Тази сутрин Даниел приключил работата си и се приготвил за път. Бързал да се прибере вкъщи. Сбогувал се с работниците си. Извел коня си и се метнал върху него. Отправил се към гората. Есента събаряла листата и те се посипвали по земята, като постилали пътя му със слънчево злато. Капчиците роса блестели и създавали допълнително усещане за разкош и красота. Даниел не се чувствал добре. Целият горял от температура. Искал да не обръща внимание на състоянието си и да мисли позитивно. В съзнанието му изплувал образът на Ава. С топлите си очи и грееща усмивка, тя го примамвала в обятията си. Така, чрез нейното присъствие, той игнорирал постепенно болката си. Яздел бавно, защото не му достигал въздух. Имал чувството, че ще се свлече от коня и ще се слее с жълтата приказка. Отровата го мъчела безмилостно. От очите на Даниел се отронила една тежка сълза, която се разбила в земята, а листата се пръснали от удара й. Той леко се наклонил напред, прегърнал коня си и усетил хладина, която се просмукала чак до костите му. Причерняло му. В този момент близо до пътеката видял в просъница същата онази сляпа жена, която преди време му бе дала медальона Слънце. Тя плачела и протягала ръце към него.

                    – Даниел, какво направи? Защо погуби светлината? – ридаела тя.

                    Сърцето му се късало от тъжните звуци, които издавала жената. Опитал се да надигне глава и да я погледне. Светът се въртял и се чувствал нестабилно. Стискал юздите на коня и се мъчел да се крепи на седлото.

                    – Даниел, моля те, не се поддавай на изкушение! Слънцето, Даниел,  е всичко... – плачела сляпата жена. – Но ти вече си далеч от него. Хайде, Даниел, направи усилие и си го върни обратно! – викнала тя и всичко наоколо се просветлило.

                    Даниел се изпълнил със сила. Вдигнал безчувственото си тяло от врата на коня и се поизправил. Вятърът го погалил и просветлил ума му.  Продължил пътя си. Уханието на гората го ободрило. Отново в мислите му нахлул образът на Ава. Виждал я гола в легло от рози. Тя извивала тялото си сладострастно и пълнела шепите си с розови листенца. Толкова прелестна и ароматна, тя изглеждала изумително привлекателна. Тялото му се стегнало като опъната струна. Пришпорил коня си и потънал в тъмната гора.

                    Анжела го очаквала. Имала съвършен план и била спокойна. Тя имала най-убийствената визия, която някой може да си представи. Кожата ù блестяла от дъждовни капки, изпълнени с лунна светлина. Очите ù били сини като небето и светели сякаш са звезди, снети от висините и монтирани в погледа ù. Устните ù били плътни и сочни, толкова ярки, наситени с червено сияние. Косите ù били черни и тежки и оформяли тъмния фон, на който изпъквало всичко останало. Роклята ù била в тъмно- лилав цвят, почти прозрачна, така че женските ù прелести съвсем спокойно се откроявали и привличали погледите, дори и на горските обитатели. Тя стояла на пътеката, откъдето трябвало да мине Даниел. Плъзгала ръката си по гърдите си, галела бедрата си... и... чакала. След миг чула конски тропот и пред очите ù се откроил силуетът на Даниел. Присвила изкусителните си устни и духнала с всичка сила пред себе си. Тогава времето замряло. Всичко останало по местата си. Направила лек размах с ръце и зад нея се появило прекрасно ябълково дърво. По цялата пътека се пръснали червени ябълки. Даниел потънал в заспалото време и се озовал пред Анжела. Спрял и очите му обходили съвършените извивки на тялото ù.  Тя държала в ръката си сочна червена ябълка, която греела с изумителна светлина. Даниел се вцепенил. Гърлото му пресъхнало. Почувствал се загубен в нереален свят. Тази магия го извадила от мислите му и го потопила в самата същност на Принцесата на мрака.

                    – Даниел, толкова дълго те чаках... – изрекла тя и сините й очи направо го изгорили с пронизващи лъчи.

                    Той се вгледал в нея и му се сторило, че я познава.

                    – Но аз те познавам. Виждал съм те някъде? – премрежил очи и я погледнал по-задълбочено. – Не, не мога да си спомня... –  помислил той. – Всъщност знам, че те познавам...

                    – Много хора ме познават. Ти също си един от тях – замълчала тя и продължила да го наблюдава предизвикателно, като бавно приближавала ябълката към устните си.

                    В този момент Даниел забравил за болката си, за Ава, за дома си, за всичко. Забравил най-важното, забравил за думите на сляпата жена. Не се сетил за Слънцето, просто всичко се изтрило от мислите му. В този миг съществувала само тя. А всъщност тя била най-голямото недоразумение на света. Въпреки злото Анжела изглеждала зашеметяващо.

                    – Как се казваш? – попитал я Даниел.

                    Тя му се усмихнала и го въвлякла в своята магия, която предварително била заредила с много страст и присъща само за нея лудост.

                    – Както пожелаеш ти – устните й треперели от вълнение. – Наричай ме така, както би искал ти! – отвърнала тя и го сломила с погледа си.

                    Даниел усетил някакъв странен полъх, който го погалил и настръхнал от удоволствие.

                    – Но, как така? – станало му приятно и се замислил. – Коя си ти, всъщност?

                    – Аз съм тази, която ти би искал да съм... – изрекла тя много бавно и унесла времето в още по-дълбок сън. – Аз съм всичко и нищо... Познаваш ме, Даниел. Аз съм онази част от ума ти, която те кара да се чувстваш така, както се чувстваш в момента.

                    Даниел я гледал изумен и объркан.

                    – Не те разбирам... – поклатил глава и плъзнал отново погледа си по изящните извивки на тялото ù.

                    Тя омотала дълъг кичур черна коса около пръста си и го спуснала между гърдите си.

                     – Ще разбереш... – въздъхнала тя загадъчно и направила еротична гримаса, която излъчвала абсолютна перверзия и дива лудост. – Аз винаги съм била в теб, но ти не си го осъзнавал, защото си човек... – въздухът потреперел от думите й, които прозвучали странно.

                    – Не, не ме обърквай! – побързал да я спре Даниел несъзнателно. – Мога ли да те наричам Анжела? – попитал я той и се усмихнал с много чар, който я изпълнил с невероятно усещане, което не познавала до този миг в продължение на милиони години.

                    Тя започнала да се смее, а времето за малко да се събуди от дълбокия сън.

                    – Да, затова говорех, Даниел... – станала тя вече по-сериозна. – Видя ли, че ме познаваш – погледнала ябълката и за малко да я отхапе.

                    Червеният плод греел в ръцете ù. Устните на Даниел били пресъхнали от температурата. Сякаш гората се разтворила и само една единствена червена ябълка висяла самотна в пространството. Изглеждала сочна и вкусна, направо животоспасяваща. Сред умъртвеното време прозвучал гласът на Анжела, който го стреснал и му напомнил за съществуването ù.

                    – Искаш ли? – попитала го тя и протегнала ръка към него, стискайки червената ябълка.

                    Даниел не можел да помръдне. Мълчал. Бил заслепен от червената светлина на ябълката, преплетена с дивата перверзия на Анжела. Устните му залепнали, а нуждата от сочния сок на този невероятен плод разкъсвала тялото му.

                    – Защо мълчиш? – попитала го Анжела и прокарала ябълката по бузите си. – Тази ябълка е невероятна! Толкова е сочна и сладка... – вдишала от аромата ù и продължила да гали гърдите си с нея. – Хайде, Даниел, кажи, искаш ли тази ябълка? – погледнала го обещаващо със сините си очи и го потопила в омайния ореол на своя екстремен чар.

                    Даниел бил коленичил на земята, а светът се въртял около него. Чувствал се изгубен във времето и в пространството. Отровата в него се разбушувала и той целият треперел от болка. Пред него стояла изкусително Анжела и му предлагала своята помощ под формата на сочен плод.

                    – Искам! – едвам отронил той и протегнал ръка към нея.

                    Анжела поставила ярките си устни върху ябълката и я целунала със страст. После с невероятна усмивка му я подала. Той я сграбчил и придърпал ръката ù заедно с ябълката към напуканите си устни. Отхапал с огромна наслада и утолил жаждата си. Издърпал ябълката от ръката ù и продължил настървено да я дояжда. Анжела го наблюдавала победоносно.

                    – Харесва ти, нали, Даниел? – попитала го съвсем сериозно, защото усетила превъзходството си в този момент и се почуствала силна. – Това е много греховен плод, Даниел – констатирала тя нещо, което било известно на света, откакто той съществувал.

                    Даниел продължил да се наслаждава на ябълката и дори не я чувал.

                    – Даниел, аз ще бъда тук и ще те чакам. Всеки път, щом минеш през гората, си мисли за мен! Ако ме искаш, просто спри и ще ме видиш! – бавно се отдалечила от него и се потопила в тъмнината. – Внимавай! – отправила тя нелепо предупреждение, което се пръснало в тишината и събудило времето.

                    Даниел лежал полузаровен в есенните листа, изгарящ от температура. Черният му кон настойчиво го побутвал и цвилел неспокойно. Той се съвзел. В ръката си държал доядената ябълката, а от Анжела нямало и помен. Завалял дъжд.