МАЛКИ АНАЛОГИИ...
Обикновена утрин
ТЯ стана в обичайното време за смяната си от 8 часа.
Обичам да я гледам как се движи леко замаяна из кухнята, а сънят бавно се свлича от нея като пяната под душа.
Тогава е много красива и по детски мила...
С малко несръчни движения направи кафе. Наля си в “нашата” чаша и седна пред компа за своите 15 минути разсънване и релакс.
После мина през банята, облече се, гримира се и я закарах на работа.
Понеже за мен е рано, върнах се за моето кафе.
В “нашата” чаша, разбира се. И се вгледах в нея... Красива чаша...
Имаме я от доста години.
Но преди време случайно се счупи...
Едно непремислено движение и... прассс...
Много ми домъчня... Много...
Случват се такива работи...
Вложих всичкото си старание и успях... да я залепя...
Сега често се вглеждам в тънките жилки на залепеното, които са я оплели като фини капиляри.
Сякаш е станала още по-нежна, още по-мила... но и много по-крехка, уязвима...
И си мисля –
колко по-внимателно и предпазливо трябва да се отнасяме с нея. Докато беше здрава, можеше да понесе доста неща. Можеше да понесе по-обикновено и ежедневно отношение. Нали е здрава. Но сега?
А ТЯ има особена емоционалност. Избликваща понякога на талази. Като емоционален вулкан – изригне, затихне, после пак...
Сега винаги със страх гледам, когато Тя слага „нашата” сред другите чаши на сушилника или на шкафа. А когато леко я почукне - изтръпвам. Какво ще стане, ако се счупи отново?!? Ще мога ли да я залепя пак?...
Боя се... просто се боя...
Малко по-късно
Време е и за мен.
Отивам към банята, покрай огледалото в коридора.
Никак не обичам да се спирам там и да се поглеждам. Напоследък това ми се струва като вглеждане в миналото. Не ми харесва.
Но този път спрях. Не знам защо...
Белегът си стоеше там - избледняла начупена ивица, като мълния.
От лявото рамо, по диагонал надолу през гърдите...
Случи се преди година и половина...
Удариха ме с едно назъбено ръждиво желязо.
Не, не нарочно! Стана случайно, наистина случайно. Случва се... Всеки ден и на много хора... Просто такива неща стават в живота...
Но раната беше голяма. Кървеше много.
Докторът ми каза: “И това ще мине...” (май имаше нещо такова и при Хорхе Букай)
Само че зарастваше бавно и трудно. Дори на няколко пъти се отвори наново...
Сещам се за моя племенник, който беше паднал с колелото. След седмица ми показва коляното си вика: “Чичо гледай - изобщо не личи! Даже вече забравих...”
Изглежда при нас, възрастните, нещата зарастват доста по-бавно.
Знам, че има белези, които бързо избледняват и се забравят, и други, които упорито не искат да изчезнат. (за тях май трябват повече мазила)...
А моята емоционалност е някак по-различна – дълбока, равномерна и дълга. И когато нещо лошо ми се случи – абстиненцията ме държи. Като тежък махмурлук (сигурно понякога е досадно).
Винаги, когато видя белега или дори само като се сетя за него - в главата ми нахлува цялата емоция. Преживявам всичко наново. С почти същата болка.
Също както когато чуем песен, която свързваме със силен спомен...
Дори и когато ТЯ, волно или неволно, ме докосне там, колкото и нежно да го прави, преживяването се връща. А така искам да го забравя...
Само дето не разбирам защо и аз самият... често докосвам белега с пръсти, съвсем леко... Може би нося в себе си малко мазохизъм...
Знам, че има белези, които с течение на времето избледняват и съвсем изчезват, а има и други, които така си и остават.
Много искам този да изчезне... Съвсем...
От тогава постоянно се оглеждам за ръждиви назъбени железа...
Вече много се боя от тях...
Боя се... просто се боя...
Но, време е да отивам на работа!
(май -август 2010)
© Невен Стефанов All rights reserved.