5.03.2013 г., 8:21 ч.  

Марко Лудия 

  Проза » Разкази
879 0 6
8 мин за четене

Марко лудия

 

 

-          Бай Иване, дай още един чай! – извиках аз, докато седях на маса с още няколко души в магазина на бай Иван.

-          Ей сега, Христо – отвърна ми той.

 Бай Иван бе добър човек. Бе надхвърлил петдесетте. Беше с няколко години по-голям от мене. До скоро работеше из София като строител, но след като една греда бе паднала върху него и му бе счупила крака, вече не можеше. Ходеше с бастун и леко понакуцваше, а застудееше ли, кракът му веднага се обаждаше с невъзможно силна болка, която дори и обезболяващите хапчета, които докторът му даде трудно спираха.

 Ала важното в момента не е той, а един друг човек. Та именно за този човек стана дума, след като бай Иван ми донесе чая и седна при нас.

-          Виж – каза той - днешният ден не ти ли напомня за онази случка преди седем години?

-          Седем ли? Толкова ли време мина откак Марко се спомина? – учудено отвърнах аз.

-          Времето лети, че не можеш да се усетиш кога си бил на тридесет и кога на петдесет – в разговора ни се включи и Тошко.

 Той бе млад мъж, на тридесет и шест, беше работлив, ама много обичаше да пие. За една нощ сигурно е изпивал сам по три литра ракия.

-          Боже, наистина е така. Минали са цели седем години, а сякаш бе вчера. Даже днешният ден прилича удивително на онзи, когато нещастието се случи, нали? – загледах се аз през прозореца в заледената улица, която минаваше покрай магазина.

 На тротоара беше посадено дърво, а по клоните му бе навалял тънък слой сняг, което го правеше много красиво. Днес имаше леко слънце и неговите лъчи се отразяваха от снега, като му придаваха кристален отенък. Клоните пък приличаха на ръце на ангел, протегнал ги, за да прегърне стоящия пред него смъртен и да го отведе в Рая – мечтаната от всекиго земя.

 Да, този ден много приличаше на онзи, преди седем години.

 

***

 

 Въпреки, че бе декември месец, днес времето бе приятно. Нямаше нищо общо с вчера, когато летеше сняг, ама така летеше, сякаш искаше цели да ни затрупа под себе си.

  Поради тази причина, реших да ида в магазина на бай Иван и да изпия един чай и по традиция да разискваме теме след тема, докато стане време за обяд.

 Когато излезнах от вкъщи, небето бе невероятно чисто и свежо, а бледото слънце грееше усмихнато и озаряваше всичко с меката си топлина. Тъй като вчера бе наваляло толкова много сняг, днес пътищата все още не бяха изчистени и аз доста трудно стигнах до магазина.

 Щом влезнах, той бе празен. Само бай Иван стоеше зад щанда и четеше някакъв всекидневник.

-          Добро утро! – поздравих аз.

-          О, ти ли си, Христо? Здравей. Обичайното ли? – усмихна ми се насреща той.

-          Да, обичайното.

 След това седнах и го изчаках да ми донесе чая. Щом дойде, той също седна и започнахме да си говорим за какво ли не. Това може би продължи около час, ала през това време никой друг не дойде. Това беше нормално, като се вземе предвид, че бяхме малко планинско село, което буквално се намираше на границата с Гърция.

 Както си говорехме, внезапно в магазина влезе някакъв мъж. Още като го погледнах и познах кой е. Беше Марко или както му казваха всички от селото – Марко Лудия. Човекът не беше добре с акъла, ама не знам що за човек трябва да си, за да му се подиграваш така.

 Днес той изглеждаше както го бях видял и преди две седмици – все така брадясал, почти като Ботев, а лицето му бе цялото в прах и сажди. Ако не го познавах, бих казал, че е негър. Косата му пък бе рошава и мазна, защото най-вероятно не се е къпал от поне пет месеца. Носеше все същите стари, изцапани с тор (той постоянно обикаляше и нямаше време да си иде понякога, затова доста често пренощуваше в някой обор)  и скъсани отвсякъде мрежени обувки. Панталоните, които и без туй едва се крепяха на многобройните си кръпки, пак се бяха изпокъсали навсякъде и също като обувките, бяха изпоцапани с какво ли не. Якето му бе в същото окаяно състояние – изпомачкано, протрито и непрано може би поне от година. На ръката си носеше чанта, в която събираше различни боклуци от контейнерите. Децата постоянно му се присмиваха, защото тя бе дамска и също едвам се крепеше.

 Абе, какво да ви кажа, Марко бе човек, необичан от съдбата и заслужаващ съжаление. Вярно, всеки месец му даваха пенсия за неравностойното си положение, но той нямаше родители и парите ги взимаше вуйчо му, като ги задържаше за себе си, а него оставяше на улицата.

-          Здравей, Марко, как си? – поздравих го аз, щом затвори вратата.

-          Ззззз... такова... зздравей – само това, едва–едва, ми отговори и отиде към рафтовете с хляб.

 Взе един и го размаха пред очите на бай Иван, явно за да му покаже, че ще го купува.

 Бай Иван стана и бавно отиде при него.

-          Само това ли искаш? – попита го.

 Марко му показа едното левче в ръката си, сякаш, за да му каже, че няма пари за повече.

 Бай Иван го взе и затършува за ресто из касата.

 Докато той вършеше това, аз забелязах как Марко жадно гледаше хладилника, където имаше множество месни колбаси. Очите му блестяха при вида им, ала в същото време издаваха и тъга.

 Като го гледах, ми стана жал, затова реших днес да го почерпя. От доста време не го бях правил.

-          Бай Иване, дай му едно парче наденица на моя сметка – подвикнах му.

-          Сигурен ли си? Скоро пак му бе купил.

-          Нейсе, скоро идват празници.

-          Добре, щом така си решил.

 Приятелят ми отиде и извади едно парче наденица, като после го уви в хартия и го подаде на просяка. Той го взе и го сложи в джоба си, като се обърна и си тръгна. Преди да излезе той ме погледна някак си топло с очите си, сякаш ми казваше „Благодаря” и после си тръгна, сложил и хляб подмишница.

-          Ти си добър човек, Христо – усмихна ми се бай Иван.

-          Не е нищо особено. Все пак трябват добрини от време на време, нали?

 До обяд продължихме разговора си, след което аз си тръгнах и не отидох повече в магазина.

 На другия ден ми се наложи да пътувам по работа да София и ме нямаше в селото цели пет дни.

 Щом се върнах, се прибрах и веднага отидох отново в магазина да видя как са нещата тука. Когато влезнах, вътре се бе насъбрал доста народ и горещо обсъждаха нещо.

 Аз си намерих място и седнах до тях.

-          Добре дошъл, Христо! Върна ли се? – поздрави ме приветливо бой Иван – Искаш ли чай?

-          Добре заварил, бай Иване! Да, ще съм ти благодарен. А вие какво толкова горещо обсъждате, господа? – и на мен ми стана интересно, защото мъжете силно разискваха нещо, което аз не можех д разбера.

-          О, вярно, теб те нямаше, нали? Значи не знаеш – отговори ми бай Иван, като ми сложи чашата с чай пред мен.

-          Какво трябва да знам?

-          Случи се трагедия преди няколко дни. – отговори ми един друг мъж -

 Мене нещо ме сви в стомаха, не знаех защо.

-          Каква трагедия? – запитах и бавно понесох чашата към устните си.

-          Марко е мъртъв – бавно изрече бай Иван.

 Аз изтръпнах и бавно върнах чашата си, без да съм вкусил нито капка.

-          Как така?! – недоумявах нищо.

 Приятелят ми седна и ми разказа всичко.

 Всичко се е случила в онзи ден, когато Марко бе дошъл в магазина. Когато си е отивал (той живееше в съседно село) , по пътя още в нашето село го срещнали някакви хулигани и най-безцеремонно му взели и хляба и парчето наденица, дори стотинките ресто. Той не могъл да направи нищо и плачейки си тръгнал обратно.  Докато си отивал, в последната къща на селото, на ограда видял закачена някаква торба и щом надникнал вътре, се оказала пълна с топъл хляб от фурната. Без дори да се замисли, той я взел и си тръгнал, ала хората в къщата го забелязали и го подгонили да си я вземат обратно. Ала той някак си е успял да се измъкне, като се предполагало, че е слезнал долу в реката под пътя, скрил е торбата някъде из снега и той сам е влезнал в ледената вода, за да не го хванат. Собствениците на къщата наистина не успели да го намерят и си тръгнали. Тогава той излезнал от водата и се отправил през гората към своето село. За негово нещастие обаче, точно този ден, вечерта температурите паднали до минус десет градуса, а той бил целият вир-вода. Докато стигне селото, той вече едва се движел от студа и тъкмо когато тръгнал по главния път, краката явно просто не го удържали и се строполил на земята, като до сутринта, когато го намерил един шофьор, бил премръзнал, дори и ръфан от някакви кучета.

 Аз стоях и слушах, като не можеш д повярвам на ушите си. Това бе най-ужасното нещо, което бях чувал някога, за Бога.

-          Горкият – бавно простенах аз – Що за ужасен начин да умреш!

-          Така е, но явно така е било писано, Христо. Съжалявам, че те посрещнах с такава лоша новина.

 След тези думи аз бавно взех чашата чай и отпих малко от нея, като погледнах зачудено нагоре.

- Дано поне сега да си на по-добро място, Марко! – помолих се и се отпуснах на стола си.

 

 

© Виктор Табаков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??