6.02.2011 г., 17:55 ч.

Медальонът слънце (Приказка за любов) - избрана част 

  Проза » Еротична
861 0 0
6 мин за четене

                    – Готова ли си да споделиш следобедната закуска с мен? – попитал я закачливо.

                    – Да, готова съм да изям всичко това, което ти приготви с толкова любов и безспорно желание – отвърнала с усмивка.

                    – Добре... – погалил ръцете ù. – Ава, обожавам те!  Направо съм луд по теб – гледал я като обезумял. – Искам да ти доставя едно по-различно усещане  – притиснал я твърдо с думите си.

                    Придърпал стола си близо до нея. Подал ù розата, като същевременно я погалил нежно по ръцете. Вдигнал едната си ръка и докоснал настойчиво устните ù. Прокарал нетърпеливите си пръсти по лицето ù и замотал няколко непослушни къдрици зад ухото ù. Навел се плавно към лицето ù и я целунал съвсем нежно по разпукнатите ù устни. Очите ù се насълзили от странното усещане. Тя стискала розата, която, ако можела да говори, щяла да пищи с всичка сила.

                   – Ава, бих искал да бъда с теб завинаги... – поел дълбоко дъх, отронил тежка въздишка и продължил. – Но понякога ще ти липсвам болезнено. Не искам да се измъчваш от това – погалил я по пламналите ù бузи. – Нека ти покажа пътя,  който искам да следваш, за да ме откриваш винаги. Той, колкото и безкраен да е, толкова е и кратък. Сега си на една ръка разстояние от истината. Просто я протегни и можеш да усетиш – взел ръката ù и я поставил върху гърдите си.

                    Сърцето му туптяло с такава сила, че ръката ù треперела върху кожата му. Бил толкова сериозен, че направо я плашел. Ава погалила стегнатите му гърди и в главата ù мигновено нахлули луди мисли. Гледала го учудено. Даниел взел залък топъл хляб и го доближил до устните ù.

                    – Даниел, не ме изоставяй, моля те! – промълвила почти без глас.

                    – Вкусът на хляба... – с дълбока болка продължил, като избърсал една сълза от бузата ù, – който е съвършено плътен и топъл, нека ти напомня за живота. Търси ме сред натежалите житни класове в знойните летни дни! Всеки път, когато усещаш ароматния хляб, си мисли за мен! Така ще си удовлетворена и сита и липсата ми ще е поносима за сърцето ти – след кратка пауза, докато я изчаквал да преглътне, той отново я целунал страстно и продължително.    

                    Сълзите от очите ù се изливали като порой след горещ летен ден. Хлябът убил думите ù и тя не можела да изрече вече нищо. Даниел останал твърд и непоколебим, за да продължи. Отчупил парче месо и го пъхнал бавно в устата ù.

                     – Не плачи, Ава! Храни се! Това е месо – целунал я леко по солените ù устни и продължил. – Търси ме винаги на трапезата! Винаги, когато се храниш, независимо с какво, си мисли за мен! Така винаги ще си нахранена с любов и липсата ми няма да превземе ума ти – пак я целунал и усетил смесения аромат от хляб и изпечено хрупкаво месо, надъхано с галантни подправки.

                    Усмихнал се леко, за да я разсее. Плавно прокарал топлите си длани по гладките ù бедра. Спрял за миг и я стиснал здраво.

                    – Затвори очи, моля те! – твърдо изрекъл със загадъчен поглед, украсен с тънка чаровна усмивка.

                    Ава била в плен на магията, така че в мигом затворила очи. Даниел взел приготвената чаша с карамелена напитка. Поднесъл я бавно към трептящите ù устни, за да усети изящния аромат на светлина и узрели бадеми. Ава разбрала, че трябва да отпие. Разтърсващият ефект от преглътнатата течност бил изумителен.

                    – Ава, това е старо, отлежало уиски – учудено пояснил след реакцията й, усмихнал се и започнал да довършва мисълта си. –  За да се чувстваш винаги по този начин, отпивай със страст! Така ще си винаги удовлетворена от безумната ни любов – стискал бедрата ù и я затоплял със страстния си копнеж. – Търси ме в уханието на тежкото слънчево уиски! Ава, така със сигурност няма да ти липсвам – впил с дива лудост устните си в нейните, така че тя убола ръцете си в бодлите на розата и окъпала горкото цвете с кръв.

                    Времето отново спряло. Всичко наоколо притихнало в залата, смутено от нахлулата страст. Даниел отделил бавно устни от нея и продължил:

                    – Направо не мога да ти се наситя. Какво да направя за теб? – задал трудния си въпрос и взел чашата с кафе. – Ава, отпий от горещото черно кафе! – поднесъл го към устните ù. – То е толкова тъмно и силно като очите ми. Толкова е страстно като копнежа ми, като желанието ми да бъда с теб. Когато пиеш кафе, мисли за мен, Ава! Така аз винаги ще съм в мислите ти и ще изпълвам цялата ти същност. Ще бъда винаги с теб и липсата ми ще е поносима за сърцето ти – галел разгорещените й бузи и   постепенно я въвличал в дивното ухание на любовта си.    

                    Ава усетила ободряващия вкус на кафето и се посъвзела от безтегловното си състояние. То така я стоплило и разведрило, че погледнала Даниел с очи, изпълнени със загадъчна нежност. Направила недоумяваща гримаса, с която искала да разбере защо ù причинява тази обърканост. Той усетил намека ù и продължил с това, което бил намислил, но задоволил и нуждата ù от конкретен отговор.

                    – Обичам те, Ава! Това е отговорът ми –  и очите му блеснали, потънали в море от сълзи. – Но само още нещо искам да знаеш за пътя ти към мен, когато не съм до теб – пресегнал се и взел чашата с вода. – Водата е силата на моите чувства. Когато имаш нужда от мен, можеш да ме имаш чрез нея. Отпий, Ава! – поднесъл чашата до устните ù. – Пий, изпий всичката вода, до последната капка! Тя е любов, поглъщай я, без да я щадиш, така както би искала да поемеш моята любов! Бъди безмилостна към нея, не я оставяй никога! Водата е любов. Когато минава през теб, тогава мисли за мен! Когато облива тялото ти, мисли за мен! Дори дъждът, когато се изсипва от небето, не бягай от него! Усети водата, тя е моята любов! Обичай ме, така както обичаш водата! – погалил устните й, защото тя така го била зяпнала, сякаш бил от друга планета.

                    Ава вече плачела и не знаела какво да направи. Стискала розата, която съвсем не приличала на онова красиво цвете, което той ù бе дал преди закуската.

                    – Тази роза съм аз. Какво направи с нея? – усмихнал се, защото видял окаяния вид на изпомачканото цвете.

                    След кратка пауза върнал сериозния си тон, с който без да подозира, направо съкрушил и без това обърканата девойка.

                    – Търси ме сред неустоимия аромат на дивите рози! Там винаги ще ме откриваш, когато ти липсвам, Ава. Сред красотата на тези цветя можеш да откриеш истинската любов – този път замълчал и по лицето му се изписала една твърде странна усмивка, а от очите му се търкулнали две тежки сълзи, поклатил глава и я предупредил: – Внимавай с тях, защото бодлите им са безмилостни! – взел окървавените й ръце и започнал да ги целува.

                    Вкусът на кръвта ù го настървил. Грабнал я и я понесъл към стаята си. Бил толкова топъл и твърд, че Ава не можела да си поеме въздух от задушаващите му прегръдки. Устните му я обхождали по цялото ù тяло. Изведнъж усетила, че била хвърлена в друго измерение, непонятно за разсъдъка ù. Така се вкопчила в тялото му, че не усещала нищо друго, освен един див, безкраен екстаз.  Там на върха на безумното удоволствие имало само пътища. Те се пресичали и се виели в синьото небе. Някъде далече Слънцето така блестяло, че всичко било потопено в светлина, която можела да се докосне. Тя била плътна и мека и изпълвала цялата ù същност с невероятно блаженство.                

© Ирена Дочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??