Малкият човек
Той беше дребен. Май само изглеждаше на такъв, но имаше ли значение? Беше незабелeжим и нищожен. Ами на него всичко му беше малко. Имаше малко пари, живееше в малко жилище и според шефа си - работеше малко. Колегите малко разговаряха с него. Той също. Понякога се усмихваше, но това нямаше значение. Каквото и да направеше беше малко и незабелeжимо. Според съвременните мъжкари, той дори не беше мъж. Не притежаваше мускули, здрави юмруци, железен характер или жестокост. Беше прототип на „чехльо”, безволево същество, импотентно. На някаква слаба овчица, която е съгласна с всеки и всичко.
И понеже малкият човек съвестно спазваше правилата, а другите – не, един ден беше прегазен на пешеходната пътека. Погребаха го в малък ковчег или поне изглеждаше на такъв... Имаше ли значение? Бързо го забравиха. Остана само някакъв некролог, който с времето избледня и прокъса. Висеше трудно забележим като своя собственик на една малка спирка.
- Ех Пешо, ти беше голям човек, с голямо сърце... Добър. Жалко, че си отиде рано... - въздъхна тъжно някой.
Спирката беше пълна с народ, но никой не го погледна. Ами той беше от малките и незабелeжими хора. От тези нищожните, сивите, които никой не запомня. Дори да правят само добро.
Пешо беше голям късметлия. Един човек го спомена с обич.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
