23.04.2009 г., 10:31 ч.

Малка лондонска история - Край... по британски 

  Проза » Разкази
765 0 2
5 мин за четене

- Исках да ти кажа, че без теб няма музика, Ади.
- Мина много време, Дейв.
- Знам, знам... Но всяка вечер се измъчвам, всяка вечер се чудя как можах да те оставя сама в тъмната стая, та нали ти обещах да бъда винаги с теб и да те пазя!
- Дейви, вината беше моя...
- И как можах да не ти кажа всичко, което имах да ти казвам.
- Дейви, всичко е наред, аз знаех...
- Аз просто си тръгнах - той сякаш не я чуваше. - Тръгнах си и не казах нищо. Изненада ме, наистина. Не го очаквах. Знаех, че нещо не е наред, но не знаех, че е толкова сериозно.
- Дейви, за мен също беше изненадващо, просто го реших.
Дейви повдигна вежди. Той рядко се ядосваше, но сега изглеждаше по-гневен от всякога.
- Просто си го решила!? Просто си го решила?! Ади, ти така ли решаваш нещата?! Знаеш ли колко време ми трябваше да се реша да ти предложа да живеем заедно, дори да се оженим?! Знаеш ли колко време ми отне, докато се реша да ти купя пръстен?! Просто го реши и ме напусна, точно в деня, когато щях да ти се извиня за всичко и да ти предложа да се омъжиш за мен?!
Хората в кафенето започнаха да се обръщат към тях и ги гледаха странно.
- Купил си ми пръстен? - Ейдриън погледна учудено.
- Да, Ади, купих ти пръстен. Но какво значение има сега... Знаеш ли, беше грешка. Беше грешка, че въобще се обърнах и те последвах. Беше грешка, че дойдохме тук. Не трябва да поглеждаме назад.
- Но, Дейви, аз не знаех...
- С какво можеше да промени мнението ти един пръстен, а Ади? Ти сама каза, че вече 'просто' си го решила.
Дейви поклати глава, изпи последната глътка кафе, вдигна качулката си излезе бързо от кафето. Този път Ейдриън беше тази, която остана изненадана и не знаеше какво да каже или направи.
Отново заваля. Видя Дейви да бърза нагоре по улицата и реши да го последва. Побягна към него. Беше ú трудно с тези високи обувки, Господи, нали си беше обещала никога да не се качва на такива! Тя бързо ги свали и се затича боса по мократа лондонска улица, провирайки се между хората. Накрая го видя - средно висок с качулка, който вървеше бързо нагоре.
Настигна го задъхана и го дръпна до моста, простиращ се над Темза.
- Значи така, пак ще ми бягаш! Лесно ти е на теб да бягаш всеки път, нали!
- Ади, защо си... - той видя обувките в ръката ú, разрошената ú коса и онова гневно изражение, което той толкова обичаше. Засмя се - това беше неговата Ейдриън. Тя наисина не се беше променила.
- Защо, по дяволите, се смееш, Дейв?! Смешно ти е, че една горда англичанка бяга след някакъв си американец или защото за пореден път успя да ме преметнеш и да избягаш?
Той искаше да каже нещо, но не можеше да спре да се смее.
- Добре тогава, така да бъде! Явно съм направила добре,че съм спряла навреме, защото сигурно скоро ти сам щеше да поискаш да се разделим. Сега виждам колко съм ти липсвала...
Тя вирна малкото си носле нагоре, обърна се и закрачи боса по моста.
- Ей, чакай, Ади... - той я хвана за ръката.
- Остави ме, Дейв!
Едри капки дъжд се стичаха по лицето ú.
- Ади, моля те!
Той я дръпна по-силно. Тя се опита да бутне ръката му, но вместо това изтърва обувките в реката.
- Е, това беше вече неочаквано... - Дейв се засмя на киселото изражение на Ейдриън.
- Ти... ТИ... - тя ядно закрачи към него,с мокра, прилепнала към красивото ú лице коса, а той инстинктивно започна да пристъпва назад. - Ти...
Тя стигна до него и започна да го удря.
Хората продължаваха да вървят, скрити под черните си чадъри и никой не им обръщаше внимание - това бяха предимствата на големия град.
Ейдриън го удряше ядно, а Дейв, стреснат, се опитваше да я укроти, но безуспешно. Беше невероятно как в момент като този той я заобича с нова сила.
- Ти... провали живота ми... Остави ме... сега се връщаш... Ти...
Най-после Дейви успя да я укроти - прегърна я така, както само той можеше... и както тя най обичаше.
- Обувките ми - Ейдриън изхлипа, все още ядосана, но и смеейки се.
- Не ти трябват - Дейви продължаваше да я стиска и имаше опасност да я задуши. - Забрави ги. Забрави времето, в което си била без мен.
- Къде ми е пръстенът? - тя попита престорено начумерено.
Той се отдръпна леко и посочи към водата.
- В реката?
- Да, хвърлих го днес, преди да те видя. Исках да сложа край на всичко.
- Да не би да си искал и ти да скочиш, Дейв? Всички знаем, че имаш такива наклонности.
- Ей, внимавай, в момента си в ръцете ми и ако искам да скоча, ще повлека и теб.
- О не, няма!- тя се изплези и се опита да се отскубне от него, но не успя.
- Не, не и този път, малката. Този път не можеш да избягаш от мен.
Дейви се наведе и я целуна - целуна я, както си представяше, че ще я целуне всяка една вечер през годината, в която бяха разделени. Мокрото ú лице, допряно до неговото... и нежното ú тяло... сладкият аромат... същата Ади.
- А сега, лейди Хавък, мисля, че е време да дойдеш да видиш Джейд и другите момчета, те също постоянно питат за теб.
- Разбира се,че питат, те харесваха теб, само заради мен.
- Глупачето ми! - той поклати глава, целуна я по челото и я взе на ръце - не можеше да ú позволи да ходи боса по студените лондонски улици.
Докато Дейви я носеше, Ейдриън облегна глава на рамото му и прошепна:
- Обичам те, Дейви. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.
- Завинаги, мила моя. - той отново я целуна - А сега, ако обичаш, не мърдай много, за да не те изпусна. Между другото, да не си напълняла? Струваш ми се по-тежка от преди.
Тя го мушна в ребрата.
- Ау, това пък за какво беше, нали пак си те харесвам!
- Не е учтиво да питаш една дама за такова нещо, Дейв.
Спря да вали. за първи път тази седмица изгря слънце. В Лондон; над Темза; над моста, по който вървяха стотици хора, скрити под черните си чадъри; над един мъж, носещ на ръце млада жена - смееха се и за тях нямаше значение дали вали -важно беше, че бяха заедно. Отново.

© ГВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !!! Габи!
    )
  • Да, бе! Това би могло да се случи само в твоите прекрасни приказки... Не и наистина... Дейви наистина е свръхчовек!
Предложения
: ??:??