Малки разговори – Всичко, което не знаем

– Исках да те питам, за жената ти… – започна тя ей така от никъде, без дори да премества поглед от звездното небе.
Бившата ми жена! - поправих я аз. – Откъде пък ти хрумна за нея?
– Просто така. Любопитство. Никога не ми доразказа, какво се е случило между вас.
– Ами разделихме се, преди доста време. – въздъхнах – След като разбрах за моето заболяване, реших да не я натоварвам с това. Тя е все още млада, има целия живот пред себе си. Би било егоистично от моя страна да я задържам с мен. За това реших да съсипя връзката ни. Исках да я накарам да ме намрази. Така щеше да се отдалечи от мен, без дори да разбере за състоянието ми.
– И какво направи за да я накараш да те зареже? - тя ме погледна леко осъдително, очевидно не разбираше намеренията ми.
– Изневерих ѝ. Е, не беше истинска изневяра, де. Извиках проститутка в жилището ни и инсценирах изневяра. Не съм спал с друга, освен с нея. Не бих могъл да го направя. Обичах я… все още е така. Та тя ме хвана с жената в леглото, стана страхотен скандал и си тръгна. Аз доста усърдно се постарах да не оправям нещата помежду ни. Планът ми пожъна успех, няколко седмици по-късно получих документите за развод. След това единственото място, на което се виждахме беше съдът. 
– И тя така и не разбра за заболяването ти? – запита тя учудено.
– Мисля, че не. А, ако е разбрала впоследствие, вероятно вече бе спряло да ѝ пука за мен. И с право. Коя уважаваща себе си жена ще съжали човек, като мен, прелюбодеец, чукащ курви в собственото ѝ легло.
– А тя, какъв човек е?
– С достойнство. Човек, който никога не би отстъпил от позицията си. Било в работата или в личния живот. Сигурен съм, че сега се справя повече от добре. Вероятно вече си е намерила нов приятел и дори ме е забравила…
– Тя беше тук днес, Стефко…
– Била е тук? - ококорих се аз. – Кога? Защо?
– Следобеда. Докато ти спеше. Аз разбира се се прикрих и само наблюдавах отстрани. Тя просто седна до леглото ти и те гледаше как спиш. Постоя около двадесет минути, после те целуна по челото и си тръгна.
– Ти се шегуваш, нали? - надигнах се леко на възглавницата си и вторачих поглед в нея.
– Всъщност, това се е случвало и преди. - измърмори тя.
– И преди? Защо не си ми казала? – попитах раздразнено.
– Очевидно тя не искаше да знаеш, че те посещава, затова реших да не се меся. – отвърна тя със спокойния си глас.
– И защо ми го казваш сега?
– Промених си мнението. Вече мисля, че трябва да знаеш.
По дяволите. Мислех, че ми се е струвало, понякога усещах аромата ѝ. Винаги съм смятал, че просто някоя медицинска сестра има същия парфюм или че умът ми си играе с мен. Явно съм грешал и за това…
– И за това? – попита ме тя сядайки на леглото до мен. – И за кое друго?
– Така и така си в главата ми, защо просто не си отговориш сама?
– Искам да го чуя от теб. - Тя се усмихна и започна да ме гали по главата.
– Може би, съм грешал… за всичко. Може би, планът ми не е проработил изобщо…
Нима не ме мразеше? Аз бих я намразил, ако ми изневеряваше… И да идва да ме посещава. Как изобщо, знаеше къде съм? Дявол да го вземе…
– Стефко, кое според теб е по-силно, любовта или омразата?
– Честно… не знам…
Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Усетих ръката ѝ на челото си. В следващия миг почувствах студен полъх, вдигнах глава и се огледах. Вече не бяхме в болничната стая, а пред светещия прозорец на някаква къща. Погледнах вътре и я видях. Съпругата ми. Седеше на едно кресло и гледаше наши снимки, докато слушаше песента, на която танцувахме на сватбата ни. Никога не бях я виждал толкова… тъжна.
– Може би, наистина си сгрешил, като си я изгонил от живота си. Защото явно има неща, които са по-силни от болката и омразата. Може би, има някой неща, които остават с нас завинаги. – тя ме погледна и се усмихна. – Например… любовта.
– Може би…