Малък соцетюд
( по действителен случай)
България през 80-те. Социализъм. Развит!
По улиците - хора, облечени в конфекция - грозни, еднакви дрехи.
По пътищата - Жигули, Москвичи, Трабанти, тук-таме някоя Волга.
Пред блоковете - много деца, играят на ластик, топчета, жмичка, народна топка...
На пейките - дядовци, вперили очи в таблата.
Хлябът - само бял, типов и Добруджа, саламът - хамбургски и шпеков.
Жените - закръглени, с пълни и тежки мрежести торби в ръце (времето преди найлоновите пликчета).
Мъжете пушат, тупат килими на лоста пред блока и лежат в неделя под колите.
Вече си го представяте, нали? На по-младите ще помогне споменът за старите български филми от тази епоха.
Семейство Иванови са висшисти. Живеят на 5-ия етаж в панелка, обзаведена със стандартните секции. Иванов е инженер, Иванова - учителка.
Иванов:
- Жена, мама му стара, колата пак нещо не е в ред. Тоя път наистина се закучи.
Иванова:
- Ъъъъ...
Точно сега не й се приказва. Цял ден е говорила в училище, а и знае, че мъжът й все така се вайка, а после я оправя.
„Мъжете да си гледат мъжката работа, жените – женската.”
Влиза в банята и оглежда прането. Решила е да пусне една пералня.
Отива до шкафа да вземе прах , но ето го - и прахът свършил.
„Ей, няма почивка и това си е” .
Пак трябва да излиза на пазар. Май е позабравила и още нещa за купуване.
..........................
След дълго висене на опашка, Иванова се прибира с торбите към вкъщи.
На паркинга пред блока вижда обичайна картина - мъжки крака стърчат изпод предницата на колата им. Виждала е това хиляди пъти.
Иванов, с неизменните си мръсни къси сини гащета, се поти под любимия Москвич.
„Нещо съвсем да му отеснели тия панталонки, ама кой знае кога ще пуснат пак от тях - да му взема.”
Нещо приковава погледа й. „Олеле, майко!” Един ценен атрибут на неговата мъжественост се подава от гащетата. Не се подава, направо си е навън. Кръгло, розово, космато!!! „Оле, ако видят хората!”
Иванова оставя торбите. Оглежда се. Навежда се. Бързо и чевръсто, но внимателно и нежно побутва оттук-оттам и поставя всичко на мястото му. После взима торбите и, ни лук яла, ни мирисала, потъва във входа.
„Леле, добре, че го зърнах! Какво щяха да си кажат хората...”
Цялата вир вода, взима асансьора и се качва на 5-ия етаж. Отваря с ключа и застива... Насреща й Иванов, посреща я доволен:
- Жена, слава Богу, дойде Славчо от съседния вход. Разбира от Москвичи и отиде да я погледне.
Иванова изпуска торбите. Втурва се в банята.
...................
Звъни се на вратата. Славчо, нахилен до уши:
- Колата ти е пушка, готова е! Ама в това хубаво време самките май са се разгонили. Една дойде, опипа ме и дим да я няма. Докато се измъкна изотдолу беше офейкала. Само краката й видях. Здраааааави, хууууубави!
Иванов сипва по една ракия за повода.
Иванова се обръща, за да не видят колко е червена и хуква към кухнята да прави салата.
През отворения прозорец се чува любовният зов на котките.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антонела Огнянова Всички права запазени
