Оказа се, че просто съм сънувала. Но за първи път сънувах... Звуци. 
 В началото бяха съвсем тихи и неразбираеми. Първото, което успях да уловя бе приспивната песничка, която мама ми е пяла, като съм била малка. Но едва я чувах, като шепот. Ако не я бях слушала толкова много пъти, едва ли щях да я разпозная. След това някой говореше. Но се чувствах твърде уморена за да се мъча да осъзная значението на думите. От време на време се чуваше бебешко хленчене. 
 "Никога не казвай това отново!" - Независимо дали исках, вече разбирах думите. Звуците оживяваха, вече не бяха тихи. После някой хлипаше. Чух как се чупи вазата, която по невнимание съборих от масата и след това - крясъците на чайките, смесени с хорската глъчка и плискането на вълните.
 И изведнъж :Напълно нов и непознат глас. Някой ми говореше. Толкова решително, самодоволно и заповедно. Но нямаше значение. Аз така или иначе копнеех единствено да го слушам. Остави ме и аз да говоря и опознах собствения си глас.
 Всичко звучеше все по- мощно в главата ми и осъзнах, че както хората казват "Целият живот ми минава пред очите", аз чувах собствения си живот от самото начало.
 А дали сега е краят? - запитах се. - На колко години съм изобщо? Но не помнех на колкогодини съм. Нито как се казвам. Нищо друго, освен че съм момиче, което разбрах, чувайки гласа си. 
 "Махай се!" - ми нареди същият решителен глас, прекъсвайки размишленията ми. - "Така ми е добре, не го разваляй!" -Но винаги преди усещах, че не би ли се сърдил ако не го послушам. Освен сега. И точно сега, вече знаех, няма да го послушам.
 Всичко стана твърде топло. Не знаех къде е, но го чувах как диша - неравномерно, учестено и уморено. Този шум кънтеше в главата ми. Усещах как с последни сили е стиснал ръцете ми, за да не ми позволи да му помогна. Машинално аз се дърпах о опити да се освободя. И тогава чух най-оглушителния звук. Той ме пусна изведнъж, паднах и ударих главата си в пода.
 После пак всичко утихна. Само ехото на всяко мое движение и тихите ми стонове нарушаваха красивата тишина. Усетих как нещо остро се забива в ръката ми... И всичко изчезна.
                                                                                   *** 
 Събудих се. Първо погледнах ръката си. Беше превързана , значи наистина съм се наранила на нещо. Но главата не ме болеше въпреки удара в пода. Опипах косата си и научих, че е дълга и черна. После забелязах подобна коса, разпиляна по долния край на леглото. Косата принадлежеше на някаква жена, заспала и опряла глава в ръба му. Но по-важното за мен в този момент беше, че не бях в собственото си легло. Това ме дразнеше. Още повече ме дразнеше, че дори не знаех как би трябвало да изглежда Моето легло. Видях белите плочки по стените и металната масичка на колелца и се убедих, че не съм у дома.
  Размърдах се за да стана, да излеза и да надниквам във всяка една стая по света, докато не открия Моята и така събудих чернокосата глава до мен. Тя се изправи и въпреки че очите ѝ бяха зачервени и подути, че на лицето ѝ се беше отпечатала намачканата завивка а кожата ѝ бе дори по- бяла, аз я разпознах. 
 Мама.
 И изведнъж всичко придоби смисъл. Сред лудия хаос, пропит със сънища за звуци, незнайната ми стая, по чиито таван би трябвало да има флуоресцентни звездички, непоносимата горещина, разкъсаните спомени от миналото, което не помнех и разпиляната черна коса, се появи някаква логика. Мама! Ами да! Аз съм Мак. На шестнайсет. Момиче.Спомних си адреса си и как изглежда така търсената стая. А ужасното, студено и обвито в бели плочки място, на което се намирах, се нарича болница.
 Но не помнех защо съм тук.
- Мак, ти си будна! - гласът на мама трепереше. Спомних си кой бе хлипал в съня ми. Опитах се да кажа нещо, но от гърлото ми едва излизаха звуци. Бях спала доста дълго. За това просто се усмихнах. 

 Тя извади мобилния си телефон и набра номер. Знаех, че звъни на татко. В този момент в стаята влезе една сестра, която ми носеше обяда. Бях проспала залуската.
- Благодаря, но няма нужда - обади се мама, докато чакаше баща ми ва вдигне. - ще я изпишем днес. - После се върна на телефона- Ало... да... да... будна е... ела.
 Забелязах, че сестрата ме гледаше с особен поглед. Нещо средно между укор и съжаление. Останалите доктори, през които минах преди да ме изпишат ме гледаха по същия начин.  Но не знаех какво съм направила, за да го заслужа. Нито защо трябваше да ми взимат кръв няколко пъти.
 Забавихме се с изписването повече, от колкото очавкахме и чак към шест часа вечерта пътувахме за вкъщи. След като мама "ми отне" обяда, а никой не се сети, че може да съм гладна, сега нямах търпение да се прибера и  да отворя хладилника.
 Но по време на пътуването се случи нещо, което уби апетитът ми.
 Татко шофираше, мама - както винаги - до него, а аз - на задната седалка, все още в пълно неведение за това, което ми се е случило.
- Какво стана? - най-сетне се реших да попитам. Но никой не ми отговори. Даваха си вид, че дори не ме чуват. Щях да питам пак, да настоявам, да мрънкам, докато не ги вбеся и не изкрещят това, което криеха. Но не и сега. Усещах, че пазят тишината като нещо безценно и не беше уместно втори път да я нарушавам така безцеремонно.
 Вместо това реших сама да си спомня, отваряйки някоя от вратите в съзнанието ми, където се крие забравената истина. Както при вида на мама си спомних коя съм. 
 Не помнех нищо конкретно преди събуждането си днес, за това се концентрирах върху съня си. Но голяма част от него вече беше изчезнала от спомените ми. За части от секундата пред очите ми преминаваха моментите точно преди да се събудя. Усещах напрежението, страхът и тъгата, които изпитвах в съня си, но не можех да създам цялостна картина. Усетих като дежа вю убождането, след което всичко изчезна и погледнах ръката си. На мястото на превръзката сега имаше лейкопласт. Не помнех кога са го сменили. 

 Без да мисля започнах с нокът да човъркам едно от крайчетата на лепенката. Скоро след това то се раздърпа. Бях забравила какво върша и се усетих едва когато съвсем падна. Очаквах да видя голяма, кървава рана, може би дори и някой шев. Но имаше само една малка точка като от ваксина. Виждайки тази точка аз изпитах ужас, какъвто не бях усещала до сега. Пак си спомнях. 
- Александър! - Първоначално се осъзнавах, че съм започнала да говоря. - Какво е станало? Къде е той?
 На предните седалки вече имаше някаква реакция. Мама и татко се спогледаха, но пак не казаха нищо.
 А трябваше. Тяхното мълчание ми даваше време, през което да мисля и сама да открия истината. И ето! Успях! Само че ми се иска да не бях. Сега ми се иска да я забравя.
 До края на пътуването никой не проговори отново. А аз вече изобщо не бях гладна.
                                                                                       *** 
- Кога ще е погребението? - посмях да говоря отново едва след като излезохме от колата. 
- Утре - мама отговори, но вместо към мен, погледът и беше насочен към многото блокове пред които бяхме спряли. - Няма да отидеш. 
 Отворих уста за да възразя, когато татко ме хвана за раменете.
- Мак, помисли само! - гледаше ме сериозно, право в очите, толкова проницателно, че ме накара да сведа главата си. - Наистина ли искаш да го видиш за последен път такъв? Да го запомниш така?
 Такъв... студен, безжизнен, отпуснат. Пълна противоположност на това, което той наистина беше. Бяха прави - нямаш да отида.
 Качихме се в апартамента си. Явно днес нямаше и да вечеряме. След престоя в болницата у дома нямаше никаква храна а и без това никой не беше гладен. За това влизайки вкъщо диркетно се отправих към стаята си. 
 В сумрака с бледа зелена светлина светеха флуоресцентните звездички по тавана. Виждайки ги си спомних как днес, толкова притеснена, търсех Моята стая. Но сякаш от тогава бяха минали хиляди години. Александър го нямаше. Сякаш винаги съм мислила само за това. Седнах на ръба на леглото и започнах да си го повтарям наум : "Браво, сега си сама! Сигурно завинаги. Видя ли, той беше прав - не си ти тази, която би могла да го спаси. Сигурно едва те е издържал. Ти си толкова скучна..." 
Набивах си в главата жестоки, дори гротескно преувеличени истини с едничката цел да заплача. Защото чувствах въртешностите си като напълнени с олово, а не можех да го излея по друг начин. Но не успявах. По някакъв глупав начин аз не осъзнавах, че това е истина. Колкото и да си повтарях, че повече няма да го видя, аз не се натъжавах. Не плачех. Бях тежка, пълна с чувства, които трябва да излея и същевременно празна. Напълно празна, безжизнена, ненужна, проста и безлична.
 Легнах, опитвайки така да събудя чувствата в себе си. Когато протегнах ръце по леглото напипах нещо меко и мъхесто. Плюшената ми панда. Той ми я подари, когато станах на шестнайсет. Радвах и се като малко дете и против всякаква логика я кръстих Пандора. Понякога просто Панди. Прегърнах я, дори я целунах някоко пъти, зарових лицето си в нея за да усетя мирисът ѝ, но пак се успях да се разплача.
 След няколко часа, или минути, или часове баща ми влезе в стаята. Аз още лежах отпусната, прегърнала пандата. 
 Приседна в края на леглото, гледаше ме замислено известно време и въздъхна:
- Как си? - Отне ми известно време да отговоря. За първи път се чувствах така.
- Имам буца в гърлото и ме боли. А върху мен сякаш има цяла планина. Чувствам се куха, като изкорубено дърво.  - шепнех съвсем тихо. Не знам как дори ме чу. Той поклати глава. Личеше си, че чувството му е познато.
- Ще ти мине.
- Не ми минава! Защо не мога да плача? - Той погледна гузно надолу. вонаго с мама правеха всичко по силите си за да бъда аз щастлива, а сега не можеха нищо да променят.
- Ще се оправиш. Обешавам. - Той неуспешно се опита да се усмихне. - Само че трябва и ти да направиш нещо.
- Какво? 

- Не гледай само към това, което нямаш. Обърни внимание на това, което имаш! Защото ти имаш много нещо с които други не могат да се похвалят. Разбираш ли? Имаш неща които дори и ...- не можеше да изрече името му- ... той нямаше.
- Вас нали? - попитах - Родители, които се обичат един друг и обичат и детето си. Това нямаше той...Нали?
- Да...
- А аз нямам...Него. - Преборих се с чувството в себе си и произнесох името му - Александър. Но имам вас.
- Значи разбираш. - Този път се усмихна по-успешно.
- Да. Няма да се затварям в себе си. Поне не повече от преди - засмях се фалшиво. - Просто ми е нужно малко време да го осъзная, преживея и преодолея. Не повече от седмица.
- Седмица? Ще успееш ли толкова бързо - усъмни се татко.
- Да. Спокойно. Няма да се вглеждам в това, което нямам. Само седмица.
 Тези думи го накараха да сведе погледа си още по- надолу. Беше гузен заради нещо. Същият поглед, с който ме водеше за редовните ваксинации. Сякаш е напът да ме вкара в клетка, след като е спечелил доверието ми.
- Татко, какво става? - Той не отговори. Хвана свободната ми ръка и започна леко и умело да я масажира, сякаш с цел да ме успокои. Но точно това ме притесняваше още повече.
- Хей , не се притеснявай, ще се оправя до седмица, ще видиш. - По очите му познавах, че той е по- неспокоен от мен и аз се опитвах да успокоя него. Той въздъхна тежко.
- Няма да мога да видя след една седмица. - Каза го съвсем тихо, сякаш се надяваше да не го чуя.
- Какво има след една седмица - попитах направо. Усещах безпокойството му в себе си. Сякаш като ток преминаваше от ръката му- в моята. Какво криеше?
- Мак като ви видяхме ужасно се притеснихме. Няма да позволим да се повтори.
- ...Кое? - Явно все още не помнех нещо. Какво точно се случи с Александър? И защо се събудих в болница? - Какво сме направили?
 Баща ми отказваше да вдигне поглед. Срамуваше се.  За нещо което аз  съм направила. В такъв случай какво остава за мен? 
- Вие... - Той започна , но не знаеше как да довърши. - Не знам...Очаквах всичко, но не и това.
- Кое? - Сега или никога трябваше да разбера.  - Кажи ми татко! Какво стана? Какво сме направили?
- Мак, ти знаеш както стаха. Не ме карай да мисля за това отново. - Но не, аз не знаех какво е станало, не си спомнях, а ужасът, с който той говореше се просмукваше и в мен.
- Но ти мислиш за това, нали? Виждам те, не ти излиза от главата. Хайде кажи ми! - Правех това, което не направих в колата. Щях да го вбеся до толкова, че да изстреля истината.
- Спри Мак! Само ако се беше видяла! Знаеш ли, че тази картина ми излиза пред очите дори когато мигам?  - Той повиши тон. Имах напредък. Остава още малко. Усещах, че съм лоша. Исках просто да науча какво се е случило, но го тормозех по същия начин, по който се тормозех за това, което стана с Александър.
- Опиши ми картината! - Говорех тихо и леко лукаво - Аз какво правя като си затвориш очите?
 Тогава той се разкрещя:
- Дрогирали сте се! - Въпреки виковете му аз провължавах да лежа отпусната на леглото.  - Не очаквах нищо такова. Той ми изглеждаше нормален!
 Какво трябваше да значи "Дрогирали сме се" ?! Да не би...Точно тогава последната серия спомени нахлу в главата ми. Но преди още да съм ги възприела той отново се развика:
- На него определено му е дошно в повече. А ти...- Гласът му потрепери - ...И ти не беше много по - далеч.
 След това всичко утихна. Стояхме умълчани с празни погледи. Той- опитващ се да овладее гнева си и аз - подреждайки мислите си. След като историята вече имаше някакъв смисъл аз се върнах в началото на разговора ни:
- И защо няма да успееш на ме видиш след една седмица?
 Той не отговори ведната. Търсеше думите.
- Много ни притеснихте... - На края просто и той се върна в началото, повтаряйки нещо, което така или иначе ме караше да се чувствам виновна. Чувството само се засили. Кимнах, подканвайки го да продължи.
 - С майка ти говорихме с професионалисти - Мълчах, в очакване на присъдата си. - След една седмица те изпращаме в... Интернат. - Той се покашля. - Лагер. За други като теб.
- Други като мен?
- Зависими.
- Но...- Кога станах зависима?! Аз никога..Така де, само веднъж. - Аз не съм такава. Няма да го направя пак.
- Казха, че ще го кажеш. Ами ако пак се случи нещо лощо ще устоиш ли?
- Да! Сигурна съм. Беше само тогава, не съм пристрастена.
- В такъв случай в интерната няма да ти е трудно. - Той чуваше думите ми, но отказваше да ги слуша.
- Нека да остана. Ще видиш, че всичко ще е наред. - Умолявах го шептейки. Знаех, че и той не искаше да ме пусне. Ако зависеше от родителите ми, нямаше да ме пуснат и на училище, опитвайки така да ме предпазят. Но ето, че не успяха веднъж. И сега бяха готови на всичко.
- Там няма да бъде хубаво. И ще бъда напълно сама.
- И все пак трябва да отидеш. - Усещайки, че няма да успея да променя решението му продължих нататък:
- Колко време ще съм там?
- Шест месеца. Мислим, че толкова ще е достатъчно, но ако не се оправиш...
- Шест месеца?! - Хвърлих пандата и се изправих рязко. Притъмня ми и чак когато отново виждах всичко наоколо, продължих да протестирам. - Защо? Как? Какво изобщо ще правя там шест месеца? Ами училището?
- Там има училище... - Той едва устя да отвори уста преди пак да го прекъсна: 
- И къде е това? Лагерът? Ще идвате ли изобщо да ме видите? Шест месеца! - Възмущавах се. - А там щяло да има хора като мен. Татко, знаеш че това не е вярно. Аз не съм като тях. 
- На четири часа път от тук е - Боязливо се обади той. Отново се тръшнах на леглото. Затворих очи и се опитвах да игнорирам това, което се случаваше. Но баща ми продължи да говори:
- Мак, това не е мизерното място, което ти си представяш. Не е пълно с луди. Те наистина са съвсем като теб, непълнолетни. А и сградата е само на три години. Никога не бих те пратил на лошо място.
 Изфучах.
- Може би ще е най- добре за теб да се откъснеш от тота, което се случи тук за известно време. А децата, които ще срещнеш там, дори и да не са като теб... - Усети,че е напът да завърши изречението понеправилен начин и млъкна.
- Дори и да не са като мен, ще приличат на Александър. - довърших иронично. Той преглътна и продължи: 
- Мак, ще платим доста голяма сума, за да останеш там шест месеца. Постарай се да не е напразно. Искам като излезеш от там всичко да е наред. - Той беше сляп и глух за това, което казвах. Вече  всичко беше наред!
 Обърнах се на другата страха, не исках да говорим повече. Той посегна да хване рамото ми, но в момента в който ме докосна чух писък.
                                                                                      *** 
 Оказа се, че аз съм пищала. Разбрах го едва когато отново отворих очи, прегракнала. Лежах по гръб на другия край на леглото а баща ми коленичеше на пода до мен и ме държеше за китките.
- Спри вече... - прошепна отчаяно той. Спомних си, че докато бях крещяла той повтаряше тези думи, викаше ги, молеше ме... Бях впивала нокти в лицето си. Усещах, че пареше и ме болеше. Цигурно цялото беше осеяно с червеникави луни.
 Виждайки, че вече съм се успокоила, татко отслаби хватката си. Бавно, гледайки ме право в очите, той остави ръцете ми на матрака. След това излезе без да каже нищо.