23.08.2007 г., 14:15 ч.
Магнити
5 мин за четене
Ако ти кажа, че времето е спряло, ще ми повярваш ли? Не, не е само от тревата. Просто ударите на часовника отекват, празни, сърцето ми е празно, душата ми е празна. Сякаш някой ми е изкормил вътрешностите. Празно е без теб. Празна е вселената ми.
Празно е без гласа ти, смеха ти, усмивката ти.
А като си помисля, че в целия тоя комерс едва ли съществува друг човек като мен, става още по празно.
Казват, че всеки човек си има половинка. Демек, тебе те има. Да, но за себе си дълбоко се съмнявам да имам тоя късмет... Твърде съм различен.
Не съм като тях...
Всички, които срещах, се оказваха половинки на някой други, сякаш бяха полвинки или третинки, или четвъртинки, или петинки, или шестинки, или... стотинки и хилядинки - на един цял магнит, разбит на парчета, с чук, от някое дете.
Притисках отчупената половинка на душата си към техните, но релефът на грапавите ни повърхности не позволяваше пълно зацепване.
Освен това, действаха сили на отблъскване. Както когато счупиш магнита, а после се опиташ да съединиш парчетата отново - не се получава: магнита се стреми да се разхвърчи на съставните си частички, а ти, понеже си на 6, решаваш да го надхитриш с... голямо количество "каниколит", с който така се омазваш, че после майка ти ти се кара ужасно.
Точно тия сили на отблъскване, на несъвместимост, на атомно ниво, се оказваха най-голямата пречка:
Трябваше да се придържаме с ръце, да не се пускаме от стегнатите си прегръдки, за да се разхвърчим на някъде - преобразувайки силите на отблъскване от потенциални в кинетични.
...Накрая се пускахме - те хвръкваха назад в стремежа си да се залепят за вярната си половинка, но просто се лепваха за вратите на скъпите коли и за ламарините на гаражите им, и от там вече нищо не бе в състояние да ги отлепи.
...
Знаеш ли, накрая вече ще престана да говоря с всички. Направо ми е писнало от тях. Писнало ми е от хора, които са толкова осакатени, че не съзират - примерно - красивите отблясъци на една гладка бутилка, пълна с кристално чиста ледена минерална вода; не съзират меките цветове и как нежно прелива контрастът между цвета на водата и цвета на самата бутилка. Душите им не трепват при вида на капачката - грапава и оребрена отстрани, гладка отгоре, нежно синя частичка от някакво чувство, което си изгубил, щом си пораснал.
- Глей, глей ква готина бутилка... Не е ли красива?
Тя ме гледа странно. Отвръща:
- Ти луд ли си, бе?
Писнало ми е от вечните им приказки за чалга, дискотеки, побоища разни, коли, пари, богатства, власт, кариера, вредата от тревата и гъбите... Всички хора все за това говорят.
Писнало ми е от вечните им приказки, че животът бил шибан, че нищо нямало смисъл - а най-много ми е писнало от себе си, когато мисля същото. И когато пиша разни простотии в блога:)
...
Къщата бавно просмуква влагата от почвата с основата си, сякаш е някаква огромна гъба с киримидено чадърче. Влагата плъзва нагоре по тухлите, и като в някакъв кошмар избива по стените, и тапетите вечно се разлепят. Но това какво общо има с теб? Защо го подхванах тоя абзац, и аз не знам...
Как да те намеря? Ако те има, къде да те търся? Кажи ми.
... В онзи сън ти беше толкова истинска... Стоеше на брега на реката, подпряна на парапета и пушеше меланхолично, загледана (още по-меланхолично) във вълните. И то на мястото, на което аз, по принцип, обичам да правя същото, а после да сядам сам на някоя от пейките и да си пиша стихове за самотата, болката и учуждението! Сякаш ме беше изпреварила. Или сякаш просто ме чакаше! Погледна ме и се усмихна.
Жалко... Забравих какво стана по-натам в съня. Спомням си обаче, какво стана като се събудих. Запалих цигара, и докато си приготвях сутрешното кафе, се сетих за теб.
- Това е предзнаменование! - казах си. - Защо иначе, ще сънувам тоя сън. Сто процента, ми подсказва да ида там. Ами ако наистина я видя?!
Излязох, тръгнах към парка. Вълнувах се ужасно - по принцип не вярвам в тия работи и се чувствах като идиот.
Още преди да стигна до парка, така заваля, че ми изгаси цигарата.
Когато стигнах, целия парк беше пуст. Дъждът бе прогонил хората. Пейките зееха, студени мокри и празни.
Тръгнах към мястото, на което те видях в съня. Докато крачех, дъждът се усили толкова, че стана пороен. За миг в главата ми изкочи следния
КАДЪР:
Навярно съм 3 клас. Прибирам се от училище, но изведнъж завалява силно. Аз нямам чадър.
Затичвам се, вдигам чантата, слагам си я на главата, за да се предпазя от намокряне, но това не помага. Безсмислено е. Освен това, навсякъде е пълно с дълбоки локви и обувките ми вече прогизват. Панталоните ми, ризката ми... всичко е мокро.
Няма смисъл - казвам си. Спирам да тичам, свалям чантата от главата си. Предавам се на дъжда. Крача бавно, чувствам как всичките капки на света се забиват в главата ми със силно тупкане, чувствам как дъждът се стича от косата ми и мокри лицето ми. Чувствам как дрехите ми са натежали и лепнат към тялото ми.
И в един миг, осъзнавам колко е прекрасно. Чувствам огромна еуфория, щастлив съм, когато, с всяка крачка, шляпам с ходилата си във водата, насъбрана в маратонките ми - сякаш ходя направо бос през локвите!
Намалявам крачка още-повече. Ухилвам се до уши, започвам да се смея в дъжда... Толкова е прекрасно...
...
Когато вече се приближих до мястото, на което трябваше да си, теб, естествено, те нямаше.
Почувствах се ужасно сам и тъжен насред това празно пространство. Тръгнал да преследва сънищата си.
Отстъпих няколко крачки назад и седнах на моята пейка. Валеше като из ведро - нито можех да извадя тефтера и писалката и да пиша, нито пък можех да запаля цигара.
Сълзите ми потекоха, но лицето ми бе толкова мокро, че никой не би могъл да ги види. А и - както вече ти казах - бях напълно сам.
Облегнах се назад и просто се отпуснах в дъжда.
Той продължи дълго.
Празно е без гласа ти, смеха ти, усмивката ти.
А като си помисля, че в целия тоя комерс едва ли съществува друг човек като мен, става още по празно.
Казват, че всеки човек си има половинка. Демек, тебе те има. Да, но за себе си дълбоко се съмнявам да имам тоя късмет... Твърде съм различен.
Не съм като тях...
Всички, които срещах, се оказваха половинки на някой други, сякаш бяха полвинки или третинки, или четвъртинки, или петинки, или шестинки, или... стотинки и хилядинки - на един цял магнит, разбит на парчета, с чук, от някое дете.
Притисках отчупената половинка на душата си към техните, но релефът на грапавите ни повърхности не позволяваше пълно зацепване.
Освен това, действаха сили на отблъскване. Както когато счупиш магнита, а после се опиташ да съединиш парчетата отново - не се получава: магнита се стреми да се разхвърчи на съставните си частички, а ти, понеже си на 6, решаваш да го надхитриш с... голямо количество "каниколит", с който така се омазваш, че после майка ти ти се кара ужасно.
Точно тия сили на отблъскване, на несъвместимост, на атомно ниво, се оказваха най-голямата пречка:
Трябваше да се придържаме с ръце, да не се пускаме от стегнатите си прегръдки, за да се разхвърчим на някъде - преобразувайки силите на отблъскване от потенциални в кинетични.
...Накрая се пускахме - те хвръкваха назад в стремежа си да се залепят за вярната си половинка, но просто се лепваха за вратите на скъпите коли и за ламарините на гаражите им, и от там вече нищо не бе в състояние да ги отлепи.
...
Знаеш ли, накрая вече ще престана да говоря с всички. Направо ми е писнало от тях. Писнало ми е от хора, които са толкова осакатени, че не съзират - примерно - красивите отблясъци на една гладка бутилка, пълна с кристално чиста ледена минерална вода; не съзират меките цветове и как нежно прелива контрастът между цвета на водата и цвета на самата бутилка. Душите им не трепват при вида на капачката - грапава и оребрена отстрани, гладка отгоре, нежно синя частичка от някакво чувство, което си изгубил, щом си пораснал.
- Глей, глей ква готина бутилка... Не е ли красива?
Тя ме гледа странно. Отвръща:
- Ти луд ли си, бе?
Писнало ми е от вечните им приказки за чалга, дискотеки, побоища разни, коли, пари, богатства, власт, кариера, вредата от тревата и гъбите... Всички хора все за това говорят.
Писнало ми е от вечните им приказки, че животът бил шибан, че нищо нямало смисъл - а най-много ми е писнало от себе си, когато мисля същото. И когато пиша разни простотии в блога:)
...
Къщата бавно просмуква влагата от почвата с основата си, сякаш е някаква огромна гъба с киримидено чадърче. Влагата плъзва нагоре по тухлите, и като в някакъв кошмар избива по стените, и тапетите вечно се разлепят. Но това какво общо има с теб? Защо го подхванах тоя абзац, и аз не знам...
Как да те намеря? Ако те има, къде да те търся? Кажи ми.
... В онзи сън ти беше толкова истинска... Стоеше на брега на реката, подпряна на парапета и пушеше меланхолично, загледана (още по-меланхолично) във вълните. И то на мястото, на което аз, по принцип, обичам да правя същото, а после да сядам сам на някоя от пейките и да си пиша стихове за самотата, болката и учуждението! Сякаш ме беше изпреварила. Или сякаш просто ме чакаше! Погледна ме и се усмихна.
Жалко... Забравих какво стана по-натам в съня. Спомням си обаче, какво стана като се събудих. Запалих цигара, и докато си приготвях сутрешното кафе, се сетих за теб.
- Това е предзнаменование! - казах си. - Защо иначе, ще сънувам тоя сън. Сто процента, ми подсказва да ида там. Ами ако наистина я видя?!
Излязох, тръгнах към парка. Вълнувах се ужасно - по принцип не вярвам в тия работи и се чувствах като идиот.
Още преди да стигна до парка, така заваля, че ми изгаси цигарата.
Когато стигнах, целия парк беше пуст. Дъждът бе прогонил хората. Пейките зееха, студени мокри и празни.
Тръгнах към мястото, на което те видях в съня. Докато крачех, дъждът се усили толкова, че стана пороен. За миг в главата ми изкочи следния
КАДЪР:
Навярно съм 3 клас. Прибирам се от училище, но изведнъж завалява силно. Аз нямам чадър.
Затичвам се, вдигам чантата, слагам си я на главата, за да се предпазя от намокряне, но това не помага. Безсмислено е. Освен това, навсякъде е пълно с дълбоки локви и обувките ми вече прогизват. Панталоните ми, ризката ми... всичко е мокро.
Няма смисъл - казвам си. Спирам да тичам, свалям чантата от главата си. Предавам се на дъжда. Крача бавно, чувствам как всичките капки на света се забиват в главата ми със силно тупкане, чувствам как дъждът се стича от косата ми и мокри лицето ми. Чувствам как дрехите ми са натежали и лепнат към тялото ми.
И в един миг, осъзнавам колко е прекрасно. Чувствам огромна еуфория, щастлив съм, когато, с всяка крачка, шляпам с ходилата си във водата, насъбрана в маратонките ми - сякаш ходя направо бос през локвите!
Намалявам крачка още-повече. Ухилвам се до уши, започвам да се смея в дъжда... Толкова е прекрасно...
...
Когато вече се приближих до мястото, на което трябваше да си, теб, естествено, те нямаше.
Почувствах се ужасно сам и тъжен насред това празно пространство. Тръгнал да преследва сънищата си.
Отстъпих няколко крачки назад и седнах на моята пейка. Валеше като из ведро - нито можех да извадя тефтера и писалката и да пиша, нито пък можех да запаля цигара.
Сълзите ми потекоха, но лицето ми бе толкова мокро, че никой не би могъл да ги види. А и - както вече ти казах - бях напълно сам.
Облегнах се назад и просто се отпуснах в дъжда.
Той продължи дълго.
© Йордан Серафимов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Пишеш прекрасно, удоволствие е да те чета!!!
-
И на мен много ми хареса...
-
Много, ама много си добър!!!
Браво! -
дежа ву имам като чета твоите неща, и аз не знам що...
-
да , наистина . Не са необходими обстойни коментари .Толкова красиво е казано всичо...
-
Почти винаги чета гладен. Когато свърша да чета, ако съм забравил поне за миг непоносимия глад- значи, че четивото си е струвало. Мисля че успя да разсееш глада в мен. Глупав коментар, а можех просто да ти напиша- Много ми хареса.
-
Различен си,но ... прекрасно различен ... Не мога да ти се наситя - жадна съм за още ...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
