическа на късата й до средата на врата непокорна коса. Сватбената й рокля беше светлосиня, украсена със скъпоценни камъни и злато. На шията на принцесата имаше перли. Тя се чувстваше същевременно красива и доста тъжна. Вече се беше погрижила Тилиан никога да не трябва да я напуска и официално той беше неин ландър... и въпреки това нямаше да може да се омъжи за него. И това разбиваше сърцето й, още повече с все по-оживяващите спомени за тяхната любов. Беше сънувала как двамата пътуваха на кораб и гледаха облаците, като си измисляха на какво им приличат.

            -Настана време, принцесо! – обади се главната прислужничка на Адия. Тя си пое дълбоко дъх, доколкото това беше възможно с този стегнат корсет, и напусна завинаги покоите си. Тилиан я чакаше отвън, облечен в официалните дрехи на кралски ландър – в тъмносиньо и сребърно, имаше дори наметало. Дългата му коса беше пристегната на ниска опашка със сребриста лента. Той се усмихна радостно на Адия, а сърцето й се сви болезнено. Но той щеше да бъде до нея. Щеше.

            Преди да отиде до портала с дванадесететте си прислужници, десетина стражи, пет от които надарени с магически сили, и ландъра си, тя трябваше да се сбогува с родителите си – вече отиваше да живее в дома на бъдещия си съпруг и малко щеше да има време да посещава родителите си. Майка й почти плачеше, че изпраща единствената си дъщеря, баща й както винаги се държеше топло, но властно, както се изисква от един крал. Никой не подозираше новия ландър на принцесата за нещо по различно от... ами, ландър. Никой не знаеше за миналото, освен Адия. Никой не знаеше за случилото се между тях в гората и тя се надяваше по някакъв начин да успее да уреди проблема със съпруга си, преди да са я обезглавили, че не е девствена при него.

            Тя така или иначе, дори да не се беше изкушила в гората, пак нямаше да е девствена. Ако й беше писано да умре заради това, добре... не се и съмняваше, че Тилиан щеше да направи всичко, за да я запази жива.

            Тъжна съдба, тихичко прошепна на себе си, докато се сбогуваше с родителите си и едва сдържаше сълзите на отчаяние. Но такъв беше живота. Беше длъжна... да изпълнява... отговорности тежаха на раменете й. Мир, скрепен от брака й с принц Мартин Савахов, между двете кралства... щастлив народ.

            Без войни хората бяха щастливи.

            И нямаше смисъл тъгата на двама човека да предизвиква нова война. Най-сетне принцеса Адия с нейния антураж и Тилиан една стъпка зад нея, тръгна към портала. Един от магьосниците й го отвори, и принцесата за последен път погледна назад към главната зала на двореца си. Колоните, високите прозорци с цветно остъкляване, родителите й, всички благородници, които обикновено я дразнеха с политическите си игри... скоро, или пък никога, нямаше да ги види отново. Една сълза се отрони от окото й, когато тя окончателно обърна поглед напред и пристъпи в портала, който приличаше на сфера от светлина, където всички цветове на дъгата обикаляха бързо и понякога се сливаха в ярко бяло. Докато стъпваше вътре, Тилиан хвана ръката й и сърцето й запрепуска. Не беше сама и това беше най-важното. До вчера си беше мислила, че ще отиде сама – какво са някакви си прислужници и охрана? Но днес вече... Тилиан стисна ръката й и тя усети острите му ландърски нокти да се впиват в плътта й, но болката й помогна. Отрезви уплашеното й съзнание и й напомни коя е и защо се жертва.

            Когато излезе от портала, беше на стотици километри от дома си без да е изминало никакво време. Тилиан пусна ръката й, когато се озоваха стъпили на мраморния под на кралския дворец. Посрещна ги някакъв висок кокалест мъж с шарена роба и дълга коса на ситни плитки. Той й се поклони учтиво.

            -Добре дошла, принцесо Адия – заговори й той – аз съм Сънг Мьонг-у, главен съветник на принц Мартин и съм тук да ви посрещна и да ви заведа до покоите ви. Церемонията по венчавката ще се проведе след час.

            Сънг. Тя беше чувала името му – той беше един от десетте магьосника на Вселенския Орден. Беше учила за тях! Тя стъписана зяпна мъжа пред нея – какъв съветник имаше този принц Мартин! Нищо чудно, че кралство Лахан процъфтяваше... та те имаха един от десетте магьосника!

            -Благодаря ви, господин Сънг.

            Той й кимна леко.

            -Насам, принцесо.

            Той посочи с елегантен жест с дългата си кокалеста ръка по коридора и тя тръгна, а той до нея. Цялата й делегация тръгнаха зад нея, и тя усещаше присъствието на Тилиан близо зад нея. В един момент обаче магьосникът спря и това накара и нея да се закове на място.

            -Тук можете да настаните прислугата си – каза той и посочи една врата, сетне плъзна погледа си и го задържа на Тилиан – къде искате да бъде ландърът ви?

            -В стаята с мен.

            Магьосникът сякаш не изглеждаше доволен, но пък с неговото странно изражение тя като нищо можеше да си е представила несъществуваща емоция. Сетне Сънг Мьонг-у кимна и отново поведе, а тя усети тържество в душата си. Нейният Тилиан нямаше въобще да се отдели от нея, ама въобще!

            Стаята, където магьосникът заведе нея и Тилиан, беше огромна – по-голяма от нейните принцески покои у дома. Таванът беше далеч нагоре и беше изрисуван с разни ловни сцени, нещо страшно неподходящо за жена. Въпреки това Адия не каза нищо, докато оглеждаше излъсканите дървени ламперии със златни мотиви.

            -Починете си в тази стая – каза магьосникът зад гърба на принцесата и тя се извъртя за да го погледне – след сватбата ще бъдете в стаята на принц Мартин.

            -Благодаря ви отново – каза учтиво принцесата. Сънг Мьонг-у погледна към Тилиан със замислено изражение в плашещо светлите си очи.

            -Има една малка стая, където ще може да държите ландъра си, до спалнята на принц Мартин – каза магьосникът – а сега, принцесо, може ли да говоря насаме с вас?

            Тя примига изненадана, а Тилиан се намръщи, сякаш не искаше да я оставя. Въпреки това не можеше да се отказва на магьосник от Ордена, за това тя кимна и каза на Тилиан да изчака навът. Ландърът се подчини и тръгна с леко хищническата си крачка към масивната врата. Когато вратата се затвори, тя погледна отново към магьосника. Той беше скръстил кокалестите си ръце пред гърди и я наблюдаваше съсредоточено, сякаш искаше да й направи магия. Тя потръпна от светлите му, лъскави очи.

            -Кажете, господин Сънг.

            -Знам за ландъра ви – рязко каза той и сърцето на принцесата заблъска отчайващо в гърдите й, тя беше готова да побегне, да хване Тилиан за ръката и... – моля ви, не ме карайте да направя нещо по въпроса. Не можете по никакъв начин да изневерявате на принц Мартин. Ако го направите, ще разбера.

            Той беше смръщил веждите си.

            -Аз, не бих... – започна тя и цялото й лице почервеня. За бога, тя дори не беше девствена! Потръпна, когато си помисли какво ще стане, когато настане моментът с принца да консумират брака си.

            Магьосникът измъкна от джоба на робата си сребърен медальон, на който беше изобразено непознато за Адия цвете и го подаде на принцесата. Тя го зяпна. Подарък?

            -Сложете го.

            -Какво е... това? – попита тя, защото пределно добре знаеше, че това едва ли е просто дар за преди сватбата, което си беше достатъчно нелогично. Обаче когато срещна очите на магьосника, ръката й, почти противно на волята й, взе медальона и го сложи на врата й. Сетне Сънг вдигна ръка и постави дланта си пред лицето на Адия. Сърцето й блъскаше уплашено.

            -Подновявам връзката – прошепна той тихо и Адия отвори уста да изпищи от страх... и сетне не знаеше какво беше решила да казва. Объркана, тя се огледа – о, това бяха покоите, където я бяха настанили преди сватбата. Но... какво беше станало? За какво си бяха говорили с магьосника?!

            Господин Сънг се усмихна, без да показва зъби.

            -Надявам се да бъдете щастлива – каза й той и тя усети смътна, далечна болка в сърцето. За какво беше тя?! Може би заради загубата на свободата... тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Пристите й докоснаха медальона с формата на цвете – той беше приятно топъл. Подарък. За щастието й.

            -Ще ви оставя да си почивате – каза магьосникът, леко наведе глава в знак на уважение и излезе от стаята, като пусна ландърът й вътре. Тя се загледа в острите черти на ландъра и се опита да си припомни защо го беше купила. Беше го срещнала в гората, беше си лежала с него на листата и беше съзерцавала короните на дърветата и после... беше решила да го задържи до себе си. Той й се усмихна цивилизовано. Какъв цивилизован ландър беше той, все пак. Усети, че му се усмихва в отговор.

© N. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??