zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
66 6670
28.11.2009 г., 21:59 ч.

Майка 

  Проза
921 0 12
3 мин за четене

                                                                        МАЙКА

 

  Настъпващата вечер потопи стаята в здрач. Суха, задушаваща кашлица наруши тягостната тишина.

 - Защо стоите на тъмно? Светлината не ми пре... – нов пристъп прекъсна думите й.

Мира видя уплашените им лица, усети страха и скритата надежда за чудо... Но тя знаеше и очакваше края. Не беше сън - Иисус седна до нея, прокара ръка над гърдите й и балсам от светлина стопи болката.

 - Страхуваш ли се, Мира?

 - Не, Иисусе, не за мен... Какво ще стане с тях?

 - Ще станат по-силни - много ще ги боли, но времето лекува.

 - Кажи ми, Иисусе, защо Ти - най-могъщият, най- справедливият, най- милостивият - позволяваш на злото да подмамва децата ни?

 - Мира, нима упрекваш своя Бог? Най-ценният подарък за хората е правото на избор.

 - Ще мога ли да ги виждам, Господи? Да ги навестявам в сънищата им - да ги съветвам и предпазвам от грешки...

 - Не винаги.

 - Милостиви, аз трябва да бъда до тях, за важните решения в живота им!

 - Мира, любовта ти към всички тях е огромна, но синът ти е твоята тревога.

 - Да, Иисусе.

 - Сам трябва да изстрада и изкупи грешките си, защото ти не му помогна, когато беше зад него - години наред.

 - Не искам смъртта ми отново да го тласне към пропастта...

 - Мира, смъртта, макар и загуба, ще бъде поредната уважителна причина. Така, както всеки ваш спор или разногласие.

 - Помогни му, Иисусе, той е мой син, Твой син...

 - Сам трябва да си помогне и, когато е готов, отново ще му подам ръка.

 - Но той няма да се справи без мен. Аз винаги съм била единствената му опора - всички го отписаха. Трябва да ми позволиш да му дам знак, че не съм го изоставила!

Иисус въздъхна и се усмихна благо:

 - Само веднъж, Мира - ти ще решиш кога.

 - Благодаря Ти, Милостиви!

В полунощ Мира издъхна.

  Погребението мина - болка и безнадеждност витаеха в, сякаш празната, къща. Всеки се бе затворил в стаята си. Страдание и тишина...

  Симеон не можеше и не искаше да повярва, че я няма... Че никога повече няма да влезе сутринта, да прокара нежно ръка по косата му и да каже: „Ставай, дете, 7 часът е - направила съм кафе.”

Не плачеше - стискаше зъби и дишаше тежко. Стана и започна да се облича припряно. Отвори металната кутия, взе всичките си пари и ги натъпка в джоба.

                                                                         ***

 - Сега, Иисусе, позволи ми! Ти ми обеща...

 - Да, Мира.

Симеон извърна глава към прозореца - краката му се подкосиха. Седна на леглото - трепереше...

 - Не се плаши, дете!  Казах ви, че няма да ви изоставя. Не го прави, миличък! Само ти имаш доказателството, че животът продължава... Живей, скъпо дете - обичай, страдай, смей се, плачи, влюби се! Радвай се на слънцето, на небето, на морето, на света - животът е прекрасен! Повече няма да ме видиш, но аз винаги ще съм някъде около вас и няма да ви изоставя - никога...

Сълзите му капеха, а устните шепнеха:

 - Мамо, мамо...

Тя го погали нежно и се стопи...

Симеон стана, изтри сълзите си и впери поглед в кадифената синева на нощта. Ефирен облак прегърна луната, там, под прозирната светлина, я видя- усмихната, чезнеше в безкрая. Дълго се взира в теменужения небосвод - ликът изчезна, но изгря звезда. Нарече я МАМА.

  Всяка нощ я откриваше безпогрешно, просто да й каже:

 - Обичам те, МАМО!

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??