17.04.2013 г., 14:55 ч.

Майчина душа 

  Проза » Разкази
1477 0 8
9 мин за четене

Първият рехав сняг биеше странично склона, пътечките, бунгалата и все по- рядко някой автобус изникваше по самотния път между поляни и гори, за да поспре за кратко до празните сергии на площадчето. Горе в хижата вече палеха печки, аз прибирах сенниците на караваната, зимата приближаваше и клиентите оредяваха.

 Те се появяваха по обяд, сядаха на крайна маса, отпускаха се като след дълъг път, говореха си тихо, но весело, гледаха се заговорнически и поверително, с голяма любов. После, отпочинали, се изправяха, идваха пред открехнатото прозорче на караваната, тя дребничка, а той така нисък, че се повдигах, за да  го виждам, докато си избират храната. Поръчваха си някак срамежливо, с усмивка и сред пукота на скарата и тихата музика от тонколоните под навеса, аз виждах лицата им, големи спрямо телата, виждах късите им ръце, скръстени кротко отпред. Тя бе винаги гримирана, с лакирани нокти и чисто облекло.  Виждах  всичката любов, с която поглежда към него. Той се отдръпваше и сядаше търпеливо върху стола. Краката му, къси и тънки като скиорски щеки не можеха да докоснат земята. Вече се чудех каква е връзката помежду им, когато тя ме осведоми с нежност:

- Това е синът ми, Калин... да не си срещу него, когато е гладен!

Погледнах към него, а той дочул думите ù, се усмихна. Имаше много бели, равни зъби и чисто лице, без никакви признаци на окосмяване. Беше красив, миловиден, ставаше  видно, че е достатъчно възмъжал, но с тяло и ръст на петгодишно дете.

Идваха всеки ден, обядваха, след това той пристъпваше срамежливо към доскорошната, лятна площадка, качваше се ловко на някоя люлка или скачаше с тънките крака върху батута, тя пиеше капучиното си на малки глътки и му кимаше с усмивка за поощрение. Веднъж, когато се бях приближил да избърша масата им, тя прошепна някак случайно:

- Той е чудесно момче... но за жалост, не порасна!

Каза го бодро, без драма и съжаление. Виждах приятното ù, почтено лице съвсем отблизо и не зная защо, бях сигурен, че е страдала много, преди да приеме нещастието на детето си.

- Може ли да ви почерпя една бира... защо не седнете при мен... сякаш по обед нямате  много клиенти? - предложи тя.

Седнах, а тя махна с ръка на сина си и подхвана като човек, на когото дълго са забранявали да говори:

- Точно преди да тръгне на училище, спря да расте... ние сме състоятелни хора, водих го навсякъде, при всякакви лекари, но никой не му помогна... какво ли не казаха, хормонални проблеми, генна обремененост, заболяване  на някаква жлеза, накрая стана ясно... нашият Калин ще си остане завинаги нисък... баща му, моят мъж го прие много тежко... отчужди се, посърна... започна да пътува, да работи без почивка... понякога, да ми прости Бог, съм си мислила, че ни отбягва... сякаш като не ни виждаше, забравяше за нещастието ни... аз, аз не се предадох... макар понякога скришом от всички плачех, страдах, че едва ли ще го видя да се надскача с другите деца на игрището... болеше ме, че няма да подарявам на по-малките деца, окъселите вече дрехи на моя пораснал Калин... а той?... той си живееше в своя си детски свят... тичаше със съседските момчета и играеше с връстниците си, макар те да го оглеждаха подозрително... растяха като гъби, а той си оставяше все такъв, нисичък... посещаваше училището редовно, беше стриктен ученик, послушен и изпълнителен, но след края на занятията, когато го посрещах в двора на училището и го виждах как се приближава запъхтян и червен, пъшкаше от тежестта на раницата, беше умислен, разколебан... после ме виждаше насреща, грейваше, забързваше се... а на мен, буца ми засядаше в гърлото... имаше период, в който го спрях от училище... сигурно знаете колко са жестоки децата в подигравките, ужасни са, нямат никаква жал… той се прибираше и ми задаваше въпроси, защо не расте като другите деца, защо е различен, ще порасне ли някога или ще си остане такъв?... Прегръщах го, слагах го да седне в мен, бях подготвена за този миг, бях наизустила думите си, говорех уверено, убедено, разказвах му други подобни случаи на временно непораснали деца, които в един момент настигат за миг  връстниците си на височина, говорих му тихичко, без да прекъсвам и да се разколебавам, той ме гледаше в очите и аз знаех, че ми вярва, усмихваше се и ми разказваше колко много неща ще направи, когато порасне... той приемаше това си състояние като нещо временно, което задължително някога ще се промени... започнах да плащам на учители да ни посещават у дома... така мина месец, или два... понякога го наблюдавах скришом... вдигаше поглед от тетрадката или спираше да чете... гледаше отнесено в една точка, мислеше... друг път ставаше тихо от стола, приближаваше прозореца, долепяше пръст до стъклото, стоеше неподвижен, кротуваше, ослушваше се напрегнато, сякаш очакваше някой да пристигне... все по-често се питах, какво ли се случва в главата на това дете? Скоро разбрах, че нямам право да му отнемам детството, пък макар и то да бе по-различно от това на другите деца и тогава Калин се върна в училище... През какво ли не сме преминали, веднъж се прибра много щастлив, очите му светеха, а хубавото му лице грееше... разказа ми за някакъв случай, подобен на неговия, в някакъв далечен град, където дете със същия проблем пораснало благодарение на упражнения... да можехте да го видите тогава... висеше на лоста с часове, като прилеп... разпъваше се в неуморни шпагати, бяха му казали да увива прасците си с тежести и да скача... понякога в тишината на летните обеди го чувах как тупка неуморно в двора, излизах да го освежа с чаша сок... смееше се доволен и щастлив, с червени бузи и изпотена коса... месеци наред не спря... не си спомням да съм срещала такова упорство като неговото... беше си поставил картон с деления в сантиметри в килерчето... виждала съм как гордо се изпъчва и следи височината си след всяка продължителна тренировка... спомням си добре, когато се случи някакво чудо и той порасна два сантиметра... колко гордост и увереност имаше в очите му тогава... а как се захвана още по-упорито с тренировките, как се безпокоях за здравето му, за сърцето му, за това непрестанно разпънато тяло, какви нескончаеми усилия полагаше... тия няколко сантиметра, сякаш дадени от Бог, му вдъхнаха увереност и усмивки следващите години... Веднъж ме попита „След като не мога да раста... защо отново не ходим за помощ при лекари... може някой да ми помогне?” Тогава се възкресяваха болезнените ми спомени от посещенията при всякакви лекари, когато Калин бе по-малък... как да му припомня  тези мъчителни мигове, как да му призная, че съм опитвала всичко, какво да му отговоря със спокойния си, трениран глас, за да ми повярва? Значи той все пак смътно си спомняше... а беше така трудно да отговаряш на тези немигващи, изпитателно вперени в теб, зелени очи... Тогава потърсих помощ от един доктор - психолог, разказах му всичко, нищичко не скрих, а той се съгласи да помогне... приемаше ни в един тих, тъмен от завесите кабинет, мен ме помолваше да изляза, Калин оставаше вътре, послушен, изпълнен с надежда за някакво подобрение, излизах в коридора, сядах, прегърнала дамската чанта, слушах спокойния и равен глас на доктора и резките, отчетливи отговори на моят Калин... после моето момче излизаше със сериозно изражение и ние се прибирахме вкъщи без да си говорим... не го питах какво са си говорили, нито той прояви желание да ми каже, но след няколко посещения той сякаш поизостави тренировките. Започна много да чете, интересуваше се от всичко, пожела да му купувам книги и списания, да ходим на кино, да посещаваме музеи. Така неусетно и вече не толкова мъчително забравяхме за недъга на Калин, а аз приемах неговата участ по-леко, дори започнахме да се шегуваме, когато бяхме сами, казвахме си, че сме единствените нормални, щастливи, ниски хора в щурия  свят на порасналите, надсмивахме се над големите, несъразмерни, много високи или възпълни хора, които с пъшкане и пот се движеха по улиците... така живеехме... постоянно си задавам  въпроси, а този, който навестява ума ми най-често е... как ли би протекъл животът ни, ако не бяхме богати?!

Някак неусетно бе притъмняло и хладен вятър гонеше листа под караваната. Сега в кратките следобедни часове на есента планинският студ пристигаше изневиделица. Губеха се очертанията на горските пътеки, лоши облаци прехвърляха билото и все по-често се виждаха хора и животни да бързат да се приютят на светло и топло. Жената до мен остана спокойна. Загледах се в бръчките около очите ù, в белите корени на косата, в непохватно сложеното червило.

- Идваме тук от няколко години! - продължи с мек глас тя –  С Калин обичаме планината, а и санаториумът е много хубав... само че тази година съм малко притеснена!

Тя доближи лицето си съвсем близо до моето и аз наистина видях тревога в очите ù:

- Притеснена съм, но.... няма да му продумате и дума, нали?

Отпусна се на стола и аз разбрах по напрегнатото ù лице, че мисли.

- Миналата година Калин се запозна с едно момиче тук... в санаториума... хубаво, миловидно, русичко... посещавали санаториума заради ставни проблеми... тя бе пристигнала отдалеч, с майка си... запознаха се с Калин в края на първата седмица... и той я хареса, говореха си между процедурите, ходеха на разходка след ранната вечеря... виждах детето си щастливо, тя бе по-висока естествено и той я гледаше както се гледа изгряващото слънце... после, когато тя си замина, той изпадна в дълбоко отчаяние и аз го виждах как страда... но те си писаха в интернет през цялата година, поддържаха връзка... и ето, ние пристигнахме в началото на седмицата... утре пристига и тя... пак са ме налегнали тревоги, отново си задавам въпроси... ще бъдат заедно две седмици с моя Калин... знаеш ги, младите момичета... дали няма да бъде жестока с него, дали няма да разруши за миг всичко, което аз градих толкова дълги години... може да е разбрала, че сме богати и затова да му дава надежди, може да е някаква безсърдечна кокетка... никога не е бил в подобни отношения, за да знае как да се предпази... а и аз не зная какво да му кажа, как да го предупредя, много е чувствителен... а не искам се разочарова и от това... понякога пък си мисля, имам ли право да се намесвам, защо да нямам, нали аз съм до него във всичките мъки, не някакво случайно момиче, нали?

Калин се приближи и тя се изправи. Усмихнаха ми се за довиждане и тръгнаха. Той веднага започна да ù разказва нещо, а тя навеждаше леко главата си настрани, за да го слуша. На следващия ден небето се проясни, вятърът утихна и топло есенно слънце огря планината. Припичах се на походния стол пред караваната, когато тя тихо се приближи и седна на една от масите. Учудих се, че е сама и попитах:

- Една порция ли ще бъде днес?

Тя кимна и прошепна още отнесена в мислите си:

- Тя пристигна, а Калин пожела да остане при нея... нямал апетит!

Обслужих я и се заех с обичайните приготовления около обедното меню. Дори не разбрах кога си е тръгнала, видях само едва докоснатата порция и една смачкана салфетка.

 Бързала е да се върне при детето си и при неговата нова, руса приятелка. Калин, макар и нисичък, бе умен и здрав, можеше да скача на въже с часове и да прави лицеви опори с една ръка, навярно имаше и нормалните мъжки потребности.

Какво ли се случваше с тази майчина душа? Дали ще намери покой, ако детето ù откриеше щастието в този санаториум или мълчаливо ще страда, докато го вижда как неумолимо  се отдалечава с някакво непознато момиче под ръка? Дали ще издържи или ще го отведе оттук? Или от утре двамата, майка и син, отново ще се спират само двамата пред караваната и ще обядват заедно? Знае ли човек?

© Светослав Дончев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Отново го прочетох. Пропуснала съм коментар да ти напиша.Познавам много от близо майка на такива деца. Едното почина. И за другото и казаха, че няма да изкара дълго. Ръста му като на дете, а вътре в него всичко си е като на всеки млад мъж. Тази майчица даваше всичко за него. Такава сила и да знаеш, че всеки ден може да е последен. Погреба и него, милата. Бяха му подарени цели 10 години отгоре. Майчина душа.........
  • Благодаря ти,Анна...твоите посещения и коментари са чест и удоволствие за мен....Благодаря и на Виктор, че ме уважи!!!
  • с много нежност към нашите майки. приемат ни, такива каквито сме. орлици...
  • Много умело представяне на образи, освен това успяваш да развълнуваш читателя.
  • Благодаря ти, Жанет...твоите посещения са важни за мен...Благодаря на Хубавена, на Евгения, на Рада Димова...съзнавам колко неразгадаем, труден и хлъзгав е пътят към опознаването на майчината душа, така че приемам всякакви критики...
  • Майките сме най-издръжливото племе на света!Научаваме се да обичаме децата си с всички техни недостатъци,боли ни,много ни боли...Но все ги обичаме!Очаквах по-различен край,но и така ми хареса!
  • Мисля, че мога, или просто аз така мисля, да напиша смислен коментар.
    Майчината душа е необятна, като вселената, и любовта!
    Майката, трябва да остави детето си, да се изгради като личност, и да се радва на неговите радости, и разбира се, да тъжи, когато детето и е наранено.Може на ръст, да е нисък, но той вече е мъж и влюбен, а защо не, да изживее влюбването си?! А по - нататък, какво ще бъде...каквото и да е майката ще е редом до детето си.
    Нали обичаме децата си, и все искаме, да ги предпазим, но не можем да ги държим вечно до полите си! Нали така
  • Още, щом те мярнах да червенееш там в дясно започнах да чакам
    Напълни ми очите... Няма на този свят нищо по - свято от майчината обич.
    Трудно ми е да коментирам, а и все по - трудно намирам вече думи.
    Приеми моите най - най - искрени и топли прегръдки!
Предложения
: ??:??