Малки аналогии...

МАЛКИ АНАЛОГИИ...

Обикновена утрин

ТЯ стана в обичайното време за смяната си от 8 часа.

Обичам да я гледам как се движи леко замаяна из кухнята, а сънят бавно се свлича от нея като пяната под душа.

Тогава е много красива и по детски мила...

С малко несръчни движения направи кафе. Наля си в “нашата” чаша и седна пред компа за своите 15 минути разсънване и релакс.

После мина през банята, облече се, гримира се и я закарах на работа.

Понеже за мен е рано, върнах се за моето кафе.

В “нашата” чаша, разбира се. И се вгледах в нея... Красива чаша...

Имаме я от доста години.

Но преди време случайно се счупи...

Едно непремислено движение и... прассс...

Много ми домъчня... Много...

Случват се такива работи...

Вложих всичкото си старание и успях... да я залепя...

Сега често се вглеждам в тънките жилки на залепеното, които са я оплели като фини капиляри.

Сякаш е станала още по-нежна, още по-мила... но и много по-крехка, уязвима...

И си мисля –

колко по-внимателно и предпазливо трябва да се отнасяме с нея. Докато беше здрава, можеше да понесе доста неща. Можеше да понесе по-обикновено и ежедневно отношение. Нали е здрава. Но сега?

А ТЯ има особена емоционалност. Избликваща понякога на талази. Като емоционален вулкан – изригне, затихне, после пак...

Сега винаги със страх гледам, когато Тя слага „нашата” сред другите чаши на сушилника или на шкафа. А когато леко я почукне - изтръпвам. Какво ще стане, ако се счупи отново?!?  Ще мога ли да я залепя пак?...

Боя се... просто се боя...

Малко по-късно

Време е и за мен.

Отивам към банята, покрай огледалото в коридора.

Никак не обичам да се спирам там и да се поглеждам. Напоследък това ми се струва като вглеждане в миналото. Не ми харесва.

Но този път спрях. Не знам защо...

Белегът си стоеше там - избледняла начупена ивица, като мълния.

От лявото рамо, по диагонал надолу през гърдите...

Случи се преди година и половина...

Удариха ме с едно назъбено ръждиво желязо.

Не, не нарочно! Стана случайно, наистина случайно. Случва се... Всеки ден и на много хора... Просто такива неща стават в живота...

Но раната беше голяма. Кървеше много.

Докторът ми каза: “И това ще мине...” (май имаше нещо такова и при Хорхе Букай)

Само че зарастваше бавно и трудно. Дори на няколко пъти се отвори наново...

Сещам се за моя племенник, който беше паднал с колелото. След седмица ми показва коляното си вика: “Чичо гледай - изобщо не личи! Даже вече забравих...”

Изглежда при нас, възрастните, нещата зарастват доста по-бавно.

Знам, че има белези, които бързо избледняват и се забравят, и други, които упорито не искат да изчезнат. (за тях май трябват повече мазила)...

А моята емоционалност е някак по-различна – дълбока, равномерна и дълга. И когато нещо лошо ми се случи – абстиненцията ме държи. Като тежък махмурлук (сигурно понякога е досадно).

Винаги, когато видя белега или дори само като се сетя за него - в главата ми нахлува цялата емоция. Преживявам всичко наново. С почти същата болка.

Също както когато чуем песен, която свързваме със силен спомен...  

Дори и когато ТЯ, волно или неволно, ме докосне там, колкото и нежно да го прави, преживяването се връща. А така искам да го забравя...

Само дето не разбирам защо и аз самият... често докосвам белега с пръсти, съвсем леко... Може би нося в себе си малко мазохизъм...

Знам, че има белези, които с течение на времето избледняват и съвсем изчезват, а има и други, които така си и остават.

Много искам този да изчезне... Съвсем...

От тогава постоянно се оглеждам за ръждиви назъбени железа...

Вече много се боя от тях...

Боя се... просто се боя...

Но, време е да отивам на работа!

(май -август 2010)