Малкия финал
(хроника на една друга история)

     
      Има истории, защото има хора. А хората най-често, без да искат създават истории, които ги надживяват. Забъркват се в нещо, предзвикват го наужким и така се раждат хартиените скулптури за памет на героите им.  И както хората, така и историите са различни. По-дългите най-често завършват със свещ (оставена от някой непознат  застинал в сенките на мразовит декември), по-кратките с целувка, а добрите и  с двете заедно. Не е лошо да има по едни убит, един влюбен (които да са един и същи човек) и един здрач в края на хоризонта, малко напрашени мисли, и две-три попукани устни. Едно загръщане в мрака и човек, който се губи в него. За добрите неща си има стандарти. Като в любовта, погледите, кражбите (на сърца, дробчета и далаци) и думите. Не знам дали съм следвал тези стандарти. Но знам, че следвах спомените си като лош студент след лоша нощ.
       Ти сигурно си мислил за това нощем, преди да заспиш, пред огледалото в банята, изправен до камината, загледал заспалото си дете, докато се топи къс сняг в ръката ти, докато танцуваш до непознати, докато ти оправят зъбите.  Едва ли  съществува някой, който да не е мислил. Тези мисли обикновено ги разпръскваме като неприятен лепкав пясък по дланите, доколкото е възможно. Мисля, че ме разбра – един ден ЩЕ ДОЙДЕ смъртта. За всеки от нас. Може да е очаквано, дори желано, или пък в най-хубавите ни моменти, когато прегръщаме децата си или пием шампанско навръх нова година. Някакъв заблуден куршум, кола, малък гаден инфаркт, шибан пожар. А може и някоя съвсем обикновена смърт – рядка болест, коварна вест или насилствена смърт. Лошият късмет да бъдеш на неподходящо място – когато обират банка, отвличат човек или гърмят друг.
     Въобще лошият късмет да бъдеш на пътя на смъртта. Няма как, прости ми, някога ще се случи. Няма да е днес или утре (кой знае). Някой ден напред, в който ще се събудиш от усещането, че те лазят мравки по краката. Ако запомниш още сега какво да очакваш в “оная” сутрин те съветвам да си оставиш няколко минути, за да изведеш от уплашената си глава ония спомени, които са те радвали. Онова, с което най-силно си живял. Направи го. Едва ли ще имаш втора възможност.

     Аз знам какво ще ми дойде веднага наум, щом усетя идващите мравки и мисля от сега да ви предам мислите си от последния си ден. Не че ми пука за вас... вашите деца или страховете и радостите ви. Просто малък преговор преди малкия финал (за трето и четвърто място).

     Знам, че очаквате  да прочетете за най-голямата ми любов. И затова ще ви дам тази история. Но едва ли е това, което очаквате.
      Много дни, много дълги дни съм гледал през прозореца дъжда и съм чакал някой да пресече дъжда. Но беше само дъжд. Може би затова Така се случи.
      И  започна така...
      Бях двайсет и две годишен, военен. Отговарях за няколко войника, няколко съдби, а някой на небето отговаряше за моята. Нормално е да има такова разпределение на отговорностите по вертикалата. Измежду тия, за които аз някак трябваше да отговарям затова  да са защитени, да не скатават от работа, да не избягат, да не се самоубият, да не убият мен или един друг помежду си, имаше един циганин.
     Циганин като циганин. Кафяв тип, малко хитрец, висок, слаб. Към беше лоялен, малко подмазвач и все пак лицемер. Като почти всеки редови войник. Та този циганин имаше сестра – малко по-светла, малко по-ниска  от него и сигурно със същия характер. Което не се разбираше от веднага. Аз май доста съм гледал в дъжда в онзи следобяд,  в който войниците имаха свиждане в поделението. Малки капчици вода отмиваха уличните грехове, събираха цялата мръсотия и я пращаха в канавките или в ниските мазета на блоковете.
       На циганина също му дойдоха на свиждане. Трима братя, една сестра и една майка. Ако се загледате в циганския манталитет ще забележите, че бащите доста често липсват от фронта на полезрението. В случая можех да предположа, че същият е имал някаква недовършена цигания в моето поделение. Или просто изпитва притеснение да види някой отдавнашен негов старшина. Знаех нещо, но няма да ви го разказвам.
       Семейството се издърпа в една беседка и майката започна да вади различни манджи от голямата си бяла торба. Братята му го закачаха с някакви шеги на цигански, а по-малката сестра се гушеше притеснена и несловоохотлива сякаш нея щяха да оставят след час в поделението. Някак започна да ми става интересно това момиче. Донякъде беше и хубава, а е възможно дъждовните капки като малки летящи във въздуха лупички да показваха хиперболично хубавите й страни и да закриваха останалите. Това не можех да кажа. Аз просто обядвах в една каценлария, която дори не беше моя и наблюдавах през прозореца.
        След няколко посещения по един странен начин аз донякъде се сближих с подчинения ми войник и малко със сестра му. Него оставях да почива повече. намалявах нарядите му. Не позволявах останалите войници да се държат лошо с него. Подшушнах на готвача да му дава от най-хубавата храна. Останалите ми колеги, някой от които забелязаха нещо се учудиха. Но военните (запомнете това) им е внушено да бъдат мръсници. Да са гадни и да могат да подтискат по-долу стоящите, за да им се подчиняват или за да изкопчат някаква облага. За мене важеше второто.
      Аз исках сестра му. И дори му го казах по някакъв индиректен начин. Не помня точно случая, но ставаше дума за това, че ще излезе в десетдневен отпуск ако навие сестра му да бъде с мен в една от почивките. Циганина явно се беше разглезил от моето добро отношение към него досега ревна и нещо ми отговори по цигански. На мен не ми трябваха някакви особени филологически познания по цигански език, за да разбера, че е изразил дълбока обида  съпроводени с някакви незначителни псувни. Замълчах си омразно и излязох от помещението. Същата нощ издърпаха безшумно циганина от леглото му и го пребиха със запушена уста на няколко метра от спалните помещения. Не го очистиха от бой. Малко възпитателно изтупване, за да не забравя, че е в казармата. Момчето разбра какво и за какво му се е случило, без да показва някакво униние. Може просто да ми се е заканил някъде отвън, след няколко месеца или година да ме убие, но не му пролича.
       Пролича й на нея на следващото свиждане. Дойде при мен под предлог да попита нещо за брат й. Отново бях в същата канцелария, предвидливо сам. Не ядях, когато тя влезе. Не ми се ядеше. Малко се противих на гадния си характер. Тя почука тихо на вратата и влезе още по-смутена...
      Не бях искал да е чиста и толкова малка, шестнайсет годишна. Знаех си, че съдбата ще ме издебне и ще ми го върне. След момичето в канцеларията още веднъж промених отношението си към циганина. Удържах си на думата и го пуснах в отпуск. След това направих колкото е възможно, за да има най-малко работа, най-малко задължения и най-добрата храна. И то така, че това да не се набива на очи. До колкото е възможно. Стараех се да се държа към него като към по-малък брат, на когото не е завещано нищо. На когото и аз няма да дам нищо, освен временно  по-добро прекарване на времето.
       Опитах се да го направя. Не знам дали успях. Но тя и на следващия път дойде при мен. Във все същата канцелария. Доста се учудих на уверената й походка, която следваше към мен. Този път не почука толкова тихо. Влезе остро с малките си наострели очички и ми каза, че е бременна. Искаше да й намеря пари за аборт. Думите й ме стегнаха и в същите секунди си припомних как гледах в тъмнината пребиването на брат й близо до спалните помещения. Върху мокрия асфлат от същите онези момчета, с които работеше, маршируваше или ядеше в стола. Много фина работа, те не се издадоха, но той ги разпозна много добре.
        Стоеше твърдо срещу мен, изчакваща да чуе какво ще й отвърна. Ръцете й бяха зад гърба, леко портепваше (може би, за да не стори беда на брат й. Явно доста е премисляла този момент, какво ще каже, как ще се държи, как ще ме гледа. И накрая половината от тренировките се оказват напълно безрезултатни. Аз пък вместо да мисля какво да направя или да и отговоря все още чувствах, че нейната преклонена невинност ме привличат. Казах й да излезе с хладни думи, почти протоколно и тя ме послуша.
     След няколко дни продадох личното си оръжие, а парите  дадох на брат й. Пуснах го в тридневен отпуск, за да предаде парите. Това беше една от нормалните проекции на оръжието във времето – да убие някого. Наистина с него не беше стреляно, но пък уби това, което трябваше да се убие. Чиста работа. Ако съм честен ще кажа, че не ми пукаше дали има някого за убиване, но не исках да се разчуе някаква грозна, истинска история за мен. Затова реших ако има нещо вярно в циганската история да бъде убито. Да бъде убито преди да ми отнеме лошото име и да го замени с още по-лошо, да порасте един ден и да убие мен, докато ям пилешка супа с треперещите ми пръсти. Не ми се ще главата ми да се килне и да падне във врялата супа. И да ме обезобрази.
 
      Не бях сигурен дали да го очаквам навреме, но това, което предполагах се случи. След трите дни войника не се появи и трябваше да го издирвам. А той дори не си беше направил труда да се покрие някъде. Намерих го в едно кафене до дома му. Майка му ми каза къде да го търся. Трябваше и от нейните очи да се срамувам за сестра му. Циганина не се дърпа, не протестира дори с думи, щом ме видя стана, отидохме спокойно до къщата му, преоблече се във войнишките си дрехи и се върнахме във поделението.
      В смълчания си акт на негодувание отказваше облекченията, които му бях предвидил. Не бях допускал, че циганските им души могат толкова  упорито да страдат  за свои и чужди грешки. Отказваше облекченията, което ме дразнеше, заради проявения характер и след няколко месеца се уволни. Беше единствения, който ме поздрави при уволняването си. Сухо поздравление. Дойде с една позната походка, все едно, че разсичаше съвестта ми и ми подари нож, а на острието беше издълбано  моето име.
 
   С уволнението му мисля, че я забравих. Понякога ми се явяваше насън. Така както я запомних в следобяда – в дъжда, без да го долавя дъжда ( и мислите ми), да върви към канцеларията. Към мен. Докато бях с нея тя е гледала към семейството си под бесетката. Тя е плакала до мен, без да го усещам. А братовото й сърце се е свивало там, недалеч от мръсния кабинет. Нещо ми подсказваше, че рулетката на моята съдба  ще се завърти и ще се спре на червено или на нула. Никъде в пространството, колкото и необятно да е то такава злина не се губи. Само се трансформира...
     Краткия ми, еднократен дори, любовен период завърши с един пистолет по-малко и малко угризения. Много малко. Минаха няколко месеца и на мен пак ми се прищя жена. В моя  град тогава имаше проститутки само на едно място. В центъра на града в една стара къща, в съседство на градската библиотека. Мястото ми беше подсказано от един колега. Също гаден тип, дори повече мръсник от мен. Той имаше стаж там и дори го посещаваше с отстъпка. Понякога дори имаше наглостта да показва военната си карта и да иска още по-голямо намаление. А пък те на майтап му правеха.
     При първото си посещение се учудих на интересното местоположение на бардака. Ако момичетата бяха по-шумни ( а те имаха това мазнишко улично държане) може би се чуваха библиотеката. По-късно дори си направих експеримента да вляза в бибилиотеката и да се кача на третия етаж – в читалнята, където, както разбрах от жената, която работеше там, много рядко човек се застояваше там. Такива били хората днес, на никой не му се налагало или пък сам не желаел да остава  и да чете. Викове не се чуваха, но когато се прилепих до стената долавях много ясно всяка изречена дума от съседната стая. Жената не разбра нищо.
     Дори тя не знаеше какво се случва ежедневно в съседната къща. Тя просто даваше книги. Стари, почти прашасали книги. А в краткото разстояние на няколко метра от нея се пиеха противозачатъчни на поразия. Най-добрият режисьор е живота, който слага в съседство публичен дом и библиотека. Изнасилвач и убиец. Пиян шофьор и бременна жена. Вас и смъртта ви. Лоша работа.
     Този дом, както разпитах първото момиче, с което имах работа, е работил от няколко години и за жалост популярността му не била достатъчно висока. Момичетата бяха три. В обичайните типажи. Руса, екстремно руса; брюнетка и стара парантия с мрачно, демонично изражение на продаденост, евтиност и мека, раздърпана плът.  Тази плът  трябваше да бъде експлоатирана възможно най-интезивно преди да е изтекъл гаранционния й срок. Мисля, че  първо избрах чернокосата воден от мисълта, че с нея най-малко е работено. Няколко минути по-късно разбрах, че е обратното – парантията е най-млада ( но с най-голям стаж), русата е от скоро, а черната е с най-много точки (заработени часове). Лоша интуиция, казах си, и друго не я питах. След това се прибрах, напих се порядъчно, завих се с някакво старо одеяло и заспах на пусната лампа. На другия ден имах силно главоболие, а мислите ми водеха към най-старата от клуба.
     Имаше още едно по-особено нещо около клуба. Той на практика се държеше от една 72 годишна жена, която живееше на партера. Тя беше и хазяйка на горните два етажа и ежедневна слушателка, приемателка и счетоводителка на клуба. Успяваше понякога да води нови клиенти, а друг път, за по няколко седмици и момичета за проституция. Че и закъсали жени – такива, които спешно се нуждаят от пари. За вноски на жилище, обличане на децата, проблеми с ипотеки, за операции и безброй други неща. Те идвали, изкарвали определена сума пари и напускали. Никога не се връщали да доизкарват по някой лев към заплатата (освен една-две, което е крайно малко спрямо общия брой на временните). Бабичката имала познати и сред чужденците, които  минавали през близката граница и понякога ги въвеждала сред своите момичета за консумация. Ако търсенето се очаквало да надхвърли предлагането, да речем около новогодишните празници, тя въртяла телефони до по-близките градове и поръчвала момичета от там.  В други случаи клиентите искали нещо ново и тя пращала своите дами в друг град за месец-два, а от съответния град идвали други три парчета. Малка размяна, за да не затихва бизнеса. Когато говорехме с бабичката тя току добавяше по едно съжаление, задето изпуснала едно детенце – шестнайсетгодишна ученичка, естествено руса, кукличка. Всички клиенти били като настръхнали, докато тя работела при нея. За нищо време направила голям оборот. Много народ се изсипвал в къщата заради нея. И само нея поръчвали. Дори идвали от близкия град заради нея. Ала й завидели другите три, срязали й косата и я прогонили. “Мръсници” добавяше тя за тях,  и не за това, че са проститутки, а защото орязали косата на едно проституиращо дете. Страшно се смях когато ми го каза, а тя ме гледаше сякаш се  смея на паметта на починалата й внучка. В тая нощ избрах пак брюнетката ( за да продължавам да мисля за другите две, фризиорки). От нея научих, че същата 72-годишна бизнесдама през комунизма е била директорка на завод за кондензатори и още от тогава поставила началото на платената любов в града. Още в ония години придумвала жени да се слагат на съветски братя, за да вървят поръчките към завода. А на жените обещавала ходатайство при вземане на жилище или пък за постъпване на децата в университет. Успявала да го прави още тогава и то много по-успешно от днес. Завода бил с невероятен капацитет и безброй поръчки. Дори майката на чернокосото момиче трябвало на няколко пъти да ляга на руснаци. И както сама се изрази черната ето колко добре й е постлала. Докато тя чакаше моята реакция на казаното аз се доближих до стената и се заслушах. Нямаше ответни звуци. Библиотеката мълчеше. “Събличай се”, казах й аз и отворих портмоноте си. Отброих половината от стандартната цена и я оставих на леглото. Сетне слязох на първия етаж, усмихнах се на старата дама и излязох навън. Нагонът ми беше задоволен от чутото.
     Мисля, че почти се зарекох да не стъпвам на подобно място.
     CAUSA PERDUTA.
     След три дни се върнах, платих един и половина пъти на черната и свърших работа. Тя настоя за надценката, а и аз и я дължах за последния път. Докато ми казваше колко и дължа започна да ми разправя от колко време насам не са вдигали цените. След това започна да ми изброява как последователно са вдигнали цените на бензина, тока(няколко пъти), на газта, хляба, водата, данъците, рушветите и т.н. Ако аз се опитах да и кажа, че това по никакъв начин не е свързано с техните услуги тя търсеше някакви почти фантастични доводи, как й се оскъпява живота. Как ако роди един ден дете колко скъпо би било това. Аз пак й отвръщах, че и това не е довод, а тя продължаваше, че има братовчедка в Америка, която взимала по еди-колко си хиляди долара. При което я запитвам  и тя ли е проститутка, а тя поглеждаше все едно съм обидил най-известната благородница на земята и продължаваше да се оплаква. На края ми писна, оставих й парите и слязох долу. 
      Излязох от бардака и влязох в кафенето отсреща. Поръчах си два сандвича, айран, кафе, новият вестник и седнах на една маса. Проследих логичното изместване на слънчевите лъчи и им се предложих. Без пари. Смених масата изтегнах краката си и отворих вестника, напук на парещите сандвичи в чинийката до мен и мекия айран. Зачаках моята малка промяна на киселия си живот. Някак от нейде нещо да ми подскаже промяната и да внесе още два такта в пулса ми. 86 вместо 84.
     Небето пусна една муха, ето каква.
    До мен сяда някакъв пич. “Може ли да седна до вас за малко?”. “Сядайте” – отвръщам, всички маси са заети. Започва разговор, нещо леко, нещо средно между нас и в края се разбира, че чака жена си, която работела ей в тая къща. Усещам как бързо ми се отяжда, отпива, отспива и всички останали от-ове, които можеха да ми се наумят в този момент. А той отушва от цигарата си, поглежда спокоен часовника си. Отпива от кафето си на равни плътни глътки и подобно на мен отпреди няколко минути се радва на единственото за всички ни слънце. И двамата сме под него. Носим навярно две еднакво мизерни съдби само дето на него не му пука, че жена му е проститутка. Не се стяга да го подскаже на някой непознат, някой който е спал почти служебно с жена му. А на мен от всичко това, наречено на кратко обичайните заподозряни предразсъдъци, ми се струва, че на неговата глава са слезли всички адови демони.  Докато гледах равнодушното му лице постепенно започнах да пропъждам на едри порции срама си, предразсъдъците си и всички други сходни придатъци. Натиках ги под масата с храната, хвърлих му един от неговите погледи и размазах с пета стесненията си. На следващия ден си платих, за да спя с жена му, пих кафе с него на същата маса и сложих една голяма точка на мястото на лицето си във всяко огледало от тук насетне.
    Така завърши етапът, в който в мен имаше някакви остатъци от морал.
    Ако в едно общество броди мнението, че един мъж задължително трябва да е бил с проститутка поне веднъж през живота си, аз имам какво да възразя.

    Една-две-три години по-късно...
    Вече бях  в столицата (на падението си). Отново военен, отново мрачен и зъл, че и малко отгоре. Няколко месеца след като ме преместиха от родния град отново започнах да посещавам проститутки. Главната история сама ме намери, но тъй както и аз бях започнал да я търся.
     Тя беше руса, жълтеникава и лигава. Първо спах с нея, след това се пих кафе два часа с нейните колежки под един кестен наблизо, докато тя беше на адрес. Тя се върна пияна и седна в краката ми. Започна някаква евтина игра на емоции между нас. В тази нощ. Това продължи три дни подред, в които не излязох от публичния дом, освен за да донеса храна и за двамата. Бяхме заедно в свободното й време, когато работеше аз бях със свободните й колежки в кафето под кестена. И така три плътни дни. На техния им край охраната на клуба ме преби,с което окончателно се изградиха кълбовидните ми чувства към нея. След няколко дни работа се върнах още син при нея и я убеждавах да напусне работата си тук. Тя мисли четири дни, които аз изтърпях в работа и алкохол. След тях ми позвъни, отидох при нея, говорихме, излъгахме се и двамата един друг колкото можахме с обещания и пак се разделихме. Тя да мисли. Този процес й отне вече един месец. На 31-я ден отидох в клуба, преспах два пъти с две различни колежки в един ден и накрая на същия ден тя напусна клуба. Дойде при мен, в малката ми квартира, в малкото ми мръсно сърце. Разчистихме миналото си и бутилките от стаята и легнахме на пода, загледани във флуорисцентните звездички закачени на тавана от намемателите студенти, живяли преди мен тук. Пуснах Лени Кравиц на cd-то и се почувствах като дете, което не знае, че скоро сам ще падне от кулата на своите илюзии. Cd-то изгасна след час и тъмнината ни захлупи. Бяхме като в чайник, затоплян от собствените ни мисли.
     Минаха месеци, седмици и дни в разбъркана последователност на обещанията и думите помежду ни. Тя започваше работа в друг клуб със старите си умения. Аз я търпях за по-малко с нейните свинщини, после се опитвах да я гоня, минаваше известно време и сам я потърсвах. Както ми беше ясно – в някоя разхвърляна, бедно обзаведена стая на поредния бардак. Полупияна и напълно отдадена на работата си. Мръсницата. Неведнъж се хвърлях да бия мъжът, с който беше в тези моменти. И не малко пъти ме пребиваха охранителите отвън. За колегите беше обичайно да идвам на работа син, издран, махмурлия. Паралелно с разочарованията ми към нея и постоянните раздели и събирания, започнах да изтеглям кредити от различни банки и да харча парите за едни и същи неща по различни кръчми, дискотеки тук и в други градове. И то, за да не мисля за нея.
     Понякога, а това почти винаги означаваше през месец се събирахме, сменявах квартирата, като умишлено избирах таква, че да е по-далече от вероятните нахождения на бардаците. Но тях ги имаше навсякъде. Човек просто не подозира какво се случва и в 7 часа сутринта на няколко метра от баничарницата, от която си купува баничка. Срещу детската градина, в много апартаменти. Където има много мъже няма как да няма и жени, които да се продадат. И аз сам не знаех от какво бягах. В отделни периоди нямах никакви пари и почти сам я пращах да донесе някакви, за да преживеем. Бяха кошмарни дни.
      Помня една от най-мрачните ни квартири. Беше една таванска стая, триетажна къща и ние отседнахме в таванската стая. Нощувката беше 3лв. на калпак за вечер, банята струваше 2,5лв, топла вода нямаше. Беше зима, ужасен студ, не можехме да си позволим и печка – тя струваше 2лв. за нощ. Намразих румънците – един от тези северни съседи ми беше хазяин. Къщата беше пълна с различни отрепки, най-ниския слой на низкото ни общество –наркомани, клошари, разни негри емигранти (те как студуваха не искам да говоря) и други евтини жени като моята. Вечерите играех комар с наркоманите, без обаче да си взимаме пари, защото никой ги нямаше. А  тези, които спестявахме от неотоплението си давах за алкохол. Обикновенно тя ми носеше ром. Първият път когато ми донесе ром вместо водка ми се обърна корема от яд и страшно ми се прииска да я оставя. Тук, сама и да замина към следващото си падение. Но после се убедих, че е направила добър избор с пиенето. Ромът се оказа по-добър отоплител от една печка. Помня, че изкарахме една коледа в тази румънска квартира на призраците. Хазяинът не успяваше да реализира приходи от реотановите печки и реши в коледната вечер да ни зарадва и каза “ето ви една за тази вечер, празник е, безплатна е”. Приехме я с дамата на сърцето ми. Беше добре – топло, приятно, но в 00:01 дойде хазяинът и си взе печката. “толкоз, свърши празникът”, а пък аз мигам на мръсни парцали. Както си бях пиян слязох долу, отварям неговата врата изпотрошавам всички печки без една и се качвам обратно с въпросната здрава. Хазяинът нямаше как да отреагира на поведението ми. На идната утрин, без уговорки напуснахме. Тя смени клуба, а аз трябваше да се оглеждам за нова квартира. Междуврменно спях в поредния вертеп.
    ЧУДНИ ДНИ.  
    Доста пари изтекоха за това време, много страдание, много белези останаха на лицето ми. Десетки отровни спомени гърдите ми се изписаха и ако тръгнех да ги пренасям някъде щяха да покрият Великата китайска стена. Животът ми се обърна наопаки. Преди беше заплашително килнат над пропастта на моралното разложение, а сега потопен дълбокото море на пълния упадък. Долавях как се нагълтвам и давя със собствената си мръсотия и с тази, която като че ли винаги ме е следвала. Винаги е имало два пъти повече лоши варианти около мен. И аз все в тях в тях се врязвах. Нямах изключения, то си беше като абонамент за грешния избор.

     Дойде моментът, в който се разделих с армията. Нямаше как да ме търпят още време в моите обичайно неадекватни състояния. Досегашното търпение на началниците ми граничеше с мазохизма и фантастиката. На този свят винаги ще се намерят хора, които обидно дълго време ще правите на глупаци. Винаги се намира по някой такъв. По същото време бях в поредната временна раздяла с нея. Получих няколко брутни заплати, които автоматично преминаха към банките, чийто длъжник бях. На следващия ден имах рожден ден. Напих се, както му отива на един рожденник и към 3:00 реших да тегля чертата. Започнах нетрезви сметки с реалностите от живота си. Лека умствена еквилибристика. Когато математиката надделя и алкохола отслабна върху листа с думи можеше да се тълкува, че съм на трийсет и една години. Без обозрими перспективи скоро да се оженя. С няколко дребни заема, които разделено на месечни вноски щяха да ми взимат около 30% от една средна заплата в продължение на шест години.
     Ясно, играта трябваше да свърши и да пренапиша правилата за следващата. Това бяха пиянските ми мисли в оная нощ. Заспах като най-усмихнатия нещастник.
     На следващата сутрин, без да помня плановете си от предната вечер, платих наема си и си купих билет за влака, който да ме отведе в родния дом. Едно нормално пътуване най-после. Досега безброй пъти бях пътувал на автостоп до дома си без никакви пари в себе си. Сега също нямах почти никакви, но си позволих едно начало да изглежда като начало.  Преди минути бях продал в различни заложни къщи общите ни вещи с мръсницата. Накрая взех да досаждам и за една печка ми дадоха пари, колкото за три бири. Разбрах го така добре като сега чувах звука на трите неотворени шишета в сака ми. Първата я отворих две минути след като тръгнахме, а третата довършвах двайсет минути по-късно.
     Литър и половина течност не са много за пикочния ми мехур, но все пак се насочих към тоалетната на влака. Вървя и си мисля как ще опикая хубавото си начало. Тъкмо достигам вратата на тоалетната и от там излезе някакъв тъмнокож тип. Почти като нашенски циганин, но в секундите, в които очите ни се засекоха ми се стори познат. Някакъв цигански лидер, казах си, от тия дето се бъхтят за повече свободи и права за малцинствата. Изгледах го нагло и отместих глава. Влизам вътре.
      Хряссссссссссс, злобно нахълтване размазва дръжката на вратата в насрещните ми бъбреци. Болката ми премина като светкавица откъм гърба и се разрази в стомаха. Мигом паднах на колене, след което усетих дълбоко пробождане някъде високо отзад, близо до врата си, видях кръв и припаднах. Началото беше интересно и запомнящо...

      -  А нещо друго помните ли? – този лекар не се умори да ме разпитва, както и полицаят преди него, брат ми преди двамата и аз сам на себе си. Човек да постъпи по спешност в болница. Да му позволят да поспи няколко часа на спокойствие и болкоуспокояващи и веднага започват интервютата. – Много лошо сте бил наръган. Имате дълбоки рани и в стомаха, гърдите. Имате ли предположения от кого може да са?
    Кимнах им отрицателно, за какво ли имаше някой да ме наръгва. Не вярвам, че  тя ще прати биячи по петите ми. Едва ли можеше да е разбрала  толкова скоро, че напускам града. Беше ми се случвало преди, но само юмручен бой. Никога не бяха ме наръгвали  с нож. Циганинът просто е искал да ме обере, но е видял че нямам нищо и само ме е намушквал докато е било безопасно да го прави и докато му харесва. А след това ме е зарязал.
     - А какво можете да кажете за това? – лекарят извади от един дълбок, прозрачен плик ножът от злодеянието. Позната дръжка, дълго острие... лекарят го завъртя и то другата страна... На него беше изписано МОЕТО име – Старшина .....
      Внезапно усетих непознато мравучкане по краката си... далечно заплашително, като близка жътва. Усетих замайване, отслабване и си спомних онзи дъжд в далечния следобяд...

     Никъде в необятното пространство не можеше да се изгуби такава злина. Тя само изчакваше подходящо трансформиране.

      Докато пътувах нагоре с не повече от позволените 39 грама (колкото една душа), се възхищавах на търпението и постоянството му да носи винаги в себе си един нож с моето име. За да не стават ГРЕШКИ.
      Разбира се, че не го издадох. Най-сетне сложих едно добро начало за себе си... 

     Историите съществуват, заради хората, които ги създават. Много от тях няма да бъдат узнати. Ала накрая все ще се намери някой непознат (за читателя), който да прати една въздушна целувка, да запали една свещ и да потъне в мрака.
   Простете, за добрите неща няма стандарти.