Стоях пред огледалото и търсех, търсех  нещо, което да обикна, което да ме направи щастлива. Стоях си там и не чувах, не виждах, не осъзнавах, че... не съм сама. Че някъде някой се смее или плаче, че има мечти и че няма как да ги постигне, че му липсват приятели, че е болен. Че някъде друг е щастлив и нищо не му липсва. Бях толкова съсредоточена в търсенето си, че съвсем забравих за света. А пък той беше толкова близо до мен. По едно време се огледах наоколо. Сякаш вече не бях сама. Малко се  изплаших. Взех го за дух.

- Какво правиш? Защо стоиш така?

-Пак ли ти?

-Да! - доста сърдит отговор.

-Защо си дошъл?

-Я се погледни!

Правех това вече доста време!

- Няма да се гледам. Остави ме!

-Няма! - този път чак кресна.

- Какво искаш от мен?

-Много си недружелюбна. Отнасяш се лошо с децата.

Нещо ме жегна. Та аз го обожавам.

-Остави ме.

-Какво толкова търсиш. - то не се отказваше.

Беше детето с онези искрящи зелени очи и лунички и червена коса, което така обичах. Толкова топъл глас и такива нежни ръце имаше.

-Искам да обикна нещо. Да харесам нещо.

-Ама си и ти една, толкова е трудно да ти се угоди. Какво толкова искаш? Не може ли да обичаш това, което имаш? Че и то е красиво.

-Не ми харесва.

То много се разсърди. Обърна гръб ми гръб. Пристъпих към него.

-Махай се! Ти си лоша.

Тогава очите ми така се наляха със сълзи, че щяха да изригнат като вулкан. Толкова болно ми стана. Ядосах едно дете. А личицето му как грееше. Много ми стана мъчно. То дойде и хем ядосано, хем тъжно ми каза.

-Как може да спориш с деца, та те винаги са прави. Така ги нараняваш. И защо да не можеш да обикнеш това, което имаш. Аз го обичам. И е красиво.

Тогава вече очите ми не издържаха. Място не си намерих от мъка. А то дойде и ме прегърна. Така сладка прегръдка. Не ми се щеше да го пусна. Вкопчих се в него, сякаш току-що ме беше уловил да не падна в пропаст.

-Трябва да обичаш това, което имаш. Суетата е най-големият човешки грях. Стига си търсила това, което имаш. Защо не го искаш?

Не знаех какво да отговоря. И самата не знаех защо.

-Аз познавам много деца, които си нямат никого. Нямат кого да обичат и да знаеш, по-добри са от теб.

Тогава съвсем се разстроих.

-Стига си плакала. Защо са тези сълзи сега. Няма за какво да плачеш. Ако не беше прекарала толкова време да търсиш какво да обикнеш, щеше да знаеш това.