7.10.2011 г., 14:53 ч.

Майки 14 

  Проза » Повести и романи
666 0 4
8 мин за четене

22. Богдана и Драгомир

 

 

След отлагането на делото,  Богдана се срещна отново с  Главния прокурор и депозира оставката си. Учуден, Главният я прие, без да задава въпроси и без коментари. Той познаваше прекрасно Богдана Захова, тя не беше лекомислен човек. За да постъпи така, тя  явно имаше много сериозни основания.  И беше много прав, за Богдана не беше лесно да вземе такова радикално решение, можеше да остане с отвода си и да приключи с делото. Но можеше ли да приключи със сина си? Сега, когато най-после  го беше намерила след двадесет години усилия, сега, когато той имаше нужда от нея повече от всякога? След две безсънни нощи тя беше взела своето решение, което щеше да обърне целия ù живот.

Генерал Драгомир Петков беше крайно учуден, когато му казаха, че прокурор Захова желае среща с него, но нямаше причини да откаже.

         В уречения  ден и час секретарката му въведе посетителката в обширния му кабинет. В момента, когато Богдана  влезе, генералът беше с гръб към вратата, но като чу гласа на секретарската си, се обърна. Тази жена му беше непозната. Приближи се до нея, каза “заповядайте”,  посочвайки ù креслото пред бюрото и се върна и седна в  своето.

         Тя го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Този студен високомерен мъж ли беше първата ù любов? На него ли беше отдала моминската си невинност,  с него ли мечтаеше да прекара дните си до дълбока старост? Заради него ли прегази желанието на родителите си и ги пожертва, макар и неволно. Всички тези мисли бяха нахлули в главата ù, докато той поръчваше кафета и кòли на секретарката. Даже не попита дали пие кафе. Той нареждаше, това беше достатъчно.

-      Каква е целта на посещението ти? – студено попита той.

-      Исках да Ви видя, другарю Генерал, смятам, че трябва да поговорим по един много сериозен въпрос. Касае се за Найден Радомирски, обвинен по дело за квалифицирани кражби и убийство на служебно лице. Вие познавате ли майка му?

-      Циганката, кабаретната танцьорка, тя ли те праща тук. Ако знаех, че се касае за това, нямаше да те приема. Нямам време да се занимавам с глупости.

Драгомир стана от мястото си и с нервни крачки се приближи до вратата, готов да ù посочи пътя.

-      Драгими, спри, моля те, - с глас, пълен с молба, каза Богдана. Работата е много  сериозна, иначе не бих дошла да те безпокоя.

Само една жена на света го беше наричала така. Едно момиче,  което го обичаше с цялата чистота на моминското си сърце, и което му се беше отдало няколко месеца преди да отиде в Балкана. Беше я напуснал,  без да ù каже къде отива. В суматохата не беше се сетил да ù съобщи. И сега чуваше това обръщение в кабинета си, след толкова години една жена го наричаше, така както се обръщаше към него влюбената гимназистка.

    Гласът беше същият, макар че не звучеше така влюбено. Обърна се и видя седналата в креслото жена, със силно прошарени коси, понапълняла с годините, но със същия мек кадифен поглед. В очите ù вместо любов, сега се четеше молба.

Позна я, но беше забравил името ù, тя усети и тихичко каза “аз съм Богдана”.

    Високомерният генерал изведнъж отстъпи място на железарския чирак, живеещ в малката стаичка зад работилницата. Богдана го беше свалила на земята само с две думи.

    Миналото изведнъж нахлу в главата му. Той действително се беше поувлякъл по  чаровната гимназистка. Фактът, че такова интелигентно момиче се беше влюбило в него, галеше самолюбието му и повдигаше самочувствието му.

    Драгомир се приближи до бюрото и седна срещу нея. Мълчеше, сякаш  беше онемял.  Гледаше я и не можеше да повярва на очите си. Силно прошарената коса, тъмните кръгове около очите, натежалата фигура, треперещите ръце с надебелени вени, как можеше да допусне, че това беше Богдана. Нима толкова беше остаряла неговата “гимназистка”? Толкова се гордееше пред приятелите си за връзката си с нея.

На какво обаче се дължеше нейното присъствие в кабинета му, навярно онази циганка я беше помолила да ходатайства за сина ù, дано поне не беше казала, че той е бащата. Циганката беше способна на всичко, за да отърве копелето си от затвора. Беше казала, че няма да се спре пред нищо и го изпълняваше.

-      Ти какво общо имаш с това? Откъде  познаваш майка му?

-      Драгомире, ти видя ли снимката на момчето? Нима се съмняваш, че  е твой син? Та вие си приличате като две капки вода. Той е твой син!

-      Стига глупости, тази циганка не се спира пред нищо, за да постигне целта си и ме намеси в техните цигански истории с кражби, грабежи и убийства. И ти ли вярваш, че аз съм му баща? Та аз не съм я познавал, когато той се е родил, и никога не съм имал взимане-даване с нея.

-      Прав си, но затова пък познаваше мен, и както ти казваш, имаше “взимане-даване“ с мен. Или и това ще отречеш?

Богдана го гледаше  и не можеше да  проумее как е могла да се влюби в този  безчувствен и влюбен в себе си кариерист. Използвайки връзките си,  преди да поиска среща с него, беше проучила цялото му досие в МВР. Да, беше красив, не можеше да го отрече. Но можеше ли едно 18 годишно, неопитно момиче, да  види другата красота, красотата на душата, за да не сбърка при избора си? Но сега тя виждаше липсата ù, беше тъжно.

-      Това е било толкова отдавна, сега ли се сети да дойдеш да ми го напомниш? Заради циганката ли?

-      Разбери, Драгомире, не тя ме праща. Аз идвам при тебе, за да спасим нашия син.

Думата “нашия” едвам се чу, с толкова мъка произнесе тази дума, която изгаряше устните ù. Детето  беше расло без техните грижи, без даже да знае, че те съществуват. То познаваше само една майка - Назлие, а в графата “баща” пишеше “неизвестен”. Кой трябваше да бъде подсъдим, Найден или те двамата?

-      Богдана, какви ги приказваш, и ти ли си загуби ума, или циганката ти е направила една от техните магии? За какъв “наш” син говориш, или не чух добре? Ние нямаме син, Богдана, и никога не сме имали. Да, аз имам двама и те имат майка, която ги е родила, кърмила и отгледала. Казах и на циганката, друг син аз нямам.

-      Почакай, има неща, които не знаеш. Трябва да ти призная, макар и късно, всичко е по моя вина. Назлие казва истината. Найден е твой син, но тя не е майката.  Аз съм родната майка на Найден, аз го родих, но го изоставих.

Богдана ридаеше, раменете ù се тресяха, а Драгомир гледаше и не смееше даже да се доближи до нея, за да я успокои. Гледаше  я с очите на чужд човек, срещнал на улицата ридаеща жена. Единствената мисъл, която го  измъчваше, беше какво ще си помисли секретарката му, ако неочаквано влезе в кабинета му.

    Когато Богдана му разказа подробно случилото се преди повече от двадесет години, Драгомир мълча известно време, сякаш му беше трудно  да асимилира тази невероятна история, достойна за телевизионен сериал.

-      Какво мога да направя, Богдана, даже да е вярно всичко, което разказваш, не мога да жертвам кариерата си, общественото си положение, семейното си щастие, за да спасявам един престъпник, израснал сред циганите. Да сърба попарата, която сам си е надробил.

Генерал Драгомир Петков стана от мястото си, доближи се до Богдана, протегна ръка,  за да погали побелелите ù преждевременно коси, но още преди пръстите му да  ги докоснат, отдръпна ръката си и каза “съжалявам”. Тонът му показваше, че разговорът беше приключил.

         Още на следващия ден бившата прокурорка отиде в Трета адвокатска колегия, за да се регистрира като адвокат. Имаше състуденти, които щяха да ù помогнат. Богдана имаше сериозна причина тази регистрация да стане колкото се може по-бързо. Връзките ù щяха да помогнат срокът  на нормалните процедури да се намали

 В навечерието на Новата година реши да посети Найден. Сега тя трябваше да моли Следствието да ù разрешат свиждане с подсъдимия. Показа адвокатската си карта, представи се за негов защитник, което беше истина, и получи разрешение. Беше ли готова да се срещне със сина си, да застане пред него и да му признае истината? В главата ù бушуваха бури, ту  искаше на всяка цена да се види с него и да му признае истината, ту я обхващаше невъобразим страх от евентуалната му реакция. Можеше да я отхвърли и да я нарани. Тя не би могла да му се сърди, нямаше право на това, тя го беше дала на Назлие доброволно. Мотивите ù сега нямаха никаква стойност. Днес никой не би могъл да намери логично обяснение за саможертвата ù.  Те не бяха попадали в ръцете на Бухала, техният живот не беше висял на косъм всяка нощ, как можеха да я разберат.

Единственото правилно решение беше подсказано от Назлие, тя искаше да види сина си. Решиха да отидат двете. Майката и нейната близка “приятелка”. Пред Новата година разрешаваха да се носят малки колетчета на задържаните, щяха да се възползват от  празниците, за да го видят и занесат подаръци на момчето.

Радостта и на двете беше неописуема,  но докато Назлие изразяваше бурно своята, Богдана се притесняваше от приема на Найден. Момчето беше буйно и надменно, създаваше не малко проблеми на следователите и те намираха начин да си отмъстят.

През последните дни на декември снегът не преставаше да вали, сякаш небето се беше продънило. Улиците бяха затрупани с бялата напаст, снегорините не успяваха да разчистят даже големите пътни артерии на града. Докато изчистеха единия край и се прехвърляха на другия, снегът се натрупваше отново. Колите, затрупани от снега, бяха безформени купчини, а хората по улиците приличаха на “дядомразовци” с бели калпаци и огромни бели яки.

Двете жени се срещнаха на площад Славейков, взеха трамвая, който щеше да ги откара близо до Следственото на улица Развигор. В трамвая царуваше предпразнично настроение, хората, натоварени с подаръци и храни, пуснати за празниците, имаха вид на победители. Да се добереш до кило банани или портокали си беше действително подвиг, даже в скъпите магазини опашките бяха километрични.  Народът се готвеше да посрещне поредната Нова година, с надеждата за по-хубав живот. Нали в Новогодишното си приветствие, “Първият” всяка година обещаваше спорна и успешна година, мир и благоденствие на трудовите хора, както и “светло бъдеще”.  Новата “илядо деветстотин шейсет и шеста година” чукаше на вратата.  Какво щеше да донесе тя на двете майки, забързани в снежната виелица към единствения им син?

 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • А Найден бъде ли помилван, ще се превърне в копие на генерала, ще обещава фалшиви обичи, ще забравя имена на миналите в живота му...Не ми се вярва много почти 22 годишен младеж, да върне първите си 7...
  • Чак ми дожаля за този този елементарен Драгомир,мижитурка.
    Какво ли наистина ще донесе и следващата част...
  • Продължавам да чета. Поздрав, Крикор!
  • Поздрав, Крикор!
Предложения
: ??:??