Краката ми тупкат. Тази вечер е сравнително спокойна, но аз имам странното усещане, че в коленете и глезените ми пирува цяла колония термити. Още два часа. Само два часа! Ох, още цели два часа...
Заведението е удостоено с посещение от развеселена компания. По закона на Мърфи пред двете свободни маси в района на Нина, избират единствената свободна в моя район.
- Добър вечер. Какво ще обичате?
- По една голяма наливна за всички. – казва най-„развеселеният” от тях. – Черпя. Ще се женя.
- О, честито. – съвсем искрена съм, докато внезапно не го разпознавам. – И коя е щастливката?
Той ми показва с красноречив жест – господарски мята ръка през тънкото вратле на момиче с бухнала прическа – толкова бухнала, че главата и прилича на копа сено,набучена на вила, от която се вижда само дръжката. Госпожицата се усмихва с подобаваща на кандидат-булка свенлива гордост.
- Утре сутринта да го подсетиш – препоръчвам и аз. – Обикновено не помни, че му се е доженило предишната вечер.
- М...М...Марги? Ти ли си? – блещи се Тихомир, когато осъзнава коя съм. Ако си бях държала устата затворена, можеше и да не ме познае. Нормално – след цели 6 седмици връзка, не се бяхме виждали близо 4 години.
Претендентката за честната му фамилия е вперила очи в мен и търпеливо чака обяснение. Не считам за нужно да ù го давам. Сама ще си изясни нещата след няколко такива вечери.
- Така – 8 наливни големи „Шуменски”, 4 порции картофи със сирене, 4 порции пилешки хапки, кафе със сметана и тоник – обобщавам поръчката. Когато я донасям на масата, ръката на жениха „случайно” се пързаля по бедрото ми.
- Ама че среща... не си се променила, Марги.
- Ти също, женкар такъв. Махни си ръката, да не получиш бирен душ – просъсквам и тропвам халбата пред него така, че разливам малко от течността – да се сети какво имам предвид.
На бара паля за пореден път недопушената си цигара и уморено гледам тихата разправия на годениците. Защо ли не си свивах езика?... Дожалява ми за Копата сено. Хубаво момиче е. Дано не е и толкова глупава, че да не усети с какво леке се е захванала. Танцуват на изключително подходяща за случая песен: ”Пиян, за кой ли път убийствено пиян...” – Съдбата е голяма шегаджийка. Тихомир се е впуснал в дълги обяснения, а по нейните присвити вежди личи, че не само не му вярва, а и се ядосва все повече. После е неин ред да чете лекция. Той отваря и затваря уста в напразни опити да каже нещо. Доколкото познавам разваления му механизъм за изслушване на хората, най-после си е намерил майстора. Започвам да си мисля, че тънката дръжка крепи не само облак коса, подобен на захарен памук.
Страхотия и Ужасия обявяват поздрав за бъдещото семейство от цялата компания. Всички се хващат на хорото, всички освен влюбените – заети са да се карат. С ясната мисъл, че аз съм виновна за това, отивам до масата, за да взема празните чаши и да сменя пепелниците.
- Вижте, госпожице, извинявам се, че не успях да се сдържа. Просто преди няколко години ходех с Тихомир и... не знам защо се заядох.
Копата сено ме поглежда хем с яд, хем с разбиране.
- Не сте виновна. Поне не за всичко. Работата е там, че това наистина се случва за трети път, така че и на мен ми е познато.
- Ваня, моля ти се, този път съм абсолютно сериозен.
Е, как да не се захилиш. Аз самата съм чувала тези думи поне 6-7 пъти. Браво, Ваня! Отказваш се след третия фалстарт.
- В такъв случай сега отиваме у дома, за да говорим с родителите ми – атакува тя.
- Е, сега ли?... Колко е часът?
- За сериозните неща няма късен час. Тръгваме ли?
- Ванче, всички сме пили, не искам вашите да остават с лоши впечатления за мен. Утре вечер сме у вас.
- Обещаваш ли? – той кима. – Тогава ще те чакам в седем часа. Чао.
- Ама... – след първоначалното стресване той се окопитва и заема позиция на разгневен таралеж. – Слушай, мразя да ми поставяш условия и да ме притискаш.
- А аз мразя да се отнасяш несериозно към обещанията си и да ме разиграваш. Ако утре вечер дойдеш у нас, ще разбера дали наистина си сериозен. Ако не... – Ванчето свива рамене, взема чантата си и без повече обяснения си тръгва. Аз събирам празните чаши.
- Видя ли какво направи? – пени се изоставения годеник. – Защо си толкова гадна?
- Аз?! Аз ли съм обещавала на момичето да се ожени за него?
- Аз наистина ще се оженя.
- Добре де. Нали чу – утре вечер ще те чака у тях.
- Ще се оженя. – настоява Тихомир. – А ти още не си се омъжила, нали? Ще ти кажа защо – защото...
- Някой друг път ще ми обясниш, сега съм на работа. – прекъсвам го с отегчение. Това съвсем го кара да се вкисне и той се тросва:
- Като си на работа, донеси ми една голяма водка.
Остатъкът от вечерта преминава под мотото „Налейте да пия от мъка”. Притеснявам се, защото, ако продължава така, нищо чудно да стигне и до следващата фаза... ”налейте да пия и руша”. Не съм виждала Тишо от четири години, но добре си спомням характерните му особености – самовлюбен, самонадеян, безотговорен и избухлив. Обобщено с две думи – типичен комплексар Лека-полека, компанията се разотива по двойки, докато той остава сам, без да прекъсва заниманието си. Пие с търпеливата методичност на учен – експериментатор. Накрая целта на научните изследвания е постигната – той е пиян като талпа, но пък е получил прозрение, до каквото обикновено се стига само в етаноловата Нирвана.
- По-добре стана така – реди фъфлещи притчи на глас. – Щом сега ми държи такъв тон, какви ли сурати ще ми прави, когато се оженим?
В заведението са останали само той, клиентите от две-три маси и един мъж в дъното на ресторанта. Всички слушат на промоция лекция за любовта и брака.
- Откъде накъде трябва точно утре да ходя у тях? Ще отида, когато преценя...
Е да де... Далеч съм от мисълта, че утре вечер родителите на Ваня ще имат честта да се запознаят с кандидат-зет. Съдейки по подхилването на хората наоколо, те явно мислят същото.
- И как само ме заряза!... Сякаш съм някакъв мухльо!
Мъжът в дъното е с гръб към мен, но успявам да видя как бързо оставя чашата си на масата и раменете му се раздрусват в бърз ритъм. Обръща се, очите му търсят и намират точно мен, след което съзаклятнически ми се усмихва. Ох! Джон Доу... кога е дошъл и защо не е на обичайната си маса? После се сещам защо – там се бяха настанили две възрастни дами и дълго пиха чай.
Тиквам в ръката на алкохолния Конфуций недопитата чаша и изтупвам покривката от масата му, макар че, доколкото помня, той трудно разбира от намеци. Той не само не се сеща какво искам да му кажа, ами и е осенен от ново вдъхновение.
- Марги, ти помниш ли, когато ходехме заедно?
- Прекалено добре. Хайде, ще затваряме.
- Марги, хайде да се видим утре на кафе.
Освен другите неоценими достойнства, пропуснах да спомена характерния за зодия Овен инат. В съчетание с тоталната липса на такт, комбинацията е убийствена.
- Тихомире, знаеш, че няма да стане, ами си върви да се наспиш.
- Сериозно ти говоря.
- Не се ли умори тази вечер да си сериозен? Пусни ми ръката, ще извикам полиция.
- Не чу ли какво ти каза? Пусни жената – казва един глас, пропит с любезна заплаха. Джон Доу се е приближил към нас.
- Що бе? Гадже ли ти е?
- Да – заявява той и ми се усмихва така, че чувствам рояк пърхащи и цвърчащи врабчета в сърцето си. – Тихомир моментално свива бойния пряпорец и помирително вдига ръце.
- О кей, о кей, мой човек... Щом е така, извинявай. Само че преди Марги беше моя приятелка.
- Е, сега е моя. Имаш ли да казваш още нещо?
- Не, не... Ами... дай да плащам и да си ходя.
Спасителят ми се връща на масата си и не бърза да си допие остатъка от бирата. Следи с поглед нестинарските ситни стъпки на Тихомир, чак тогава плаща на Соня, кима ми усмихнат и излиза. Чак ми иде да направя като Глория, когато иска да ми докаже, че нищо не разбирам от стайна температура – тогава хвърля суитчъра си на пода, яростно го тъпче с крака и пронизително пищи: ”Няма пъъъък... не искаааам!”. За съжаление, аз не съм на шест години.
Излизам от ресторанта и още примигвам, за да забраня на влагата от очите да прелее. Добре де, Маргарито, нали искаше само да си докажеш, че можеш да усещаш тръпка? Доказа си го, хайде сега слез на земята. Усмихна ти се един хубав мъж и ти оглупя. Какво си се размечтала като овца на поляна – ами ако човекът е женен... или си има гадже?
Пак примигвам в опит да прогоня невъзможната гледка – Джон Доу пуши, седнал на пейката до ресторанта. Под светлината на уличната лампа косата му блести с цвета на тъмен мед. Поглежда ме с гузна полуусмивка.
- Исках да се уверя, че Лимонадения Джо няма да се затъжи за старата си любов и да се върне.
Загубила всякакви речеви комуникативни умения, се усмихвам, макар да знам, че глупавата ми усмивка стига чак зад ушите.
- Може ли да те изпратя? Далече ли живееш?
- Да... Не...
- Последно?
- Да, може - успявам да проговоря. – Не, не живея далече.
Вървим по тротоара и мълчим, а на мен ми се струва, че маратонките ми са се превърнали в крилатите сандали на бог Хермес. Минаваме по една дискретна в осветлението уличка, където десетина кучета от всякаква порода и калибър водят политически дебати над разкъсана торба със стар хляб. Инстинктивно намирам дланта на Джон Доу и вкопчвам пръсти в нея, а той успокоително ги стисва.
- Спокойно, Марги... нали така те наричат?
- Да...Маргарита.
- Хубаво име. Аз съм Алекс. Александър.
- Велики? – шегувам се, добила кураж от изгарящия ръката ми допир.
- Не. Димитров.
Чудя се дали да измъкна дланта си от неговата. Не ми се иска. Оставям я там, а ми се струва, че и той няма възражения. Май имам право да мисля така, щом пръстите му колебливо се сплитат с моите.
- Студено ли ти е?
- Не.
Какъв ти студ в средата на май? Нощта прилича на младо момиче – напарфюмирана с аромат на цветя, нагиздена с едри ясни звезди, закачливо гали косите с леки пръсти. Флиртува... обещава... сякаш шепне с ветреца: ”Искаш ли да ти кажа една тайна?...” Странно, защо досега съм усещала само бензиновия мирис на пловдивските улици и не съм забелязвала, че по тях растат не само стъклени витрини и високи блокове? Ако треперя, то не е от студ. Така щастлива не съм била, откакто... откакто... и аз не помня откога.
Въздишам разочаровано пред входа на блока.
- Благодаря за изпращането.
- Няма защо.
Гледам го право в очите, обградени с дълги мигли. Ще ме целуне ли?... Дано да ме целуне... Целуни ме, пън такъв, защо стоиш като Альоша на тепето?
И тъкмо съм готова да го попитам ще се качи ли горе, той с някаква тъга се усмихва, пожелава ми „Лека нощ” и си тръгва.
Докато стигна до третия етаж, вече рева по-отчаяно и от Глория.