В тази небивала жега един младеж се чудеше къде да намери поне временно сянка, а и силна жажда го мъчеше. Пот се изливаше по цялото му лице, щипейки гладко избръснатото му лице.

       Макар че времето вън беше отвратително горещо, голямо множество се беше насъбрало в кварталната кръчма. Място  прословуто с това, че по всяко време на годината е препълнено с хора, което го правеше още по-отвратително, имайки предвид бутаницата и тежката, остра миризма на сливова ракия, премесена с телесните изпарения, а като добавим и сметището отсреща ставаше непоносимо. Но все пак беше единственото място по това време, където може да глътнеш капчица течност.

       Умът му беше в подобно състояние, в което мисълта твърде много блуждае и не може да се съсредоточи. Силна отмала приковаваше краката му.

- Една бира добре ще ми дойде. Хмм, да. Но… но джобовете ми са празни - уф.

    Младежът застана точно до прага и се озърташе за някой познат. Отстрани изглеждаше в нелепо състояние. Мимиките и движенията на тялото му показваха онова чувство на несигурност дали да влезе или не. Познатият кръчмар го покани с цяло гърло и всички се обърнаха към него. Това предизвика лека досада и срам.

- Този пък какво се е развикал. Аз само тъй... Да си виждал бай Асан?

- Не, днес го няма. Но защо не влизаш?! Виж каква жега е! Седни малко, почини си.

Кръчмарят лично дойде до него, прегърна го през рамо и бавно го насочваше към един от столовете.

- Не, моля те... Виж аз.. . не мога... сега бързам.

- Няма да избяга работата, момче.

Умът му изведнъж се събуди, предусещайки, че нямайки с какво да плати ще изпадне в неудобна ситуация. Също така го беше срам да каже, че няма и пукната пара. При всеки опит да се обърне и да излезе кръчмарят все по-настойчиво го водеше към една от масите. А изражението на младежа изразяваше дълбоко притеснение, сякаш го водят на екзекуция.

Най-накрая халбата бира беше пред него. Пенлива, студена, даже по стъклото на халбата се стичаха едри капки вода, което я правеше още по-апетитна. Той повдигна очи към кръчмаря и едва смотолеви:

-Но… но... аз така... нямам в момента пари в себе си… а и не ми се пие толкова.

- Стига бре, момче. Кой ти говори за пари?! Когато имаш тогава ще платиш. Да не сме си чужди - его в един квартал живеем. Няма къде да ми избягаш!

На последното изречение кръчмарят се усмихна ехидно и така показа двата си златни зъба. Младежът се опитваше да смекчи срама, уверявайки все по-настоятелно, че довечера ще върне парите. Цялото му личице беше пламнало. Щом кръчмарят го остави, то тази сцена се прекрати и всеки отпиваше от халбата си. Момчето първо се огледа и започна да отпива. Макар, че се увери, че никой не го наблюдава, той пак отпиваше съвсем малки глътки, сякаш някой го наблюдава и би го укорил за настървеното му отпиване. Усещайки свежия вкус на студената бира, прохлада започна да се стича по гърлото му. Започна да отпива все по-бързо, дори усети как се оля и капчици свежест се спуснаха по слабите му гърди. Умът му се избистри, даже доби онова приповдигнато настроение присъщо на сит човек.

- Ах… какво му е нужно на човек?!… Една студена халба бира, риза, дом и разбира се женица. Хах, къде без тях!

Бирата беше отмила срама му и сега смело се оглеждаше в съмахленците си.

    Двама младежи, около неговата възраст говориха тихичко и се подхилкваха. Лицата им бяха пламнали и шариха навсякъде, сигурно иронизирайки този или онзи.

В този момент мина дъщерята на кръчмаря, явно да доложи нещо на баща си. Всички я огледаха внимателно. А нашето момче гледаше останалите как я гледат. Същите младежите прихнаха от смях, а един доста възрастен мъж с бял потник (под подмишниците му се подаваха едри, рижави косми, а по тях бели капчици пот), който се повдигаше до половината му корем. Гледаше Сашка (дъщерята на кръчмаря), че дори врътна цялата си глава, че да я огледа по-добре. В този момент изведнъж отвратителна мисъл мина през главата на нашия младеж. Беше съвсем за малко, но достатъчно да го отврати. Мисълта се състоеше в това как възрастният обладава Сашка. Даже в момента, в който си представи тази сцена направи тик с главата и разбира се подхилкващите се младежи го видяха и прихнаха от смях.

- Бива ли такива мисли да минат през главата на човек?! Ала навярно с всичко свиква човек. Сърцето му е твърде широко, твърде.

Изведнъж се чуха силни викове и пияни брътвежи. Това никой не учуди, имайки предвид, че това е характерно за тази кръчма. Но това пробуди интереса на младежа. Кръчмарят се караше на някакъв пияница. За трети пореден ден бил пиян. Миналата зима починала дъщеричката му, а преди три дена и жена му. От три дена пиян, идваше всяка сутрин и оставаше до късно вечер. Всеки път бликаше от словоизлияния по мъртвата си съпруга и някаква чашка. Вече започваше да омръзва на всички, особено на кръчмаря, а и имаше защо. Всички тези пиянски излияния и плач, приличащ по-скоро на вой, започваха да гонят клиентелата. За подиграващите се младежи този пияница беше добре дошъл. Така те имаха достатъчно материал, че да се посмеят изобилно. Както е казано „светът е оцелял, защото се е смял“. Но все пак те бяха „безобидни“, макар, че няма нищо по-болезнено от това някой да ти се смее.

Мъжът с потника този път се канеше малко да шамароса пияницата. И докато още кръчмарят се разправяше с пияния, че няма да му даде да пие (а и нямаше пукната пара), мъжът с потника хвана мърлявия пияница за врата и го бутна към земята с все сила. Нежеланият гостенин се строполи грозно на пода в неестествено положение. Другият започна да вика с цяло гърло и да го рита по краката .

- А така, да му дойде акъла - се обадиха подхилкващите се младежи.

На кръчмаря не му харесваше особено тази сцена, но се страхуваше. Все пак този беше два пъти по-едър от него. Обадиха се и множество други .

- Цял ден вряка и вика. Е точно тази пиячка му докара това бедствие. А, да му дойде акъла. -Малко му е на тоя… И детето и жената умори. Бой, само бой на такива отрепки.

Мъжът с потника се окуражаваше от тези думи и започна все по-често и силно да рита.

- Казвам ви ще пребия това псе. Не се кандиса значи.

Целия се изпоти , лицето му пламна. С дългите си и груби ръце повдигна още по-омърлушения човек и го шибна по тила. Косата на пияния щръкна отзад и го накара да изглежда още по-смешен и жалък.

- Казвам ви ще го пребия това псе- повтаря гърлесто бияча му.

Изведнъж той го хвана за краката и смотолеви тихо, но достатъчно ясно:

- Ама… ама… мо… мо... моля те... защо ме биеш?

От носа започна да капе кръв, която се стичаше по устните му и едва не я гълташе. Младежите спряха да се смеят и обърнаха лице. Пияният започна да буди толкова силно съжаление, че дори биячът му спря да го рита. Пияният беше го хванал за краката и бе вперил въпросителен поглед в него. Мигаше с очи, а кръвта се стичаше по устните му. Големият го изправи. Загледа го продължително.

Пияницата беше изключително омърлушен. Беше слаб с хилави гърди. Оредяла черна брада бе набола по лицето му. Беше леко прегърбен и гледаше надолу, държейки ръцете пред себе си. Приличаше повече на скот отколкото на човек. Едрият го съгледа от главата до петите и чак сега забеляза просмуканото на вътре лице и бледата му кожа. Започна да тресе гърди. Хвана пияния за раменете и започна да му бие шамари. - Проклет да си, проклет и аз да съм - проклети да сме, че сме се родили. - плачеше и удряше шамари на пияния.

- Защо се роди, изверг? А, защо се роди, защоооо? Да си бит и аз да те бия ли?! Да се влачиш по краката ми ли? Човек да се влачи в краката на човек!

Накрая го остави и си тръгна. Изглеждаше малко нелепо, а това събуди отново смях в младежите. Да са живи и здрави да се смеят!

- Моля те, дай ми… само за днес - утре ще платя. - примоли за бира кръчмаря.

Седна до нашия младеж и започна да пие. Заби чело на масата и започна да плаче и да повтаря постоянно - „жена миии, чашчицата й“. Младежите отново започнаха да се смеят. Това явно подразни нашия пияница.

- Какво се смеете кръвопийциии?! Само аз имам право да се смея над себе си… само аз. Обърна се към младежа ни.

 - Кучета, псета, кръвопийци. Смеят ми се. Аз не знам ли, че съм жалък и смешен?! Казвам ти - горд съм. И аз съм човек. „Човек - това звучи гордо“. От всички по-добре знам, че съм смешен. Човек съм и съм достатъчно умен, че да разбирам, че живея като скот! Ама… ама… жена ми… чашчицата ми…

Макар че не беше най-уместното време, силно любопитство се пробуди в нашия младеж. Беше го срам да попита директно за какво оплаква някаква си чаша, за това реши внимателно да го насочи към това да отговори за тази толкова важна явно чаша.

- Ето вземи моята чаша!

- За какво ми е твоята чаша?!

Този отговорил тъкмо бе отказал младежа, но пияният сам започна да говори.

- Откраднаха ми я… чашата ми откраднаха. А тя толкова я обичаше, а тя колко я ценеше.

Момъкът веднага направи умозаключение, че чашата е имала сантиментална стойност и така любопитството му се задоволи, но разказвача не спря. Напротив, доби още по-силна увереност и започна да говори все повече, което будеше вече лека досада. Но младежът беше тактичен и остави събеседника си да поприказва.

- Слабичка беше, сухичка, ама борбена. Да видиш как се дърпаше! Те всички се дърпат, но накрая утихват и аз така очаквах. Плачеше, викаше, хлипаше, но все пак я откраднах. Така е то, традицията при нас циганите. Днешно време момко вече не се прави, но преди е било нормално. Да откраднеш, да вземеш, да е твоя, защото ти си я поискал. Баща й дойде. Викаше и той, викаше, че сме откраднали дъщеря му. Но и това е традиция. Още в началото знаеше, че ще вика, но само толкова. Ала традиция - нали пред хората трябва да се страда, дъщеря е все пак. А след няколко дена- усмихнат, весел, че дъщеря му се омъжила. А тя горката, устничката й трепереше, казвам ти страшно трепереше. О, как гледаше баща си, как го гледаше само! Но човек с всичко свиква… с всичко. Едно нещо беше опазила до край - ненавистта към баща си. Жена е – широко сърце, странно сърце. Мене някак обикна - мене, който я открадна, а него намрази - от когото бе открадната. Не искаше да го гледа. След няколко години баща й почина. Как мислиш?! Поплака, поплака и с това свикна. Поиска само една чашчица, една чашчица от бащиния си дом, за спомен от баща си…. Остави я на рафта и не я поглеждаше. Казвам ти - жив е Бог! Той ме наказа за греховете ми. Точно няколко дена преди да умре - казвам ти откраднах. И не - не от немотия - е така. Сатаната ме накара! Проклет да е! Казвам ти сатаната е близо, много близо… ето тук в сърцето и с Бога те дърпат и към правда, и към грях. Бях малко попийнал. И казвам ти дяволска работа. Поблазни ме къщата на един средно заможен човек. Познаваше ме и аз го познавах. Кимаше ми с глава като ме види. Той ми кима, а аз мислех как да го обера. Грях е това! Казвам ти грях е и за това съм наказан. Отидох у нас и взех нож върху себе си. Изчаках да стане късно. Влязох тихо, прескачайки оградата. Нямаше куче… Вратата, разбира се беше затворена, но един прозорец, точно към неговата стая бе отворен. Лято, жега - въздух трябва. Влязох тихо, оглеждах внимателно за нещо, а леглото му точно отсреща. Взех часовника оставен на бюрото. Обърнах се и погледнах към леглото за да се уверя, че спи. Приближих се, а ножът бе в ръката ми. Загледах се в лицето му. Но нещо странно имаше в изражението му, сякаш не спеше, а просто бе затворил очи. Клепачите му започнаха да треперят, челото му се сбръчка, а устните бавно натежаха надолу като на плачещо момиче. Започна леко да скимти, а ченето как страшно трепереше! Свалих ножа си и скочих от прозореца. След няколко дена жена ми се поболя. Легна на легло и повече не се изправи. Казвам ти, човек усеща кога умира! Започна да диша с хъркане, след това да диша съвсем леко, сякаш въобще не дишаше. Започна да бере душа. Ах… Искаше нещо да каже и аз наклоних ухо. Поиска да й дам чашата. Отидох да я донеса, но я нямаше. В същата вечер, в която откраднах часовника, някой друг бе откраднал чашата от дома ми. Върнах се в стаята и казах, че я няма и че мисля, че някой я е откраднал. Боже мой, боже мой… Устничките и се свиха надолу, досущ като на човека от когото откраднах. Ченето й започна да трака. Плачеше... Погледна ме както гледаше баща си… Бях й откраднал живота…

Пияният вече бе отрезнял, но сега бе пиян от мъката си.

   Младежът погледна висящия часовник и побърза да се върне на работа. Обедната му почивка бе свършила. А младежите продължаваха да се смеят.

    Отрезвелият се изправи, но изведнъж се подхлъзна и падна. Всички прихнаха от смях. Наистина изглеждаше нелепо смешен с тази щръкнала коса...