Тази мелодия ме събуди среднощ. Тя прозвуча красиво и болезнено, но не разбрах от къде се появи. Сякаш се намирах в концертна зала със съвършена акустика и оркестър от блестящи изпълнители. Някакъв невероятен консонанс от хармонии заливаха залата и хукваха навън през мраморните колонади но амфитеатъра, преплитаха се и бягаха по тротоарите. Мъчех се да се сетя от къде съм я чувал, но не се сетих. Не бях я чувал никъде. После още известно време кънтя отвътре с неповторима нежност - акорди от пиано и оркестър - накрая заглъхна и изчезна. На сутринта не си спомнях нищо от нея. Това, което беше останало нямаше нищо общо с онова. Очарованието беше загубено. Звучеше монотонно и банално. Като  самото ежедневие.

 След концерта я видях отново. Това се случи на уличката в стария град, където живееше. Не мога да кажа дали беше случайно или преднамерено, защото нещо ми се губи.  Тя се прибра в полунощ  в голямата къща - един прозорец там светна - и малко по-късно прозвучаха акордите. Много тихо. Те се понесоха по заспалата  уличка като ромон от капчуци, заливаха тротоарите и затихваха малко по нататък между  тъмните  силуети на сградите с тъга и копнеж. Робeрт Шуман - "Мечтание". Винаги когато го чуя, нещо ме стиска за гърлото - почти халюцинирах. Една съвсем  простичка пиеска. И невероятно красива.             

Не мога да обясня какво ме караше да  се отбивам насам. Идвах и си отивах. Не се застоявах много. Това продължаваше десетина минути - не повече. После тя затваряше прозореца и пускаше щорите. Толкова траеше този концерт.

Сигурен съм, че  бе забелязала моето присъствие, защото от доста време се отбивам тук и чакам. Много често. Винаги, когато имам възможност.

Направи ми впечатление, че напоследък  преди да затвори прозорците, тя  се взира внимателно в тъмнината, сякаш търси някого и  чак след това пуска щорите. Нямаше как да не проумея, че търси мен.                          

Веднъж след  един концерт във филхармонията  и поднесох огромен букет.

Естествено, беше любезна, усмихна се, прие го, заедно с останалите, които правеха същото  и ми пожела нещо. Не чух добре какво. Ясно, че не можа да ме познае  и да направи връзка, че  съм същия онзи, който виси  нощно време пред голямата къща  и чака нещо да се случи. Кой знае какво. То е понятно, че бях проучил биографията и. Беше омъжена, но мъжът и  често пътуваше  някъде и се губеше дълго време. Имах чувството, че това е едно странно съжителство, в което посоките се разминават и всеки е поел своя път. Обикновено  след репетициите, тя излизаше от филхармонията сама, правеше кратка разходка до парка  или по тепетата на стария град и се прибираше. Не можеше да не се забележи, че  много хора я заглеждат - мъже, жени - всички. Освен, че беше невероятно красива - с една благородна красота, одухотворено и малко тъжно лице, тя никога не се съобразяваше с преходността на модата. Обличаше се красиво, с изискан вкус, но не крещящо. Скромно и аристократично. Никога не я видях с джинси,  ботуши и други подобни творения  на съвременната мода. По време на концерти носеше малко бижута, но затова пък - уникати. Едно много красиво колие, пръстен с рубин и толкова. Не ползваше евтини имитации и аксесоари. Откровено, не можех да дам правдоподобно обяснение, какво ме караше да гравитирам около нея. Това, че обичах музиката, а тя беше изключителен изпълнител - да. Това, че ме привличаше духовно, а вероятно и физически - да. Допустимо е, но дали е достатъчно? Нормално е човек да  се заплесне, да бъде омагьосан или зомбиран - нещо като кратка лудост или пиянство - след което би трябвало да дойде  и изтрезняването. Но моето не идваше. Нито изтрезняването, нито поумняването. Тази привързаност или любов - не знам как да го нарека - приличаше не толкова на пиянство, колкото на тежък махмурлук, който при това по никакъв начин не отшумяваше. Почти болезнена история. Започнах  да я бомбардирам с писма, картички, честитки, цветя и какво ли не. Дори прописах и стихчета, но се въздържах  да и ги изпращам, защото се съмнявах в тяхната стойност. Мисля, че добре съм направил. Подписвах ги с някакъв символ, който нищо не означаваше. Чувствах неудобство  да се покажа - да дам име, адрес, телефон и т.н. - някаква форма на идентификация. Криех се. Вероятно това е било не толкова поради комплекси за непълноценност, колкото, поради нейната изключителна стойност в моите очи. Тя ми изглеждаше недостижима, почти божествена. И толкова далечна, че не мога да имам никакъв шанс да я достигна. Като самата музика, която се изливаше изпод пръстите и. Поради тази причина  си изградих бариера  и поставих дистанция. До тук може - от тук - не. Това донякъде ме спасяваше от пълно обезумяване. А може би - обратно.

След известно време - дебнейки наоколо - забелязах, че тя все повече започна да се появява на публични места. Изглеждаше неспокойна. Понякога се взираше в минувачите, като че търсейки някого, който е тук - наблизо  и все го няма. В очите и бе стаена странна меланхолия - една мъгла плуваше наоколо и заливаше площадите, а тя плуваше в тази мъгла, всичко наоколо  изчезваше, улиците опустяваха и оставаше само тя. Единствено тя.

Малко по-късно осъзнавах, че вървя като куче след нея, спазвайки дистанцията, а в главата ми кънтеше най-красивата музика от  нейните концерти. Моцарт, Шопен, Брамс, Робeрт Шуман. Освен това открих, че е внесла известна корекция в тоалета. Изглеждаше доста по-предизвикателна - пролетно предизвикателна: Косата - спусната на вълни  като светъл облак, подчертан грим, скъпи бижута, къса блузка, къса пола, обувки с висок ток, най-изящните крака на света, изобилие от умопомрачителна плът. Не виждах нищо друго. Бях като хипнотизиран.

Никак не се опитвах да си обясня причината за тази метаморфоза. Това ми се изясни много по-късно. Когато беше късно..

Да, разбира се, тя се движеше сама. Както винаги. Отново не се опитвах да открия причината. В действителност, аз не можех да си я представя по друг начин. В главата ми се бе загнездила странната идея, че точно така трябва да бъде, че никой тук не заслужава да  върви заедно с нея. Дори и аз самия.

Нямаше как да го приема като възможно и нормално. После си го обясних. Това беше нещо като обожествяване на обекта. Една богиня е винаги сама. Наличието на още някой я принизява. Така го възприемах. Без да мисля повече по въпроса. Изобщо не проумявах, че е възможно да бъде като всички - обикновено човешко същество, страдащо и радващо се, носещо в себе си всички слабости  на човешкия вид. Всички  недостатъци и всички прерогативи. Много след това ми се изясни безумието на подобна фаворизация. Когато я загубих.

Точно така се получи. Тя се завъртя един - два пъти по главната улица съвсем бавно, сякаш все очаквайки някой да и се обади, но това не се случи. Този някой така и  не се обади, защото го нямаше, макар че беше тук.

Когато мина покрай мен, забелязах в очите и облаци от тъга. Търсеше ме, а аз бях тук. Наистина ли? После се отправи към голямата къща. Последвах я. Малко по-късно от там прозвучаха акордите на пианото  и аз застанах на своя пост под прозореца. Както обикновено... Бях съвсем се унесъл. Това изпълнение направо късаше сърцето ми. Отново Шуман и отново - "Мечтание".

Внезапно пианото млъкна  и в прозореца  се мярна силуетът и. Беше мигновено. Тя се взря в мен и изведнъж се разбърза. След секунди  видях, че изскочи на улицата и се отправи към мен. Вечерна рокля, разпуснати коси, мъгла в очите. Видение...

Стори ми се, че ръцете и се протегнаха. Краката ми се подкосиха. Сърцето ми щеше да  се пръсне. Още миг... Още миг...

... Тогава се случи нещо необяснимо. Тя се приближи и ме подмина, сякаш изобщо не ме забеляза. Веднага след това я видях овесена на врата на друг мъж, който вървеше по улицата.  Беше случаен минувач.

P