Мастилено петно

... Той седи на пейката и чака нещо да се случи. Паркът е пуст. Хора няма, защото е вечер. Мракът разлива мастило по всички алеи. Мастилени дървета, треви, пейки. И той самият е мастилено петно, разлято в долния ъгъл на листа.

Огнен пламък огрява кожената му маска/лице и изгасва. Хладен дим/мастило. Повява вятър и петната се раздвижват. Само това в долния ъгъл не помръдва.

Той седи на пейката и чака нещо да се случи.

Истинско прозрение? Вдъхновение? Любов? Лъжа. Всичко е голяма лъжа.

Мастилото прелива от небето в ръкавите му, а после се стича по пихтиестата алея. Тя се движи - пътека към безкрая. Той я проследява с поглед и очите му се блъскат в стена. Твърда и гореща. Изгаря и двете.

Мисълта му се блъска в главата като гълъб, заключен в стъклена стая.

Минава полунощ и той продължава да чака. Второ пламъче повиква хладния дим, плъзгащ се между устните му.

 Чуват се стъпки - неравно джвакащ звук от подметки, потопени в мастило. Джвак-джвак!... Джвак... Джвак-джвак! Куците крака се сливат с дълго палто, а то с мрака. Лице няма над тези подметки. Само шапка. Широкопола. Като от стар филм. Подметките стигат до мастиленото петно в дъното на страницата. Гаден пльокащ звук. Не говори, а бълбука. Бълбука като котела с врящи билки на баба Яга. Звук на отвара за забрава. Подметки без лице му обещават забрава. Да изтрият всички спомени за нея...

Светлина!

Ден. Седят на пейката и хранят гълъбите.                 

Не.

Това беше от друг филм.

Мастилено бълбукане и обещание. Истинско прозрение? Да тръгне ли след подметките или да продължи да чака?

И той чака. Сам. На пейката. Няма стъпки, бълбукане, джвакане. Отвреме навреме по някоя мастилена капка се откъсва от ръкава му.

Тишина.

Писък.

Тишина.

Писък.

Тишина.

Кучешки лай. Близо, а после далеч.

Писък.

Отново тишина.

Вятърът се впива в клоните - страстна целувка - а после ги събаря на земята. Дар за втвърдените алеи.

Бледа сянка пълзи около него. Дишане. Пърхане на пеперудени крила. Бели коси и тънки пръсти. Отровно дихание, пробиващо порите по лицето му. Сянката избелява всред мастилото като засъхващ коректор. След това наситина изсъхва и се превръща в пепел. В прах от кремирани спомени...

Писък.

Пусто е. Сякаш дърветата изчезват, а после просто сменят местата си. Танцуват валс. Брачен, нежно любовен. Тревата избуява под валсови звуци. По-висока от дърветата. Черна, пробива мастиленото небе. После пада, съсечена от суровите облаци. Те не допускат никой да прекъсва любовния миг на техните крал и кралица - слънцето и луната. Любовен миг зад параван от облаци.

Защо не прие обещанието за забрава?

Между стъпалата му изникват две гъби. Мастилени. Познай коя е истинската? Едната те превръща в пихтия, а другата в дърво. Къде е истината? Ти избираш.

Той мисли кратко. Накрая откъсва и двете и ги всмуква през порите си, а после се разстила за миг по пейката. След това отново се връща към статичното си състояние на петно в дъното на листа.

Песен. Нежна като майчин глас. Спомен от детството. Покрай пейката минава жена с бебешка количка. Без очи. Има черни кухини вместо очни ябълки. Усмихва се с черните си устни, а бялата й коса се стели на масури. Те падат по раменете й, откъсват се от скалпа и се плъзват като змии към земята. Падат мастилени ластици и се топят в нищото.

Бебето квичи. Скимти. Ръмжи. Дъвче кървав биберон с остри резци. Очите му са кървави, алено чевени. Започват да текат. Текат реки от алена измама и се попиват в пеленките му. Веднага се съсирват. Мастилени дупки вместо очи. Смее се. Резците се виждат в разтеглилата се усмивка. Малкото му тяло се гърчи от смях. Хрипти. Скимти. Квичи.

Майката също се смее. Тялото и се разтриса и разтреперва. Ръцете се откъсват и остават закрепени за количката. Останалата част се разлива в мастило. Главата се извръща за последно към седящия на пейката. Устните потъват в пихтиестата алея, разтеглени в преиграна усмивка. Ръцете бутат количката и тя изгаря в огнената стена.

Отново е тихо. Той седи на пейката, а очите му сякаш ще изскочат от орбитите. Мастилено петно с аритмия на сърцето.

Туп-туп. Туп-туп-туп... Тряс! Край! Спря да бие. Ушите му свистят. Звук от хиляди неизстреляни куршуми. Улучиха го право в мисълта. Тя е мъртва.

Мастиленото петно се разлива по пейката и изтича от долния ъгъл на листа по масата.

Страницата се затваря...

На сутринта глупавата чистачка ще избърше петното и ще полира масата.

240708