В далечно кралство много отдавна живял млад и красив принц, но циничността и арогантността му пречела, за да погледне света с очите на ближния. Той трябвало да си намери принцеса... достатъчно достойна да носи кралското в себе си. Организирал празненнство, на което били поканени всички девойки от по-заможни семейства. В малко градче близо до леденото кралство живяло задружно и сплотено семейство... но за жалост то не се вписвало в стандартите на безсърдечния принц. Живеели скромно, а единственото нещо, което огрявало техния дом, била дъщеря им. По-красива от цвете, по-чиста от есенната роса и по-чаровна от делфинче. Минавайки по улиците, от очите и пробляскваше светлина, а сърцето и обгръщаше всеки с топлота и надежда, че животът продължава и надеждата умира последна. С поглед приковаваше всеки случаен минувач... но погледнеха ли мръсните и дрипи, с отвращение забравяха за нежния и глас, а в сърцата им бе останало само отвращението и циничността. И така балът започна... Портите се отвориха... всичко блестеше като в бяла магия, червен килим бе спуснат равномерно над извисяващите се стълби в двореца. Всичко сияеше така, сякаш бе приказка... но нали една една приказка е реална тогава, когато повярваме в нея... една мечта, една надежа... стават реалност единствено и само тогава, когато вярваме в тях с цялото си сърце. Усмивките по лицата на хората допълваха хармоничното настроение. В очите им сияеше блясъкът и елегантността... но никой от тях не можеше да разчупи леденото сърце на принца, та нали проклятието на леденато царство идваше именно от лицемерието и арогантността на злия принц. Усмивка, по-фалшива от всякога... опитваше да скрие тъгата в очите си... болката в сърцето си. Беше почти полунощ... Девойки от цялото царство се бяха събрали, за да честват събитието по случай честването на 20 рожден ден на принца. От хубава по-хубава... но тяхната красота сияеше само отвън... тяхната красота бе позната като красотата от изгрева и залеза на слънцето... Но къде бе тази красота по-невинна и нежна от роза... тайнствена и опасна по свой си начин... но все пак красива. Часовникът бе ударил почти полунощ, а принцът тръпнеше не само в очакване, но и... от страх... спомняйки си злото предсказание на старата вещица... (Преди няколко години, когато безсърдечният принц се възкачил на престола... бе организирано тържество в негова чест. Прегърбена и леко пораздрипана старица реши да тества добротата на принца. Когато всички придворнни барони заедно с принца бяха седнали около кръглата маса, прегърбената старица се бе приближила до него и го бе помолила да седне да си почине... да хапне малко хлебец и сол... макар цялата трапеза да бе обсипана с ястия и чудни блюда. Тя искаше малко... малко, но от сърце. Та нали всеки един от нас иска точно това малко... малко, но от сърце? Но явно принцът бе толква заслепен от своето величество и гордост... и най-егоестично се подиграл с нея... - Гледай я, тя стара дъртофелница! Отивай да се храниш при слугите, там ще получиш остатъците от вечерта. В този миг земята се разтресе, небето стана по-черно от катран, а лед обсипа цялото царство. Тогава клетата старица продума - Ти можеше да имаш всичко - любов... можеше да властваш с щедрост и доброта. Но някъде по пътя загуби своята съшност, сега те проклинам да живееш цял живот в празнота и лед да сковава кралството ти. А в 12 часа в полунощ на 20-тия ти рожден ден, когато си достатъчно млад, за да поемеш по пътеката на живота... но достатъчно глупав, за да позволиш на сърцето ти да обича... ледът ще скове и сърцето ти. Затова побързай, ако не намериш любовта до тогава, никога няма да я намериш...! След това се изпари в небесата... Оставаха 10 минути до полунощ, а принцът вече се разкайваше за постъпката си... Съвсем отчаян, свел глава надолу, той знаеше, че вече е твърде късно да съжалява и че неговата глупава постъпка ще заличи не само сърцето му, но и неговото кралство. Надеждата вече почти го бе напуснала... Но за първи път той мислеше не само за себе си, а и за някой друг. И в този момент, както се казва, надеждата умира последна, а шанс получаваш единствено когато се разкаеш искрено за постъпките си. Оставаха околко десетина секунди, а всички се бяха струпали в средата на балната зала и започнаха да отброяват последните секунди. 10 секунди, 9 секунди, портите се отвориха, 8 секунди. Нежно и тихо се чу глас в далечината, който прошепваше: - Още нищо не е свършило! Скромното момиче с красота на роза и чиста като делфин пристъпи плавно напред. Оставаха 6 секунди, а всички тръпнеха да разберат края на тази приказка... Принцът я видя и в миг искрата, която бе чакал, проблясна в очите му... За пръв път той пророни сълза... Та нали това е любовта...? "В радост и тъга, в болест и здраве, докато смърта ни раздели". 5 секунди. Със затаен дъх се притича към нея... 4 секунди. С нежен поглед стопли сърцето и... Бе зашеметен от нейната красота... бе забравил материалното и за първи път мислеше не с предразсъдъците си, а със сърцето си! 3 секунди. Пристисна я силно към себе си и тихо продума: - Благодаря ти, боже, за подаръка, който ми даде... Толкова си красива... Ти си тази, за която съм копнял цял живот, тази, която искам и която ще обичам. 2 секунди - Целуна я нежно... мина и последната секунда... а залата бе във възторг. Часовникът удари полунощ... Земята се разтресе, небето отново стана синьо, ледът се бе стоплил и всичко заблестя... Магията бе развалена, а принцът и девойката танцуваха цяла нощ, гледайки се и повтаряйки колко много се обичат. И така принцът научи най-важния урок. За любовта няма социална класа, възрастова граница или време. Всеки, който върви напред и следва сърцето си, е свидетел на най-голямата и истинска магия - Магията на любовта.
© Катето Миткова Всички права запазени