Малко  вероятна     история

Февруарското  утро  сърдито  надничаше   зад  короните  на   все още  събраните  в един силует  тополи. Беше на  границата  на светлината  и мрака. Градът  бавно се събуждаше  за  неотменните  човешки дейности. Прозорците   на  жилищните  блокове   се палеха и гаснеха  в  някакъв  свой  порядък.Те,  като огромни семафори  даваха  старта  на  поредния  ден.

      Кафеварката  със свистене  извести, че кафето е готово. Михаил  си наля. Имаше достатъчно  време до автобуса  за една цигара и  чаша  кафе. Обичаше тези  минути  на тишина,  аромата  на  кафето  и...  разбира се,  цигарата. Така  се подготвяше  за деня,  а той не беше  лесен. В централата  пускаха  сероочистваща  инсталация. Пусковият  срок  вероятно нямаше да бъде спазен, въпреки  огромните усилия  на  фирмите-изпълнителки  на проекта. Напрежението  съсипваше  хората  повече от  самото физическо усилие.  Дилемата  беше:  или успех,  или закриване на централата  заради  вредни  емисии.  Затова  никой не се щадеше, работеха   колкото е необходимо. Но цялата работа беше  сбъркана  на  високо  управленско ниво - нямаше  цялостен проект,  нямаше  времеви  графици. Поредното  паническо  гасене  на  отдавна  очакван пожар...  какво да се  прави - начин на  живот.  Михаил с усилие се откъсна  от  натрапчивите  мисли.  Отиде да надзърне  в стаята  на  Юлия - десетгодишната  му  дъщеря. Правеше  го всяка  сутрин, преди  да  тръгне  за автобуса. Гледаше  малкото  личице, осветено  от  жълтата   светлина  на натриевите   улични  лампи,  и  в душата  му  наставаше  тишина,  тишина  по-дълбока  от  тази на  космоса. Затвори  внимателно  вратата  и  грабна  якето  и чантата.

       Студът   навън  го  перна  с  ледени  пръски,  времето  сипеше   капризи - ту беше  приятно, ту  хапещо  студено. И то сякаш  беше  в  синхрон  с  неспокойното  човешко съзнание, вечно разкъсвано  от  противоположности. Автобусите  след  час изхвърлиха  товара си  на малкото  площадче  пред централата.  Работният  ден  започна. Кратко  преобличане  и  оперативно събрание. Задачата   за днес беше  да  започнат  пълнене  на  абсорбера  с варов  разтвор. За целта  трябваше  да   работят  шнекове, пълнещи  помпи, поне една рециркулационна помпа, бъркалки  за варов разтвор. Режимите  на работа  бяха  само ръчни.  И всичко  това трябваше да стане  паралелно с работата по останалите съоръжения,  резервни  помпи,  контролна апаратура  и автоматика. Казано просто - против  всички  правила за безопасност. В едни и същи табла  щеше да има  захранване  и включени съоръжения  и  щяха  да  се монтират   различни  компоненти на системата. На  повечето  отговорници, заети с  монтажа, не  им  хареса  идеята  и се опитаха  да  зададат  въпроса:

- Ами  изричната  заповед на  директора,  да не се работи  под напрежение,  как да я разбират? Заместник-директорът  само  махна  с ръка  и  промърмори:

- Сега  ситуацията  го изисква - и напусна  стаята. Нямаха   кой знае какви  варианти,  или  изпълняваш,  или  си отиваш  вкъщи. Пръснаха  се  по обектите. Михаил беше  отговорник  на  групата   занимаваща  се   осигуряване  захранване  на  главния  контролер. Трябваше  да подменят  кабел  за  непрекъсваемото  захранване, който не  отговаряше  на изискванията   за  мощност. Групата  беше  малка - още един инженер  и  двама  техника. Михаил   реши сам да  направи  рисковия  демонтаж,  не  намираше за себе си  аргументи  да  накара  друг, след като той самият  не беше  съгласен  да се работи така.

Той беше  точен в работата,  никога   не  правеше  компромиси   с безопасността. Знаеше,   че подобно поведение  е като  сипей,  който  не  е ясно кога ще  повлече някого. Но сега се  налагаше... Внимателно  отви  първата  връзка,  после втората. По кабелното  трасе  над таблото  полагаха   кабели. Помещението  приличаше  на кошер  с пчели,   непрекъснато  някой  излизаше,  а друг  влизаше. 

В щуцера  към таблото, в което работеше Михаил,  имаше  неподвързан  кабел, който беше   в опасна  близост  до  захранени  шини. В един  момент  някой от работниците  по трасето  беше  направил опит да   подреди  кабелите в по-малък  обем. Действието се оказа  фатално. Получи се  дъга.  Последното,  което видя  Михаил,  бе  едно синьовиолетово сияние.  Тялото му  конвулсивно  потрепери и падна  на  пода. Шумът от работещите  машини  беше толкова силен,   че ако не бяха  хората  от  групата му,  нямаше да забележат  какво е  станало. Единият  от   техниците  хукна  към медицинския  център,   другият   заедно   с инженера  обърнаха  тялото по гръб. Инженерът   отвори  устата на  Михаил  и провери  дали не си е глътнал  езика. Не беше. Опита се  да провери   за  пулс  на  сънната  артерия,  но  толкова беше  уплашен,  че  валяк  да минеше през пръстите  му,  нямаше  да усети. Отказа се.

Разкопча  ватенката на  Михаил и  започна да  му прави сърдечен  масаж.

А  Михаил  стоеше   спокоен над  тях  и  ги  наблюдаваше. Беше  абсурдно... хем  лежи  бездиханен на пода,   хем   ги гледа   отгоре. Беше  чел  много  книги  с езотерика,  парапсихология,  спиритизъм,  но никога не  беше  допускал,  че  сам ще  провери   и  тази  здрачна земя. Знаеше  за  временното  излизане от  тялото, знаеше  за   пътя на духа,  само  дето  не  знаеше   къде  е той сега.  Изпитваше  огромно объркване,  затова само  стоеше и гледаше.

     Дебелата   руса  лекарка   пристигна  след  около  пет минути. От  трескавото бързане тя така се беше  запъхтяла  и   издаваше    свистящи звуци,  че  Михаил се уплаши  за  нея,   да не  получи точно сега  инфаркт. Тя не беше  в  първа младост  и доста  пушеше. Тя, освен от  бързането,  беше  притеснена  повече  от  минималните  възможности  на  оборудването си,  нямаше  дефибрилатор.  Ако  има  фибрилации  само  с удари,  едва  ли  щеше  да  промени  нещо. Сега  тя  мислено  се ядосваше  на себе си,   че още стои  тук  и  се прави, че  практикува  медицина. Провери  каротидния   пулс  и   долови  отчетлив  ритъм. Въздъхна...  ще живее. Продължиха  с  апарата  за обдишване.  Михаил  помръдна ръка,  а след малко отвори очи. Това  беше  материалният Михаил,  а другият, да го наречем  ,,астралният"  Михаил,  стоеше встрани  и  не можеше  да разбере   защо  още е  извън  тялото. Съзнанието  му  започна да се прояснява.  Имаше  усещане,  че може  да види  потока  от мисли,  никога  преди не беше  чувствал  такава  свобода. Огледа  хората,  струпани  около тялото му,  но  никой  не  срещна погледа му,  беше  невидим за тях. Животът  в ,,материалния" Михаил се  връщаше,  след малко  той седна   с помощта на  хората   от бригадата.  Лекарката  поиска  да  му свалят  ватенката, за да премери  кръвното налягане.  Бяха  се обадили за линейка,  обстойни изследвания  щяха  да бъдат  направени  в  болница. С всяка  минута  цветът на лицето  му се променяше  към  нормален. Имаше  изгаряния  по лявата  ръка,  но пораженията  не бяха  големи. Тълпата  се размърда,   инцидентът беше  минало за тях,  човекът е жив.  Бяха  корави мъже, расли  в  сурови  условия,  дългите преживявания   не  им бяха по  вкуса. За  ,,астралния" Михаил  случаят  сега  започваше.  Опита  с докосване  на тялото  да се  върне.  Не се получи,  просто мина  през него,  сякаш   беше   някаква  проекция  на светлина. Същото се получаваше  с  предметите,   ръката  му минаваше  през тях.

      Замина  с линейката  за  болницата. Стоеше  свит  на  края на носилката, на  която лежеше   другият, имаше още навиците на материален човек. Екипът, който ги чакаше, като видя,  че човекът става сам, загуби интерес  по случая. Една  сестра  почисти  раната от  изгарянето  и  я превърза. Бяха  се  обадили  на жена му, трябваше  всеки  момент да се появи. Михаил  гледаше  отстрани  и не можеше да повярва  на  абсурдния  сюжет.

Жена  му  Люба  влетя  в стаята. Погледът ù трескаво  преброди  четирите  кушетки. Видя  мъжа  си,   беше  на  крайната   далеч от  вратата, с   няколко  крачки  се намери в прегръдките му. Михаил  гледаше като  хипнотизиран.

Бяха  женени  повече  от дванадесет  години.  Животът през тези  години   ги  отнесе   далеч  във  времето от мястото, където се разгоря пожарът на тяхната  любов. Времената  бяха трудни, обществото  беше  упоено  и  червените  шамани  като  фокусници   вадеха  от  ръкава компромисния политик, който  трябваше  да замести   опротивелия  предходен. Илюзия... илюзия за избор. Михаил така си беше  роден, пречупваше  всичко  през призмата  на  обществените  дела. А те не  вървяха на добре. Той несъзнателно  трупаше това бреме   в себе си,  това промени

и личните им отношения. Неусетно  изчезна  тръпката  от  контакта.  Сивата  боя  на времето  бавно   заличаваше   ярките  цветове  на  чувствата  им. Михаил  много пъти  се опитваше  да върне  стрелките на времето,  но  все  излизаше   бездарно,

не умееше да играе. Люба също... до този миг. Погледът  ù сега  беше  пълен  с  толкова  видимо безпокойство,  че  не оставяше  никакво съмнение,  през цялото време го е обичала не по-малко от преди. Стояха  вече минути  прегърнати  и не даваха  вид  да се  отдръпнат.  Другият  сякаш  не изпитваше  никаква  болка  на изгорената  ръка,  нежно  беше обвил талията  ù.  И тъй като  беше  ден за  абсурди,  в главата  му просветна  въпроса:

- Ако  той беше  там в тялото си... щеше  ли така  влюбено  да прегръща  жена си?

Не се поколеба  и миг  за отговора. Не, нямаше. Добре се  познаваше,  не беше  способен  на такива  емоционални подскоци. Тръгнеше ли  в някаква  посока, следваше я докрай.  Сега   гледаше  благодарните сълзи  в очите  на жена си

и  се   почувства  като... дребна  буболечка. Мислеше си, че притежава   някакви качества... но не можеше  да  раздава  спокойствие и любов, не можеше. Беше  част  от сивотата.

         След   като  направиха  ЕКГ, графиките бяха нормални, докторът им пожела 

приятен ден. Тръгнаха си. Михаил ги последва,  не  можеше да измисли  друго.

      Вечерта   беше  много емоционална   за  семейството.  Другият,  сякаш   беше

негов  антипод,  раздаваше  целувки.  Дъщеря му сияеше.  Никога  не беше я виждал толкова  щастлива. Тя обвиваше  с тънките си ръчички  шията  на  другия, а  личицето ù грееше  по посока  на майка  ù. Михаил  много пъти  си беше  представял  такава  сцена, но никога  не  посегна  да  ù вдъхне  живот.  А  този  другият  разтопи   за  миг  ледовете, които  той  беше  трупал с години. Колко сляп е бил... В  младежките  години  прочете  несметен брой  книги. Искаше  да  научи   за живота  по-рано  и  повече. Но всяка  област,  в която  се  втурваше,  в един  момент  въпросите   ставаха  повече  от отговорите  и  той  я  зарязваше завинаги. Можеш  да научиш  всичко  за какви  ли не  технологии,   но  как да станеш наистина  различен... да кажем   по-добър,  това  не можеш  да го научиш  от никоя книга.  Това се предава  чрез  любов  и  не  можеш  да го вкараш  в страниците, неуловимо е. Сега в това си състояние  беше  наясно, без  да го подлага  на никакво съмнение, но преди...

     Жена  му  и другият се  любиха  тази  нощ  така,  сякаш  на другия  ден  щяха   да  ги екзекутират. Видя  в очите на жена си  такава страст, каквато  не  беше  виждал  и  в най-горещите  любовни  филми. И  причината   беше  другият. Разбра  провала си,   разбра, че така  е справедливо.  Мястото му не беше  тук. Урокът свърши. Отиде  до стаята  на дъщеря си. Искаше  да я  погледа,  преди  да замине  завинаги. Юлия  се усмихваше  в съня  си.  Беше истински  щастлива.  Михаил  усети  освен  онова спокойствие, както  когато беше в материално тяло,  и  едно  непознато досега  усещане  за  обич - бяло  топло  сияние, което  излъчваше  малкото ù телце.

Премина  през стената   и  се  запъти  към  тъмната  бездна   на   Космоса.