5.01.2017 г., 0:49 ч.

 Марги -17 

  Проза » Повести и романи
880 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
20 мин за четене

Любимият ми сезон е есента, по-точно момента, когато лятото й отстъпва правото да влезе във владение. Тогава то ми напомня за шут, който до този момент е щръклял на воля в празния дворец, но видял кралицата, смирено се е кротнал. А Есента наистина прилича на кралица – достолепна, натежала от злато, с парфюм – смесица от възгорчив мирис на хризантеми и сладко плодово ухание. Върви, без да бърза и с надменното спокойствие на свекърва налага правилата си.  Но за щастие, нейните правила ми харесват.

Тази есен ще е различна.  Тази есен ще бъда годеница.

Още тази вечер…

След последния път, когато се карахме с Алекс, нямаше повече стълкновения. Две седмици поред той беше нежен като прибрано от улицата коте  - същия предан поглед, гальовни ласки и тихи стъпки покрай мен  - само дето не мъркаше. Майка му пък  почти не идваше, беше заета да обсъжда с моите родители грандиозната вечер. След първата им среща, на която държах лично да присъствам и да съблюдавам за гафове (най-вече от бързата уста на татко, която обикновено изпреварва мисловните процеси)  си отдъхнах, като видях, че мога да имам доверие  и на двете страни. И Антонова, и майка ми се държат така, сякаш са си подарили една на друга печеливши билети от лотарията. След първата среща и двете заявиха, че всички приготовления са изненада за нас, така че да ги оставим да ни шашнат в съдбовния ден. Не знам дори в кой ресторант ще бъде събитието, мама отряза всякакви мои опити за шпионаж и никакви мили очички и невинно подхвърлени подвеждащи въпроси не можаха да минат пред пазената като тамплиерска клетва конспирация. За сметка на това пък Антонова се „изтърва“ за годежния пръстен, който Алекс ми е приготвил и в чийто труден и дълъг избор  тя е била главен консултант.

За да запазя „тайната“ аз тактично се направих, че не съм чула подхвърлянето и замълчах, а отнетото удоволствие изкриви устата й като кардиограма на болен от тахикардия.

Алекс беше измърморил, че не разбира защо са тия всичките истерики покрай някакъв си годеж:

„ Да е сватба, добре, ама годежът може да мине по-скромно!“ Което мнение получи масирана атака от съюзническите сили: „Цялото село ме познава, няма да говорят после, че ми се свиди на дъщеря си годеж да направя!“ – татко; „ Искам да престанат всички да натякват, че Марги е стара мома, душата ми се пържеше всеки път, като й го подметнат.“ – мама. И, разбира се, Антонова с кулминацията на драматизма: „ Искам да видя как синът, дето съм го отгледала от парче месо предлага брак на жената, която ще се грижи за него вместо мен.“  С чиста съвест бих й присъдила „Златна малинка“ за изпълнението, но това мнение ще го спестя за себе си.

И ето ме сега – все още не мога да избера между двете рокли, които си купих за съдбовната вечер и ги обличам една след друга, а после тичам в учителската стая да се гледам на голямото огледало. И двете са прекалено хубави, а времето, с което разполагам да избера, твърде малко. Събрани около една маса като орисници, лелите на шестте групи са наслаждават и на кафето си в обедната почивка, и на гласно изказаната с доволна въздишка мисъл, че е петък, и на сеира да гледат как притичвам   покрай тях ту в червено, ту в лилаво.

-Ти и мъж ако избираше така… ехеее – подмята леля Пепи и казва още нещо, но то потъва в пристъпа на развеселено кудкудякане – да се стискаш да не се кискаш е голяма мъка, а да си направят майтап с Годежа на десетилетието, е лукс, който не могат да си позволят пред Антонова.

-Да ми беше казвал някой преди половин година, че Марги ще стане снаха на Антонова, щях да си глътна езика. – оповестява леля Верче. – Помниш ли ма, Пепо, помниш ли като дойде да кажеш, как ни паднаха ченетата?!

-То мойто как падна… като дойде Катерининия Сашо и като  видях как грабна Марги през кръста… Бе, да си призная, не вярвах, че ще изкарат дълго и че стигнат пък и до годеж.  Наш`то момиче голям герой излезе – щом още не е хванало свекървата за косата…

Правя се, че не чувам последното и влизам в малката стаичка, която използваме за методичен кабинет или по-скоро - склад за вехтории – от най-новите дидактични табла до пана от оцветен ориз, може би мои връстници. Приключила съм първата смяна, а и в качеството си на великодушен владетел директорката разреши на бъдещата годеница да си отиде по-рано. Оттам чувам язвителния глас на Румяна:

-Ти к`во си мислиш… че досега като не е станало, няма да стане никога ли? Антонова когато и да я оскубеш, все няма да сбъркаш.

Румяна работи при нас от миналата година като помощник-готвачка  и дори по-точната дума за нея е не „леля“, а „кака“. Тя е само на 23 години и досега е успяла да се скара с учителките и лелите поне по веднъж. Не е скандалджийка, а по-скоро не може да се примири с много неща – с тесногръдието и пренебрежителното отношение на някои  мои колежки към по-нисшия персонал. Както и склонността на някои  свои колежки към негата на нищоправенето. Възхищавам се на пламъка й и ми става и тъжно, като си помисля, че след някоя и друга година той ще прегори. С всички ни става така…

-Шт ма, тихо, Иванова те чува – скастря я приглушен глас.

-Да ме чуе бе, пука ми – от всички учителки в градината, сами може  да се сетите коя не слиза от Румяниния снайпер. – Да й каже ако иска.  Хиляда пъти съм го казала, не ми пречи пак да го кажа – по-долно човече от Антонова не съм срещала. Само ако е свършила някоя мизерия спи спокойно. Днес каква й беше работата да ми се довлече в кухнята и да проверява колко е студено киселото мляко?     

-Стига ма, Румяно, какво си я нарочила пък… какво ти е направила. Тя си е такава.

-Такава си е. Подлярка. И на мен нищо не ми е направила, ама на други… -замълчава малко и избухва. –Добре, защо даде на Цецко точно това стихотворение за изпращането? Нарочно беше, никой не може да ме убеди, че не е било с някаква цел.

В стаичката пръстите ми се вдървяват, докато напразно се опитват да напъхат копчето в илика, а след няколко секунди изхвърчам от стаичката с развени пешове на незакопчаната риза и стискам предницата в юмрука си.

-Какво стихотворение? – питам с пресъхнало гърло. Румяна ми мята презрителен поглед над ръба на чашата, от която тъкмо отпива.

-Що се правиш и ти, че не знаеш.

-Наистина не знам за какво говориш, Руми, но стихотворението на Цецо му го дадох аз.

И понеже не откъсвам настоятелни очи от нейните, младата жена първо сконфузено поглежда колежките си и после предупреждава:

-Ама ще си мълчите, ей, ясно ли ви е?... Бащата на Цветан е в затвора.

Дружно шумно поемане на дъх, после секунди гробно мълчание, лелите са се отдръпнали неволно назад като океанска вълна след земетресение, а после като прилив се привеждат облещени над масата.

-Стига ма! Ти пък…

Но всички знаем, че Румяна е приятелка на Цецовата майка и това, което казва не може да е просто слух.

-Хванали са го на испанската граница с хероин в един тайник на ТИР-а. Имало нещо като двойно дъно под седалката. Осъдили са го набързо и излежава присъдата там.  Още от миналата година, някъде през есента беше.

Стоим като онемели статуи насреща й, само дето статуите не мигат глупаво.

-А… А Антонова знае ли?

-Разбира се, че знае – подпалва отново Румяна. – Нали когато стана това, пратиха Цветан на селото при баба му, а Антонова  през ден-два се отбиваше у тях да пита как. А, и за да утешава майка му – ама не се сети, че тая утеха я задушава и й дълбае раните. Извинявай, ама не можеш да ме убедиш, че не ти е казала нещо толкова важно…

Налага се да изкрещи последните думи след мен, защото аз вече стремглаво тичам към втория етаж, където са спалните помещения. Нахълтвам в средното като обезумял глиган и сигурно като такъв и изглеждам, защото смръщения упрек по лицето на Антонова се изкривява в зяпнала гримаса и замръзва така. Ръцете, които бе размахала, за да спре шумната ми инвазия, заприличват на безпомощни пингвински крила, колежката ми се свива в стола под страховитите ми 56 килограма, надвесени над нея.

-Защо не ми каза за бащата на Цветан? – изръмжавам през зъби, а пръстите ми треперят, вкопчени в ръба на масата; треперят, защото от желание да докопат тази гуша пред мен болят; треперят, защото не бива да посягат, не може…

-К…ка..кво? – немощно изкваква колежката ми и моя бъдеща роднина.

-Питам те- защо не ми каза за бащата на Цецо? – кресвам, невинните й изплашени очи ме изкарват от кожата ми.

-Тихо, моля ти се! Ще стреснеш децата…

-Теб искам да стресна! Теб! Да си отвориш очите и да видиш, че не си център на вселената и не си ти тази, която налага догмите. Че сме учителки, а не доброто и лошото ченге. И е време да забравиш за мръсните номерца не заради мен, а заради децата, дявол да те вземе! Ти… ти, змия такава!

Мой ли е този глас, който се блъска в стените на спалнята?  Вратата отново стремглаво се отваря и две разлютени харпии -Димитрова и Христова - се втурват право към мен.

-Иванова! Откачи ли?

 -Да! – кресвам . – Омитайте се преди да сте го отнесли и вие!

Христова, като по-страхлива, тутакси приема офертата, но при Димитрова склонността да си пъха гагата навсякъде в ролята на миротворец, е по-силна  от инстинкта за самосъхранение. Докато се усетя, ме е натиснала да седна на стола и е натикала в устата ми валидол.

-Засрами се бе! – скастря ме с приглушен глас.  – Изплаши децата.

И наистина –почти всички мъничета са се надигнали като рошави сурикатчета от възглавниците и примигват – сънени и ошашавени. Връхлита ме задушаваща вълна от унижение.

-Как можа? – обръщам се към колежката си. Към майката на мъжа, когото обичам, към тази, която е редно също да наричам „майка“. Тя се  е смалила в стола, забила поглед в разтрепераните си ръце, легнали върху дневника.

-Мислех… мислех, че си научила отнякъде и затова… че ти нарочно…

-Мислила си, че съм толкова тъпа и безсърдечна, че да причиня на майката тази болка умишлено? Че съм способна нарочно да направя подобна мръсотия? Ти… ти…- разревавам се, скрила лице в дланите си. Бузестата Лили също се разхленчва, затова Димитрова отива при нея да я гушне. И дори не осъзнавам, че чувам по свой адрес думите, за които нито един човек в градината не вярва, че могат да се поберат в устата на Антонова:

-Извинявай, Марги, сбърках… съжалявам.

Дръпвам рамото си от пропълзялата по него ръка – сякаш ме лази паяк – и изплювам заедно с валидола и злобното:
-Знаеш къде да си натикаш съжалението. Не искам да те виждам, не искам да имам нищо общо с теб. Най-щастливият ден в живота ми ще е деня, в който се отърва от физиономията ти!

Не й обръщам внимание, докато подтичва след мен по коридора, бързам да се махна и да не я гледам – от вида й от стомаха ми към гърлото кипва горчива отрова. Пътьом почуквам на вратата на дирекцията. Заключено. Нищо, ще проведа този разговор в понеделник – прекалено дълго го отлагах.

Знам къде работи майката на Цветан – в едно магазинче на Главната. Докато пътувам натам, се опитвам да оплетената реч в главата ми – думите, с които трябва да й обясня колко съжалявам, в нея са като космонавти в безтегловност.

-Добър ден. – смотолевя с половин уста жената, когато влизам в ухаещото на мляно кафе магазинче, свежда почервеняло лице и се шмугва в стаичката зад щанда.

-Госпожо Кирилова! – извиквам след нея. – Трябва да поговорим!

-Заета съм, извинявайте.

-Не сте. И няма да си тръгна, докато не говоря с вас.

Тя се появява, минава край мен все така забила очи в земята и излиза навън, обляга се на стената до вратата и пали цигара.

-Знам, че звучи нелепо, но идвам да Ви се извиня. За стихотворението… Прекалено  много време оттогава, но едва сега научих. Съжалявам, кълна ви се, не знаех…

Думите ме давят. Изглеждам глупаво, чувствам се глупаво. Защото съм виновна.

-Имах чувството, че всички ме гледат… че всички знаят. – прошепва тя след дълго мълчание. – Сякаш синът ми признава пред целия свят: „Аз съм дете на затворник и мога да разговарям с него само чрез писма.“

-Не е така… Дадох му това стихче, заради това, че баща му често пътува. Никога не бих го направила, ако… Друго имах предвид, когато му го дадох.

-И така да е, няма значение. Но така го приех тогава. Аз винаги съм имала много хубаво мнение за Вас, госпожице, а онази вечер сякаш ви видях с друго лице. Стори ми се, че цялата Ви любезност, приятното поведение са били просто лицемерие. Толкова удари бях понесла… този ми дойде в повече.

-Съжалявам… - гледам към земята с нямата молба да се отвори и да ме погълне. Никога не съм усещала такъв изгарящ срам.

-Госпожице! – майката ме хваща за ръката, цигарата се тресе между пръстите й. – Аз ви повярвах, повярвайте ми и Вие. Заклевам ви се – моят мъж не е такъв. Не  е знаел какво има в камиона! Той не би… никога не би се съгласил да пренася наркотици. Та той има дете! Кой баща ще направи такова нещо?

Няма смисъл да казвам, че понякога  именно в името на децата си човек се подлъгва по бърза голяма печалба. Какво изобщо мога да кажа на тази жена с изпити от мъката очи? Освен баналните уверения, че Бог е  милостив и справедлив. И неумелото измъкване от темата с въпросите как е Цецко.

Вече съм а автогарата, до автобуса за село остават десетина минути. Главата ми е празна… не, всъщност, в нея като неприятна врана кръжи спомена за вечерта, в която запознах Алекс с родителите си.

Под предтекст, че трябва да нарежа още мезе и имам нужда от помощ, бях успяла да издърпам мама в кухнята.

-Е? – изхриптях, останала без дъх. – Какво ще кажеш?

-Какво да ти кажа наистина… - беше колебливия отговор след кратко мълчание.

-Мамо, не ми казвай, че не го харесваш! -  присвитите устни на мама ми подействаха като шамар с опакото на дланта. – Та той е идеален!

-Момичето ми, явно съм се провалила като майка, щом не съм те научила, че най-болезнените разочарования ги причиняват идеалните хора.

-Не мога да повярвам! Мислех, че ще се зарадваш. – едва се сдържах да не ревна като обидено хлапе. – Нали все повтаряш, че искаш да ме видиш щастливо омъжена. Защо не вярваш, че с него съм щастлива?

-Защото после няма да бъдеш, Маргинце. – мама ме наричаше така много отдавна, когато бях дете и повалена от болест, нямах сили дори да плача. - Виждам как сияеш и не мога да ти опиша какво е чувството да видиш своето момиче влюбено.  Хем ми е тъжно, че си толкова пораснала… хем сърцето ми  се обръща от радост да гледам как очите ти светят. Но няма да е за дълго, момичето ми.Той е прекалено идеален, прекалено възпитан, прекалено любезен. Ти си обикновено селско момиче, а на всичко отгоре натурата ти изобщо не е като неговата – ти подлежиш на дресировка и кротост колкото и хваната от гората катерица. А той  се държи като  английски лорд…  това чак не е нормално. Не му личи и да се стеснява, че се запознава с родителите на момичето си. Ако си е такъв – прекалено сте различни, а ако се преструва…  Мислиш ли, че ще можеш да живееш с фалшив човек?

- Теб просто те е  яд, че не успя да го стреснеш. Той да не ти е Стефан? – направих опит за хаплива шега.

-Добре,  така да е. Дано да греша. Но има едно друго нещо и колкото и да си затваряш очите, то винаги ще бърка  с пръсти в тях. – прехапва устни, защото знам какво ще последва. – Майка му. Колкото и да се опитваш да запазиш добри отношения с нея, светлината, в която вече я познаваш, никога няма да се промени. От това което си ми разказвала за нея… Каквато е в професията, такава ще си е и в живота, знаеш го. Трябва или да търпиш това бреме или да отрежеш връзката с него. А той няма да ти го прости. Независимо кога, ще ти потърси сметка.

Бях грабнала чиниите с мезетата и изфучах като подивяла котка: „ Пет пари не давам че не го харесваш, нито пък че майка му не харесва мен – ние ще живеем заедно и точка!“  Влязох в стаята и лепкавото неприятно чувство в корема ми стана още по-лепкаво, когато открих, че там татко – вече зачервил бузи – обяснява на Алекс:

-Къщата е на Стефко, Марги се отказа сама от нея, обаче – Господ ми е свидетел! – за нея, за теб, за децата ви винаги ще е отворена и тук сте у дома си. Лозето ще го припиша и на Стефан, и на Марги – голямо е, ако искате го делете, ако искате заедно го гледайте.  Аз от вас искам само да се уважавате…

-Татко! – избухнах рязко. – Каква тема си подхванал?  Едва що сте се запознали, и ти взе да се хвалиш с имотите.

-Ама не, Марги, то щото Сашко попита…

Мама ми хвърли един бърз, но недвусмислен поглед и леко поклати глава. Извих очи настрани и изместих темата върху първият ми и единствен гоблен, виснал на стената.

Стоя, глупаво зяпнала как автобуса, пред който бях застанала, за да не изпусна, тръгва. Без мен. През цялото време бях гледала как хората се качват, как шофьора затваря вратите и потегля назад, за да се изнесе на шосето. Без мен.

„Без мен!“ решавам в този момент.  Няма да мога да живея с Антонова. Не искам дори да се опитвам да си представя как ще се преструвам, че всичко е наред. Не умея. Уморих се да се уча на това умение. Без мен!

Няма да заставам между майката и сина. Не искам и да съм част от взаимоотношенията им.

Мобилният ми телефон звъни, вдигам машинално и дори не поглеждам дисплея.

-Ало – отговарям вяло, а когато чувам гласа ме, очите ми се превръщат в горещи извори, които сякаш никога няма да пресъхнат.

-Марги, добре ли си? Къде си?

-На автогарата.

-Какво правиш там, да му се не види?

-Отивам си, Алекс. Не ми звъни повече, моля те!

-Марги, какво те прихваща? А годежът?

-Няма да има годеж. Не знам дали изобщо ще има. Трябва да помисля, остави ме да реша.

-Марги, да не си посмяла! – изкрещява паникьосан той.

-Чао засега – затварям, докато във въздуха от телефона се сипе умоляващия му глас.

До следващия автобус има около половин час. Прекалено дълго. Пресмятам наум колко километра има до село и ще ми стигнат ли парите за такси, когато в гръб ме връхлита почти двуметрово торнадо и ме сграбчва за раменете.

-Тръгвай! – разпорежда се Алекс – толкова ядосан и изплашен едновременно никога не съм го виждала. Веждите му са сключени в голяма бучка между очите, а самите те мятат тревожен блясък.

-Алекс, пусни ме, така ме боли.

-Ще те заболи и на друго място. Върви.

Тътри ме  към паркираната на входа на автогарата кола, докато аз протестирам на висок глас – приличаме на разярен съпруг и прегрешилата му жена. Докато едва успявам да плета крака до него, токчето ми се закача за една надигната плочка и се стоварвам на колене. След целия отвратителен ден грубостта му ми идва в повече и затова кресвам:

-За какъв си мислиш? Още не съм ти жена, за да ме дърпаш като парцал!

За кратък миг сърцето ми пропада вдън земя – струва ми се, че ще ме удари. После лицето му отпуска вкоравилите се черти, Алекс ме хваща бързо за раменете, задържа ги в силните си ръце, докато укроти опитите ми да се отскубна.

-Марги, патенце, не ми причинявай това. Не може просто така, точно в деня на годежа ни, да ме зарежеш. Не казвай, че повече не ме обичаш.

-Обичам те, Алекс, но премислих и…

-Докажи го тогава.Ела с мен.

Не устоявам на очите му – никога не съм могла. Последната ми адекватна мисъл е, че да изпусна онзи автобус беше огромна грешка.

Алекс мълчаливо шофира, мълча и аз. Колата пълзи към Асеновградско шосе.

-Къде отиваме?

-На място, където няма майки. – заявява той и отново млъква.

Това място се оказва малка спретната вила над едно село до Асеновград, сгушено между високи баири като врабче. Ключът за вилата е скрит в градината, в една керамична кашпа под саксията с китайската роза. Минавайки през Асеновград, Алекс бе отбил колата до „Билла“ и бе излязъл от магазина с две пълни чанти, които сега ми подава.

-Внеси ги вътре, аз ще запаля камината.

Вътре, заради спуснатите ролетни щори наистина е студено. Все така без нищо да питам, нареждам върху масата вътре кутии с готова храна, бяло вино, плодове… Все така без да обяснява, Алекс запалва огъня, сяда на кръглия килим пред камината и подхвърля през рамо:

-Ще дойдеш ли?

Сядам до него.

-Защо ме доведе тук?

-За да помислиш, пате. Да не вземаш погрешно решение.

-А може би вече го взех. -  поглеждам го с навлажнени очи. – Грешка бе да помисля, че имаме бъдеще заедно.

-Обичаш ли ме?

-Алекс, знаеш, че те обичам.

-Не можеш да ме оставиш, ако е така.

Това, което исках да отговоря, потъва нечуто под настоятелните му устни. Ръцете му с нежен натиск ме повалят върху мекия оранжев килим. Превръщам се във восъчна свещ и бавно се топя на капки в ръцете му – така, както става винаги.

-Тук щях да те доведа след годежа ни – шепне той  после, докато подрежда разбърканите потни кичури покрай лицето ми. – Ти ме караш да изпреварвам събитията.

Надига се, сяда и придърпва захвърлените си настрана дънки, от чийто джоб вади нещо. После ме дърпа за ръцете, за да се изправя, коленичи в краката ми и ми поднася кутийката, която държи.

-Това е нашия годеж. Омъжи се за мен, Марги!

Светлини и сенки танцуват  върху него – гол и прекрасен като гръцка статуя. Не успявам да сдържа нито смеха си, нито сълзите си, защото гледката е толкова смешна, толкова глупава и … Божичко, толкова трогващо мила!

-Само аз и ти сме, пате. Точно сега, когато сме сами си спомни колко сме щастливи заедно и помисли- наистина ли искаш да се откажеш от това?... Омъжи се за мен, Марги. За МЕН, разбираш ли ме? И ти обещавам – никакви майки няма да застават между нас.

Хапя устни.

-Патенце, хукнах из целия град като луд и дори щях да се блъсна в един автобус. Майка ми ми се обади да ми каже да те намеря, защото нещо сте се скарали и си  й сърдита. Не ме интересува за какво сте се скарали. Не искам да знам. Знам само, че няма да си позволя да те изгубя. Щом не искаш да се виждаш с майка  ми, аз ти обещавам, че няма да те принуждавам да го правиш. Моля те, Марги, само не ме оставяй!

Предавам се. Кимам едва-едва с мокро лице.

-Ще се омъжиш ли за мен?

-Да…

Годежният пръстен бавно се плъзва по пръста ми, а после и аз самата се плъзвам по гръб върху килима, положена от внимателните му ръце.

-Годежът в ресторанта… - промърморвам, борейки се със сънливата умора след около час.  – Ще ни чакат.

-Нищо. Поспи…

» следваща част...

© Таня Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • не намирам Марги - 16 ...
  • Страхотно е.
    П.С.: Молямолямолямоля, "Този град, в който няма какво да се случи" ми е такава слабост. Ще бъда ужасно щастлива да прочета следващите части.
Предложения
: ??:??