Марина

Гъста мъгла обвиваше града. Студ. Хората гледаха по-малко да се мяркат по улиците на града. В този забързан и неприветлив ден едно момиче с окъсани дънки седеше на тротоара и гризеше нокътя на пръста си. Разпуснатите и кестеняви коси се спускаха над раменете на момичето. От терасата на сивия блок се показа жена, облечена в престилка. Викна на момичето. Тя стана и се качи горе.
Влезе в апартамента, жената погледна момичето с неодобрителния си поглед и каза да влезе в стаята. Момичето влезе, нещо вътре в нея й подсказваше, че ще се случи нещо. В стаята майка й лежеше на леглото с насълзени очи. Детето притеснено се приближи до нея и прегърна. Може би осъзнаваше, че това ще бъде последната прегръдка... Жената бавно отпусна ръце в обятията на детето. Тя издъхна... Момичето изкрещя с глас, майка й си бе отишла от този свят, бе загубила единствената си опора.
В този апартамент тя живееше с майка си само. Баща й я бе изоставил при раждането й. Бе на видима въздраст около 15-16 год. Вярно, с една заплата едва свързваха двата края, но поне беше жива майка й! Сега какво щеше да стане с нея? Страхуваше се да не попадне в сиропиталище, където е пълно с цигани, крадци, просяци и проституция... Това ли щеше да бъде нейното бъдеще?
Нейната леля, следеше ставащото в стаята. Тя не обичаше сестра си. Мразеше я още от дете. Сега работеше с известни бизнесмени и въртеше бизнес, но по онова време беше малко, свито и злопаметно момиче. Никой не я обичаше тогава. Сега имаше вниманието на мъжете, заради длъжността си.
На другия ден след погребението на майката, лелята покани момичето да живее при нея. На Марина не и се хареса идеята да е с леля си, но нямаше избор. Кой щеше да я издържа? Не можеше да излезе на улицата! Марина си събра багажа, заключиха апартамента и тръгна с леля си. Качиха се в черната кола. Потеглиха. Сега пътуваха по прашните пътища на града. Стигнаха покрайнините. Колата взе да завива из преките. Стигнаха до една бежава сграда. Дограмите не бяха сменяни от години, на места бяха изгнили. Слязоха от колата. Влязоха в сградата. Марина видя, че мазилката на стените е паднала на места. Това място я плашеше вътрешно, някак странно й се струваше... Стигнаха до един апартамент, влязоха вътре. Обзавеждането беше оскъдно, нямаше мебели, нямаше нищо. Оставиха Марина сама в една стая. Заключена. Тя не доумяваше какво става. Обикаляше в кръг, пъхнала ръце в джобовете.
В другата стая леля й с още няколко мъже обсъждаха бъдещето й. Те говореха за нея. Щяха да я отведат в чужбина и да я превърнат в жрица на любовта. След този разговор, всички нахлуха в стаята, където беше тя. Започнаха да я оглеждат с ухилени погледи. Един от тези мъже в костюми се приближи и я хвана, опря я стената и я заобарва. Тя изкреща, но това нямаше смисъл.
След няколко часа тя седеше в ъгъла на стаята свита на кълбо и плачеше. Болеше я, болеше я много, но на никой не му пукаше. Сълзите й се стичаха по лицето й. Цялата трепереше...
Вратата се отвори. В стаята влезе леля й. Хвана я за ръката и повлече към вратата. Удари я, Марина отново изкрещя и отново бе ударена. Бе набутана в черната кола. И отпътуваха. Отпътуваха за чужбина, както бе запланувано. Черните мъже бяха платили доста добра сума за момичето на лелята. Тя бе доволна.
Марина се превърна в жрица на любовта. Облече късата пола, късото потниче и запечели пари. Отначало се съпротивляваше, но всеки път, когато се опиташе да направи нещо... бе пребивана или изнасилвана. След това тя отиваше в ъгъла на стаята и плачеше, но на никой не му дремеше, щом е спечелила желаните пари. Всяка вечер заспиваше със сълзи на очи. Всяка вечер плачеше, плачеше и плачеше...

П.п: Създадено бе по повод зададената тема "Трафика на хора" на едно съзтезание за Млади поети :)