Денонощно чуваше този скърцаш звук. 

Скръц... Скръц... Скръц....

Знаеше, че дървоядите го убиваха, но не го болеше. Нали бе, просто парче дърво.

От месеци, може би и години, никой не беше отварял сандъка. А там стоеше само той. Сам и забравен.

Не е тъжно да си сам, но от забравата боли.

Странно, какво ли боли в това дървено телце.

Но боли, наистина боли!

Защо ли дървоядите не изядат тази болка? Нали са решили всичко да изядат. Нека почнат първо от нея.

Спомни си щастливите мигове. Как двамата с Малвина излизаха на сцената и танцуваха. После се бореше със злия дракон, накрая тя падаше в неговите прегръдки и го целуваше.

Да, дървените му ръце държаха малкото телце и розовата коприна на роклята ѝ го обгръщаше.

Зарадва се, когато фокусникът Саурон ѝ помогна да избяга от театъра. Да се скрие в гората, защото старият Буо, бе решил да я изгори, когато отказа да играе пред публика.

Знаеше, че в гората живее магьосницата Карима, която ще превърне неговата малка Принцеса в истинско живо момиче. Красавицата му щеше да бъде щастлива в света на хората.

След тяхното бягство, пътуващият театър се разпадна. Старецът пиеше до забрава и продаде магаренцето, продаде и каручката, остана само големият сандък с нарисуван на него дракон и малката Малвина, вдигнала ръце, за да се пази...

Скръц... Скръц...

Ето това е животът. Бавно умираш със спомените си, когато си бил щастлив.

Чу тихи стъпки.

Капакът се отвори и вятърът нахлу вътре.

Тя се наведе и видя на дъното, купчина прах, две черни, стъклени очи и рубинено сърце, което Майсторът бе сложил в дървената кукла...

Край...