15.10.2016 г., 21:31 ч.

 Марги - 15 

  Проза » Повести и романи
865 0 8
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

За първи път в живота си осъзнавам дълбокото значение на думата „отпуск“ – само седмица е достатъчна да се отпусна в такава дълбока нирвана, че само мисълта за нейният край ме хвърля в потрес.
Давам си сметка, че никога досега не съм почивала като хората. По време на отпуск обикновено съм жрица на Деметра – тоест, помагам на мама и татко в кърската работа на село. Тогава вечер почти не излизам, защото едва успявам да мобилизирам силите си да изям вечерята и да се добера до леглото. Помня, че преди няколко години се опитвах да чета преди заспиване едно интересно криминале, но мозъкът ми упорито даваше блокаж точно на едно и също изречение някъде на третата страница. Но пък може да се каже, че за почти две години наваксах нощния живот благодарение на кака Ленче и капиталистическият й ентусиазъм. В резултат, на което се дотътрях до вкъщи по-скапана и от ударничка – многомашинничка.
Сега обаче плувам в блаженството на дълги дни, пълни с няколко основни дейности: късно ставане, пижамено пиене на кафе на градинската люлка, следобедно гледане на криминални сериали и вечерно правене на бебета.
Около два часа преди Алекс да се прибере, се разбързвам като „костенурка през угар“ – ако трябва да цитирам любимия ми Чудомир – минавам с прахосмукачка и парцал, правя бърза вечеря ( или отскачам до „Сани“, не съм ли късметлийка да попадна на прекрасен мъж със страхотна къща и голям магазин наблизо? ) След това в банята полагам грижи да стана неустоима, при това до най-дребните детайли. То са маски за коса, то са лосиони за тяло с аромат на плодове… аз, дето считах, че е повече от достатъчно да се изтриеш с хавлията в движение, докато навличаш риза и дънки и да изскочиш на улицата с влажна коса. За Алекс се мажа, гримирам и се глася като венецианска куртизанка – струва си, когато виждам как възхищението уголемява очите и усмивката му, а после потъвам в ръцете му и затварям очи, за да се насладя на усещането за безтегловност и люлеещия ритъм на стъпките му, когато ме носи към спалнята.( Макар че веднъж той ме свари потна и зачервена край печката и ефектът беше същия. )
Алекс е единствения. Единствения с главно Е, разбирате ли? Избрания. Защото когато правим любов, чувствам пълна не само утробата си, а най-вече сърцето си. Винаги, когато съм била в леглото с мъж, удоволствието е било къде по-голямо, къде по-малко ( по-често се случваше второто), но след края винаги оставаше едно необяснимо чувство за самота. Чувствах се някак… като употребена. С Алекс не е така, точно след края, сърцето ми плаче от щастие. Когато той не бърза да се тръшне в своята половина на леглото с доволно пъшкане. Отпуска се върху мен, дълго целува извивката между рамото и шията ми. Когато след това обвивам с ръце раменете му и гърдите ми плътно се долепят до гърба му. Когато пръстите му пълзят като малки паячета в разбърканата ми коса, за да я подредят, та да не пада върху лицето ми. Или когато в просъница усещам как чаршафът се плъзга върху отвитите ми крака. 
Така е всяка вечер, когато той е дневна смяна. А когато дава дежурства в болницата, всичко това го правим през деня – дори още по- усърдно, защото има повече време за това… и за мързеливи почивки след това.
Не винаги обаче дните ми са изпълнени с блажена леност или бурни ласки. Почти всеки ден телефонът звъни по важни въпроси. За разлика от мен, колежката ми работи.
- Марги, къде си прибрала методиката по математика? В шкафа я няма… О, видях я, извинявай.
- Марги, виждам, че в дневника си пъхнала листче с телефонен номер. На кого е и трябва ли ти?
- Марги, майката на Сиси търси някаква лилава пижамка… на мечета… с дантелка. В кашона със забравените дрехи?... А, намерихме я. Извинявай, чао! Предай поздрави на Сашо.
Два пъти се наложи и да отида до градината по нареждане на директорката. Първият път, за да „съставим набързо“ графика за обучение по безопасност на движението по пътищата. Вече втора година съм отговорник за това обучение – чест, от която на драго сърце бих се отървала. (Бях предложила на шефката да ме смени с Христова – тя отговаря за празниците и развлеченията. Христова обаче отказа, била си свикнала. Не виждам каква разлика щеше да има за нея - и за това обучение, както и за празниците, щеше да мрънка и охка, че е претоварена.) Вторият път – за да ме представи на родителите на новопостъпило дете. Държали да огледат обстановката и да се запознаят с хората, които ще се грижат за синчето им, което било „не като другите деца“. 
- Много са претенциозни, ужас… - успява да ми прошепне шефката, докато ми отключва входната врата. И без нейното предупреждение сигналът за опасност просто искри в стиснатите устни на майката и в безкомпромисния й поглед – той не омеква дори когато ми се усмихва за поздрав. Куртоазна усмивка, без капка чувство, която бърза да се оттегли от старателно гримираното лице. Бащата пък седи на дивана, сложил свити в лактите ръце на бедрата си – прилича на рекетьор, дошъл да събира дългове. Тригодишната им скъпоценност седи на креслото до Антонова и с методичността на конвейер унищожава подкупа, който тя му поднася – резенчета ябълка. Не ме и поглежда.
- Здравей, сладурко! – усмихвам му се. – Как се казваш?
- Роналдо Пейчев.
- Здравей, Рони – сдъвквам поздрава, защото от усилията да преглътна напиращия кикот не мога да говоря нормално. 
- Кажи „Здравей“ на госпожата! - разпорежда се майката – Глътни си първо ябълката.
Закъсняла е с втората заповед – малкият тъкмо натъпква ново парче устата, пълна с недосдъвкана ябълка и заприличва на хамстер след дълга диета. Майката извръща красноречиво широки очи към бащата и той поема контрола – нарежда отсечено:
- Глътни си ябълката!
Детето бързо започва да дъвче съдържанието между дебелите бузки и притесненият му поглед започва да скача между всички присъстващи като топче за пинг-понг.
- Сега кажи „Здравей“ на госпожата.
- Здравей – смънква хамстерчето.
- Много държа на добрите обноски – обяснява оберфюрерът на директорката, а тя започва да кима отривисто в знак на съгласие, сякаш се опасява, че също ще отнесе наказание. Прехапвам голямата си уста, преди да е изтърсила, че добрите обноски изискват към учител да се обръщаш на Вие и се правя, че не чувам язвителната забележка на жена му: „А много ли държиш да се задави?“
- Аз съм госпожица… госпожа Иванова – продължавам опитите за сближаване, подавам ръка на хамстерчето и след кратък размисъл то я поема. После отново се връща към ябълковите резенчета – Искаш ли да станем приятели и да си играем заедно в нашата детска градина?
- Не- признава малкият, след като първо преглъща хапката си.
- О, я стига глупости! – изсумтява оберфюрерът, взема от масичката до бюрото един брой на списание „Дом, дете, детска градина“ и започва да го прелиства с изражение на вещ експерт по образованието.
– Според мен е още малък за детска градина. Не бихме го записали, ако не бяхме в безизходица. – обяснява майката – Но бизнесът, с който сме се заели, изисква цялото ни време – Антонова едва забележимо изпъва шия, чула вълшебната дума „бизнес“ – а нашата баба точно в тоя решаващ за нас момент, реши да замине за Германия.
Бащата тактично „не забелязва“ отправения към него поглед, затова след кратко мълчание тя продължава.
- Синът ми е особено чувствителен, не е свикнал да се дели от мен и преживява болезнено критиките и забележките. И… ох! – очите й се пълнят със сълзи, които обаче не си позволяват да пресекат свещената граница на очната линия – Разберете, сърцето ми е свито… той има огромен проблем.
Краката ми се разтреперват. Какво ще последва? Епилепсия? Рак? Умствено изоставане?
- Засинява се – треперливият глас е пропит с болка – Щом започне да плаче, се засинява, не му достига въздух, само стои с отворена уста, а от нея не излиза нито звук… а лицето му…
След описанието на тази хорър-сцена, тя закрива очи с длан, а оберфюрерът обобщава:
- Лиги! – и прелиства списанието, за да дочете статията за успешното родителство.
- Нямате представа колко страшно е това… колко се притеснявам…
- О, имаме, имаме – директорката бърза да пусне в действие Стратегията по обезоръжаване на родителски скептицизъм – Уверявам Ви, госпожо, напълно разбираме притесненията Ви, но Ви уверявам, че те са напразни. За детето Ви ще бъдат полагани изключително професионални грижи…
Пропускам останалото край ушите си – толкова често съм го чувала, че мога да отварям уста и да се получи идеален буфосинхрон. С Антонова разменяме бърз поглед и тя едва забележимо изобразява преигран драматизъм - врътва очи към тавана, а после устните й трепват в сподавен смях. В този кратък момент погледите ни се сливат в споделено веселие и аз с изненада отбелязвам, че то ми харесва.
- Вие имате ли деца, госпожо?
Отначало даже не разбирам, че въпросът е към мен.После се дразня от притеснението, минало като сянка по сервилното лице на шефката.
- Не съм омъжена – обяснявам спокойно на майката, а тя добива изражение, сякаш съм признала, че имам условна присъда.
- Засега – бърза да уточни Антонова – Съвсем скоро госпожица Иванова ще се омъжи. За моя син.
- О, браво! – бащата се развеселява и ме измерва с поглед, сякаш за първи път ме забелязва. Поглед на сваляч, от който стомахът ми неприятно се свива. В предишния випуск имахме един татко, който недодялано ме ухажваше и знам колко е деликатна и опасна тази ситуация – трябва внимателно и учтиво да парираш чисто мъжкия интерес на родител, докато жена му вижда в теб опасност не само за детето си, а и за съпруга си. За да се отърва от неловката ситуация, предлагам на хамстерчето да го разведа из градината и да му покажа играчките. То се съгласява, като първо поглежда празната чиния от ябълките, а после отправя питащ поглед към майка си.
- Хайде, аз ще дойда с теб – ентусиазира се таткото. Ох, ужас. На всичко отгоре Антонова остава в дирекцията заедно с майката, за да й помогне с попълването на молбата за постъпване. Повеждам ги из коридорите, показвам занималнята, физкултурния салон, соча и най-дребните детайли и дърдоря ли дърдоря като папагал, за да пресека подхвърлянията: 
- Таа… значи ще се омъжвате скоро…
- Да… това е къта за свободни игри. Виж инструментите на майсторите, Рони, харесва ли ти бормашината?
- И как е свекървата, погаждате ли се?
- Разбира се… Рони, виж боичките. Искаш ли да се научиш да рисуваш с тях?
- Мама няма да ми разреши. Ще се изцапам.
- Майка ти я мързи даже да пусне пералнята… А бъдещият съпруг какво работи, ако не е тайна?
- Хирург… Рони, това е нашата кукла Зайко Всезнайко…
Спасява ме майката – появява се на вратата заедно с директорката и колежката ми и набързо насмита пред себе си „движимото си имущество“ – тоест, съпруг и дете.
- Мамо, искам на градина – заявява хамстерчето със светнало личице.
- И аз, мамо! – приглася таткото и си спечелва поглед, събрал всички тайфуни, минали край Япония. След това чуваме заглъхващия по коридора глас: „Сигурен ли си че искаш, слънчице? Няма ли да плачеш за мама?“
- Оффф! – ние трите шумно си отдъхваме в един глас, а после се разсмиваме. Директорката ни кани в кабинета си, за да разгледаме документите на хамстерчето и да впишем данните му в дневника.
- Майката до последно се колебаеше, заболя ме челюстта да я убеждавам. – обясни шефката, докато наливаше по чаша кафе – Но май притеснението й не беше толкова за детето, колкото за… таткото - мята ми бърз поглед – Ще бъдеш много предпазлива, нали, Иванова? Не позволявай този господин да минава границите на допустимото.
- Госпожо директор, никога не съм си позволявала флиртуване с родителите – нито преди, нито ще го направя сега, когато ще се омъжвам.
Всъщност, разбирам опасенията й. Тя се страхува, че при най-малкото недоволство майката ще отпише детето. Преди около година на два километра източно от нашата детска градина, откриха нова – модерна, санирана, с перфектна материална база – пред нея нашата изглежда като плевник в странджанско село. Освен с ярки игрови съоръжения отвън и чисто нови мебели, конкуренцията ни води по точки и спрямо персонала - млад и нахъсан педагогически екип. Вече няколко майки прехвърлиха децата си от нашата видимо позападнала „Пепеляшка“ там. Детската градина, в която работя, е на четиридесет и шест години и прилича на бивша хубавица, която полага неистови усилия да прикрие белезите на времето с пудра от магазина за левче. Родителите са привлечени от ОДЗ „Слънчо“ заради модерната визия, с каквато нашата не може да се похвали, но и заради ударната кампания, в която директорката им се впусна с хъса на кандидат-кмет. То бяха флаери, два билборда, рекламни песнички по радиото и клип по кабелната телевизия… И за съжаление, достатъчна доза антиреклама пред родителите, за която ни донесоха по заобиколни пътища: „Пепеляшка“? Градина с допотопна материална база, остаряла като педагогическите похвати на персонала й!“ Гадно звучи, но единствено пред себе си мога да призная, че в голяма степен е права.
Заради епидемията от интерес към новото и модерно детско заведение, сме още по-задължени да угаждаме на родителите – току виж някой се разсърдил и си преместил детето там. Двете директорки са в неофициална война и вече става дума за чест и принципи да задържат или да запишат ново дете в списъците. В тази война те са генералите и създават гениалните стратегии за разгромяване на врага, а ние, учителките – вярната пехота. Нашата директорка обаче няма полета на въображението на конкурентката. Както и нашите родители нямат платежоспособността и готовността за спонсорство на техните – все бизнесмени, общински служители, собственика на кабелната телевизия, главната редакторка на модерно списание… По отношение на внимателния подбор на татковци с дълбоки джобове директорката на „Слънчо“ е лукав манипулатор, пред който Остап Бендер изглежда като малоумен сополанко. Нашата пък, поради липса на креативно въображение, е подгонила нас да търсим рецептата за успешна реклама… и това за съжаление май стана по-приоритетна задача от грижата за децата.
Лошото е, че родителите надушиха това и започнаха да си позволяват да диктуват условията и да ни извиват ръцете. На какъв авторитет можеш да разчиташ, когато на висок глас и пред всички ти заявяват: 
„ Щом моето дете ви пречи, ще го преместя в „Слънчо“. Тези родители ще са от най-лошия тип. От опит знаем уравнението – дете с префърцунено име е равно на претенциозни и капризни родители.
- Мисълта ми е по-точно в друга насока, Иванова. Не бива да си позволяваш интимничене с бащата, естествено. Но ако си достатъчно хитра, ще успееш да издействаш нова секция поне за вашата занималня – бащата е собственик на мебелна фирма.
- Не съм, госпожо директор. Нямахме дисциплина „Просия“ в университета, съжалявам. Хубав ден – оставям недопитотото си кафе и си тръгвам, без да обръщам внимание на подтичващата след мен шефка и на мънкането й: „Чакай, Иванова… не се обиждай, друго исках да кажа…“
Алекс ме намира да изкарвам яда си на прозорците – така яростно ги лъскам, че ми се струва, че ще пробия дупка в тях. Застава в поза „амфора“ и след щателно оглеждане отбелязва:
- Там, вляво.
- Какво? – духвам потен кичур, виснал над лицето ми и се оглеждам в търсене на това „вляво“
- Замазала си.
Заемам се със замазаното „вляво“. 
- И на другия прозорец има. Горе.
- Ооо, я ме остави да си свърша работата! – сопвам се - Като не ти харесва, защо не ги измиеш сам?
Мълчаливо той взема парцала и препарата за прозорци от ръката ми, качва се от другата страна на стълбичката и започва.
- Какво правиш сега? – не вярвам на очите си – Защо са тия инати?
- Мия си прозорците. Защото не ми харесва как си ги измила – заявява той.
Броя наум бавно до десет. После пак.
- Алекс, извинявай. Не трябваше да избухвам. Имах гаден ден. Дай ми сега да си довърша работата, това си е мое задължение.
- Цял ден защо не го свърши?
- Алекс, защо се държиш така? 
- Имах гаден ден. Случва се често, когато си на работа, а пък доколкото знам, ти си в отпуск. Който използваш максимално добре – възсяда стълбата и ме поглежда иронично – Надявах се да се прибера, да хапнем обещаното от теб руло „Стефани“, което не открих в кухнята и да те заведа на кино. Обаче май и филмът ще гледаме толкова, колкото и ще ядем руло. Като гледам, имам да мия прозорци.
- Алекс, ще престанеш ли?... Извиних ти се вече, остави прозорците! А пък рулото…
Разревавам се, а той затваря лявото крило, за да се заеме с дясното.
- Нещо ти стана навик да ревеш когато си виновна.
Сълзите ми изсъхват като мокър асфалт след удар от мълния върху него. Дори мълния да ме беше треснала, нямаше да ме остави така неподвижна, безмълвна и безчувствена както тези думи.
- К-какво?...
Стоим един срещу друг и се гледаме, а на мен ми се струва, че тази тишина между нас е блато, което поглъща всичко хубаво между нас. И се ужасявам от това, че в момента толкова го мразя, а дори не ме боли.
- Не съм ти виновна в нищо. Нито пък съм ти длъжница. Нито пък прислужница, за да ми правиш сцени заради това, че не съм сготвила или че не съм измила прозорците. Не съм го направила, защото ме извикаха по работа. И аз понякога съм на повикване.
- На повикване са само лекарите и проститутките.
- И учителките понякога, ако не знаеш.
Силен крясък откъм вратата ни кара да замръзнем:
- Я да млъквате и двамата!
Не вярвам на очите си и на ушите си – Антонова е застанала на прага и мести вбесен поглед ту към мен, ту към него. Сякаш втора мълния ме удря – и насън не съм си представяла, че тя може да крещи.
- Сашо, държиш се отвратително. Маргарита наистина имаше причина да не ти сготви.
Влиза и тръшва на масата пластмасова кутия.
- Нося ви вечеря. Не бързай да се сърдиш, Маргарита, знам, че не успя да сготвиш. Минах през магазина. Иначе идвам, за да ти предам извиненията на директорката. Много е сконфузена, не очаквала да го приемеш по този начин.
- Какво е станало? – Алекс звучи и изглежда като попарен от слана мушмул. Не му отговарям, затова майка му му обяснява ситуацията.
- Тая вашата шефка в ред ли е? – изригва той – Кара те да се слагаш на бащите?!
- Спокойно, няма опасност някой баща да ме похити – отвръщам тихо - Всички те вече си имат жени, които да им мият прозорците.
И излизам от стаята. Чувам гласа на колежката си:
- Не се дръж като идиот! Извини й се.
Стоя права в градината, няма и немислеща – като статуя. Чак сега изтръпването преминава в болка. Не мога да повярвам на две неща – че Алекс се държа така. И че майка му ме защити. По-лошото е вярното усещане, че и двамата бяха съвсем искрени и не се преструваха. А още по-лоша е появата на сигнална светлинка в ума ми, която мига на пресекулки – като пулсация. Мисълта, че наистина досега с Алекс почти не сме се карали… но все някога това ще стане. И когато това стане… той винаги ли ще се държи така? Като абсолютен гадняр?
Усещам ръцете му да обвиват раменете ми, гърдите му се прилепят към гърба ми.
- Извинявай! След ден като този съм наистина отвратителен. В ръцете ми издъхна пациент… по време на операцията. Случва ми се за втори път. Място не мога да си намеря. Не ми се сърди, моля те. Просто… когато съм в такова настроение, изчакай да ми мине, о кей?
Обръща ме към себе си и ме целува. След тази целувка аз втренчвам в него широко отворени очи:
- О! Господарят даде на Доби чорап?!
- Какво, какво?
- Нищо - въздъхвам и отивам да си легна.

» следваща част...

© Таня Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??