Майка
МАЙКА
Настъпващата вечер потопи стаята в здрач. Суха, задушаваща кашлица наруши тягостната тишина.
- Защо стоите на тъмно? Светлината не ми пре... – нов пристъп прекъсна думите й.
Мира видя уплашените им лица, усети страха и скритата надежда за чудо... Но тя знаеше и очакваше края. Не беше сън - Иисус седна до нея, прокара ръка над гърдите й и балсам от светлина стопи болката.
- Страхуваш ли се, Мира?
- Не, Иисусе, не за мен... Какво ще стане с тях?
- Ще станат по-силни - много ще ги боли, но времето лекува.
- Кажи ми, Иисусе, защо Ти - най-могъщият, най- справедливият, най- милостивият - позволяваш на злото да подмамва децата ни?
- Мира, нима упрекваш своя Бог? Най-ценният подарък за хората е правото на избор.
- Ще мога ли да ги виждам, Господи? Да ги навестявам в сънищата им - да ги съветвам и предпазвам от грешки...
- Не винаги.
- Милостиви, аз трябва да бъда до тях, за важните решения в живота им!
- Мира, любовта ти към всички тях е огромна, но синът ти е твоята тревога.
- Да, Иисусе.
- Сам трябва да изстрада и изкупи грешките си, защото ти не му помогна, когато беше зад него - години наред.
- Не искам смъртта ми отново да го тласне към пропастта...
- Мира, смъртта, макар и загуба, ще бъде поредната уважителна причина. Така, както всеки ваш спор или разногласие.
- Помогни му, Иисусе, той е мой син, Твой син...
- Сам трябва да си помогне и, когато е готов, отново ще му подам ръка.
- Но той няма да се справи без мен. Аз винаги съм била единствената му опора - всички го отписаха. Трябва да ми позволиш да му дам знак, че не съм го изоставила!
Иисус въздъхна и се усмихна благо:
- Само веднъж, Мира - ти ще решиш кога.
- Благодаря Ти, Милостиви!
В полунощ Мира издъхна.
Погребението мина - болка и безнадеждност витаеха в, сякаш празната, къща. Всеки се бе затворил в стаята си. Страдание и тишина...
Симеон не можеше и не искаше да повярва, че я няма... Че никога повече няма да влезе сутринта, да прокара нежно ръка по косата му и да каже: „Ставай, дете, 7 часът е - направила съм кафе.”
Не плачеше - стискаше зъби и дишаше тежко. Стана и започна да се облича припряно. Отвори металната кутия, взе всичките си пари и ги натъпка в джоба.
***
- Сега, Иисусе, позволи ми! Ти ми обеща...
- Да, Мира.
Симеон извърна глава към прозореца - краката му се подкосиха. Седна на леглото - трепереше...
- Не се плаши, дете! Казах ви, че няма да ви изоставя. Не го прави, миличък! Само ти имаш доказателството, че животът продължава... Живей, скъпо дете - обичай, страдай, смей се, плачи, влюби се! Радвай се на слънцето, на небето, на морето, на света - животът е прекрасен! Повече няма да ме видиш, но аз винаги ще съм някъде около вас и няма да ви изоставя - никога...
Сълзите му капеха, а устните шепнеха:
- Мамо, мамо...
Тя го погали нежно и се стопи...
Симеон стана, изтри сълзите си и впери поглед в кадифената синева на нощта. Ефирен облак прегърна луната, там, под прозирната светлина, я видя- усмихната, чезнеше в безкрая. Дълго се взира в теменужения небосвод - ликът изчезна, но изгря звезда. Нарече я МАМА.
Всяка нощ я откриваше безпогрешно, просто да й каже:
- Обичам те, МАМО!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени
