Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков -16

Част втора

Тътенът на свободата

„Миналата година посетих мястото, където преди четвърт век Бауман е направил експеримента с, така да се каже, отмъкнати от Медицинарията въдворенци. Макар да бе зима (всъщност тамошно лято), пак бе доста студено - в най-топлите часове на денонощието термометърът се колебаеше около нулата, а през нощта падаше до минус 10-15.

И преди си бях представял хангара като огромен. Посещението ми там обаче „срина“ дори тези, въобразявал си бях, твърде смели представи! Нужна ми бе цяла седмица да обходя всички помещения, а сетне - още 2, за да разгледам по-подробно тези от тях, които ме бяха впечатлили по време на първата обиколка.

- Значи - колко ли пъти недоверчиво питах Рони (екскурзоводката ми) - Бауман е успял да свърши цялата работа за по-малко от половин година, така ли?

- За времето от 19 май до 9 ноември 2103 - всеки път делово уточняваше тя.

Бауман... - Понякога се питам дали не дължим настоящата си свобода повече нему, нежели на генерал Щрудел. Знам, че последният е натисналият спусъка, решилият да натисне спусъка в момент, когато, алегорично казано, друго освен натиснати спусъци на практика е нямало. Дали обаче без шокиращите разкрития на Бауман „зъбчатите колела“ на военната машинария изобщо биха били задвижени? Дали, ако неговите „Декатронни хроники“ не бяха видели бял свят и то точно по начина, по който се е случило, днес щяхме да разполагаме дори с миниатюрна частица от свободата, която считаме - поне аз го правя - за даденост?!...

Всъщност Щрудел се е оказал изпълнител - нищо повече, просто пасивен изпълнител... на волята на Бауман. Първо - след странното им запознанство през 2088 - е попаднал под негово влияние. Сетне - при начеването на катаклизмичните събития от май 2103 - му се е доверил без остатък. Накрая - когато Медицинарията се е решила да прибегне към тотално насилие в качеството му на последно средство за подавяне на свирепо разразилите се (и вече неподлежащи на овладяване) повсеместни бунтове и контрабунтове - просто е бил принуден да действа въз основа на онова, само и единствено на онова, което Бауман му е докладвал за все още незавършените си декатронни експерименти. С други думи, Щрудел се е оказал „изваян“ и моделиран от Бауман до последната подробност и нищо повече. Що се отнася до извършеното от самия Щрудел на финала, бил е по-скоро „пионка“ в „ръцете“ на „сляпата“ случайност, нежели господар на деянията си и затова ми се струва, че днешното му героизиране е, ако не не съвсем заслужено, то поне малко попресилено. Сиреч, позволете да се изразя така, сторил е невъзнамерявано добро посредством необходимо вероломство! При това е действал не толкова защото го е искал, а просто защото... е бил заставен от, в най-прекия смисъл на думата, кървавите обстоятелства...“

Енрико Батиста, из „Неизживени спомени за „сляпа“ проницателност“ - март 2130

Глава шестнадесета

„Кажи ни, о, Учителю, молим ти се да ни кажеш къде сбъркахме с нашата цивилизация? Защо кладенците пресъхнаха, защо от небето валят жаби вместо дъжд? Погледни в твоята кристална топка и ни просветли! Покажи ни пътя към бъдещето!“

Джон Максуел Кутси, „Дневник на една лоша година“

Някъде из Антарктида - петък, 31 май 2103

Приближавайки към следващата клетка, клетка №33, Рудолф Бауман за миг се поколеба. Само за миг обаче. Вярно, бе уморен, много, много уморен. Някакъв вътрешен бяс обаче го заставяше да бърза.

Погледна списъка в ръцете си, установявайки с кръвясалите си от недоспиване очи, че клетка №33 бе за невъдворени. Обитаваха я 812 души, разпределени по двама в 406 стаи, 215 от които - мъжки - и съответно 191 - женски.

- Д-р Бауман! - сепна го тихият глас на един от многобройните му асистенти (Боже, цели 267 бяха и за над двете седмици от пристигането си тук бе запаметил, при това с известна доза условност, имената и физиономиите на не повече от 40-50 от тях!).

- Да? - извърна запитаният обрасналата си с десетдневна брада физиономия към притежателя на гласа.

- Сводката за клетка №29 - подаде му онзи свитъка с данните.

- Добре, синко - пое го с треперещите си от умора ръце докторът. - Благодаря!

Сетне разлисти свитъка и за двадесет и девети път констатира, че не е изненадан. Всичките 958 обитатели на клетката - същата бе за въдворени - бяха декатронно претоварени и, естествено, в организма на нито един от тях нямаше и помен от каквото и да било, поне бегло напомнящо на щама „Карузо“.

„Допускам - замисли се, - че далеч преди изобретяването на декатрона този щам или вече въобще го е нямало, или отдавна е бил станал напълно безопасен. Нищо не мога да кажа обаче - напомни си, - преди да съм приключил. А времето, което ще ми е нужно - за пореден път през последните няколко дни си даде сметка, - ще се окаже поне два, ако не и три пъти повече в сравнение с предварителните ми очаквания...“

От тези му размисли го изтръгна поредното холофонно известие за спречквания. Този път бяха в клетка №14 (2) и в клетка №22 (1). За разлика от предходните два дни, когато известията за внезапна ярост сред вече бившите въдворенци бяха придружени и с информация за леки телесни повреди сред спречкалите се в цели 6 от общо 21-те случая, сегашните случаи - за щастие - се бяха оказали без физически последствия.

„Да - за пореден път си каза Бауман, - непременно трябва да се изследва генезисът на тази рязко разразила се епидемия от агресивност през последните 5 дни! Първите 3 случая с прояви на такава - припомни си - бяха от 27 май. На следния ден - 28 май - бяха нараснали на цели 8. На 29 - пак се оказаха 8, вчера, на 30, бяха „набъбнали“ на цели 13, а с току-що докладваните ми три, днешните, тези за деня 31 май, вече наброяват внушителната цифра 22!

Ясно е - тръсна глава, за да проясни замъгленото си от преумората съзнание, - че между тази агресивност и декатрона има връзка. Каква обаче? Уви! - въздъхна безпомощно, - преди да съм приключил с предварителните изследвания и да съм напреднал с планирания след тях микродекатронен експеримент няма аб-со-лют-но никакъв начин да разбера със сигурност, макар че имам подозрения, които - бе твърд в това си намерение - ще запазя за себе си до момента, когато стана напълно сигурен...“

Унесен в тези си мисли, пристъпи в клетка №33, разпределяйки двадесет и четиримата от наличните в момента при него двадесет и шест асистенти по стаи от №51 до №406 и поемайки заедно с другите двама към първата от останалите 50. Приключи с изследванията на обитателките й - стаята бе женска - за не повече от 5 минути. Сетне продължи към следващата стая, след това към по-следващата, към по-по-следващата и т. н. Извършваше нужните за изследванията действия машинално, почти без да се замисля.

Наближаваше полунощ, когато спря пред стая №48. Единият от обитателите й спеше, хъркайки, меко казано, гръмотевично, а другият - изпосталял и с видими белези от побой, на възраст някъде между 35 и 40 - го изгледа безучастно.

- Ще приключим за минутка - увери го Бауман. - Просто трябва и на теб, и на доста шумничко спящото ти другарче, да ви вземем кръв. Процедурата - поясни - е съвсем безобидна.

- Знам - отвърна мъжът с безучастния поглед. - Знам, че е безобидна - поясни.

- Странно! - въпреки умората си озадачено го изгледа докторът. - Как е възможно да знаеш, щом поводът да сте тук не е известен на нито един от вас!

- Доста добре се грижите за нас - обясни мъжът, подавайки ръка за процедурата по взимане на кръв. - Не давате прах да падне върху главите ни. Вчера - сподели, - когато сбърчих лице пред поднесения ми обяд, поднеслият ми го служител предложи ако не желая да ям това, да ми донесе нещо друго. Накратко - обобщи докато единият от асистентите на Бауман ловко (само тук го бе правил вече поне няколкостотин пъти) забиваше иглата в ръката му, - ако щяхте да ни мъчите или убивате, вече да бяхте го сторили.

- Как е името ти, синко? - осведоми се Бауман.

- Наричайте ме Дино („нека е Дино - от динозавър напр., макар че би могло да бъде всяко друго“), просто Дино - отвърна мъжът, отбягвайки погледа му, докато двамата асистенти на доктора разбуждаха съобитателя му по стая.

- Май смелостта ти е резултат от отчаяние, а, синко? - изгледа го изпитателно Бауман.

- По-скоро от безразличие - коригира го нареклият се Дино мъж.

- Безразличие? - повдигна вежди докторът, присядайки на кревата до него, докато двамата му асистенти по даден от него знак се изнизваха от стаята, за да приключат с обитателите на последните 2 останали им такива. - Безразличие пред какво? Пред съдбата?

- Безразличие пред пребиваването ми тук - изгледа го с нещо като насмешка мъжът. - Между другото - подхвърли, докато сваляше ръкава си, - няма ли начин да правя нещо, че ми омръзна да съм обездвижен вече, кажи-речи, цял месец? Няма ли как - предложи - да извършвам някаква обслужваща дейност?

„Интересно - каза си Бауман. - Защо пък да не го включа в обслужващия персонал (да го прикача към раздаващите храната напр.)?“

- Ще помисля, синко - надигна се от кревата му докторът, подавайки му ръка за довиждане, която онзи след кратко колебание несигурно пое.

В същото време интеркомът изпращя и нечий забързан мъжки глас мощно прогърмя:

- Молим д-р Рудолф Бауман след двадесет минути да се яви в кабинета на генерал Щрудел! Повтарям: Д-р Рудолф Бауман след двадесет минути да се яви в кабинета на генерал Щрудел!

- Потвърдено - натисна комуникационния бутон на устройството в джоба си докторът, напускайки стая №48 от клетка №33.

* * *

- Доста измъчен ми изглеждаш, Руди - загрижено констатира Щрудел, щом Бауман пристъпи в кабинета му.

- Ще устискам - уморено се позасмя докторът. - Още най-много седмица и ще приключим с предварителните изследвания.

- Нещо ново във връзка с тях? - осведоми се генералът.

- Нищо - сви рамене Бауман. - Както очаквах (и както впрочем сам знаете), декатронно претоварване, нито следа от каквото и да било, подобно на щама „Карузо“ и, разбира се, обичайното за неуспешно ваксинираните с декатрон 3-4 до 7-8 седмици след инжектирането умерено повишаване на агресивността.

- Какво следва след споменатите от теб предварителни изследвания? - полюбопитства Щрудел.

- Следва, най-просто казано - обясни Бауман, - плавно нарастващо „фино“ третиране на участниците и от двете групи с 32-те налични в момента и с тези, които могат да бъдат генерирани въз основа на тях, вариации на декатрона, за да се установи дали същият изобщо е възможно да има целебен ефект по отношение на който и да било от циркулиращите из планетата в момента вируси и най-вече спрямо онези от последните, които е възможно да са късен продукт от щама „Карузо“.

- За колко време мислиш, че ще успееш да се справиш? - изгледа го напрегнато Щрудел.

- Боя се, че ще ми е нужно доста повече време в сравнение с първоначалните ми предвиждания - призна докторът.

- Колко повече? - смръщи се генералът.

- Минимум до септември-октомври, а може и малко повече - бе откровеният отговор на Бауман.

- Много е - нервно се заразхожда из кабинета Щрудел. - Ужасно много е. Катастрофално много е!

- Защо? - осведоми се Бауман. - Какво става навън?

- Не питай! - тежко въздъхна генералът, тръшвайки се на стола зад бюрото си. - Най-добре да ти покажа.

При това натисна някакъв бутон върху холофона около китката си и задържа излъчения в пространството между двамата образ в продължение на около минута, докато погледът на Бауман с тревога пробягваше по гъсто изписаните редове, а умореното му съзнание възприемаше със закъснение прочитаното:

„безредици в Хамбург; взривен склад с декатрон в Прага; нападение върху сградата на местния клон на Медицинарията в Отава; стрелба по превозващи декатрон хладилни камиони по магистралата Берлин-Париж; подпалени медицинариуми в Атина, Хавана и Йоханесбург; остри сблъсъци между ваксъри и антиваксъри в Канбера; линчувани от развилняла се тълпа служители на местния клон на Медицинарията в Кеймбридж; взети за заложници антиваксъри в пекински небостъргач; нападения върху ловци на въдворенци в Рабат, Пхенян и Сетубал с общо 211 убити и 1 586 ранени; съборена и разбита на парчета статуя на д-р Роже Рокар в Талин...“

- И сега какво? - изгледа генерала в упор докторът. - Очаквате ли Медицинарията да реагира със сила?

- Аз съм медицинарията, Руди! - наново се „изстреля“ от стола си и начена да кръстосва кабинета Щрудел. - Проблемът е, че в момента и аз съм проклетата Медицинария!

- Как така?! - изуми се Бауман.

- Ще ти разкажа - опита да се поуспокои генералът, настанявайки се пак в стола си. - Няма как да знаеш какво се случи от 19 май насам, освен - коригира се, - ако не си следил информационния поток, а по всичко личи, че не си.

Сетне сбито запозна Бауман със събитията от последните 2 седмици. Докторът го слушаше с половин ухо. Вярно, случващото се някъде там, във външния свят, съвсем не му бе безразлично, естествено. Належащи за него обаче бяха тукашните му настоящи дела. Затова, след като търпеливо изчака Щрудел да приключи с разказа си, върна разговора в далеч по-познатото му медицинско русло:

- Какво стана със записите? Взехте ли ги?

- Нося ти това - извади генералът от чекмеджето на бюрото си малко топче и го плъзна към Бауман, който ловко го улови. - Съдържа - уточни - над 7 терабайта записи на заседанията на Световната здравна организация, включително след преименуването й във Всеобща глобална медицинария. Ще рече - обобщи, - в него са „напъхани“ почти 3 десетилетия от историята на човечеството.

- Включително информация за случилото се през 2044-2045?! - радостно блеснаха очите на доктора.

- Уви - сви рамене Щрудел, - архивът за периода между 30 януари 2044 и 27 август 2045 вкл. се оказа празен! Впрочем - изгледа безпомощно Бауман - правилно предположи, че точно с този времеви отрязък ще има проблем. Какво ли не сторих - добави, - на какви ли не врати не чуках, какви ли не секретни служби не задействах... - Напразно! Информационното затъмнение за официалните действия на Медицинарията през този период се оказа АБ-СО-ЛЮТ-НО и НЕ-ПРО-БИ-ВА-Е-МО!

- Щеше да е прекрасно да разполагахме поне с нищожна и откъслечна информация точно за този момент - тъжно отрони Бауман, - но като няма, ще опитаме да се задоволим с останалото...

* * *

Човекът, нарекъл себе си Дино, напусна стая №48 в клетка №33 и се заразхожда по коридора между стаите. Стъпките му гръмко кънтяха в нощната тишина. Флуоресцентните лампи пръскаха бледа светлина, придавайки призрачен вид на това широко два и половина и дълго около 750 метра място, в чиито стени нямаше друго, освен сенки на „потънали“ в здрач врати.

Харесваше му да се разхожда така. За двете седмици, откакто бе тук, това бе деветата му нощна разходка. Знаеше, че е нощ, по настроения на двадесет и четири часовата скала часовник в стаята им с Йоко - японският му „съкилийник“, - с когото общуваха трудно, понеже не знаеха езиците си, а медицинарският - и на двамата - бе много слаб.

„Нощта прави душата поетична дори когато последната „кърви“ от болка - констатира. - Моята поетичност обаче не ражда стихове, а само тъга, тъга и пак тъга! Нека! - ускори крачка за кой ли път. - Бленувам да се слея с тъгата, да й се отдам всецяло, да се „саморазтворя“ в нея без остатък! Може би тогава болката в душата ми ще стихне?“

Разбира се, че не вярваше в това. Знаеше, че едничкото, което бе в състояние да го върне към живота, бе възможността да си върне предишния живот. Уви: съзнаваше, че, ако изобщо имаше някакъв шанс да се случи, щеше да е изключително трудно. Щеше да чака обаче този шанс. При това, появеше ли се и най-нищожен такъв, мигновено щеше да го използва. Ако го видеше, разбира се - ако се окажеше способен да го види.

Някак „слепи“ обаче бяха очите му точно в този момент. Чувстваше сетивата си странно притъпени, а реакциите си - необичайно забавени. Не - припомняше си за кой ли път, - не се бе случило непосредствено след ваксинирането му. Бе започнало седмица или десетина дни след това - някъде по време на пътуването му насам заедно с десетките му „съкилийници“. В началото не бе обърнал внимание на тази си неразположеност. Не бе достатъчно отчетлива, та да е в състояние да го стори още с настъпването й.

„Дали да известя натикалите ме в този затвор и същевременно - парадоксално - извънредно внимателни и към мен, и към останалите ми другари по съдба, наши надзиратели? - запита се за кой ли път. - Да им опиша ли моментното си физическо - не и психическото си, разбира се, в никакъв случай не и него - състояние? Ще спечеля ли или ще изгубя от това?...“

Разбира се, че не знаеше. Разбира се, че нямаше как да знае. Държаха се с тях добре, ала и им правеха изследвания, за които самите те, изследваните, не знаеха нищо, абсолютно нищо. Поне той - мъжът, нарекъл себе си Дино - не знаеше нищо.

Внезапно потрепери и се сгърчи от усилие да се противопостави на ненадейно връхлетялата го вълна от ненавист! Не си даваше сметка, че се е заковал на място и че върху челото му са избили ситни капчици студена пот!

Да, тази ненавист не бе нещо, което му се случваше за първи път, макар че първият път бе доста скоро - преди 3 дни. Тогава, тъкмо докато бе опитвал да размени с Йоко няколко думи на явно доста чуждия и на двамата медицинарски, внезапно връхлетялата го такава го бе принудила да се привие одве! Бе го сторил въпреки желанието си да се нахвърли на нещастното смачкано японче пред себе си и... да го спука от бой! То пък - въпросното японче, явно виждайки внезапно разкривилата лицето му гримаса, се бе завтекло да му помогне, при което той бе отскочил, бе „изхвърчал“ от стаята и с най-високата скорост, на която бе способен, бе затичал по коридора. Сетне, само 2 минути след началото на тази внезапно връхлетяла го вълна от ненавист, тя също толкова внезапно се бе оттеглила, оставяйки го едновременно и вътрешно опустошен, и - странно - тежко претоварен емоционално!...

Този спомен, разбира се, само бегло се бе „стрелнал“ през „нажеженото“ му от наново връхлетялата го ненавист съзнание, която този път „бушуваше“ и „вилнееше“ в главата му така, сякаш никога нямаше да се изчерпи!

И ето, насред този сновящ из съзнанието му вихър от ярост го сепна извънмерно успокоителното осъзнаване, че едничкият начин да се справи с нея бе... като й се отдаде всецяло! За радост - реши - нямаше пречка да го стори. Току пред погледа му бе врата, а зад нея - със сигурност - хора, които просто... щеше да нападне и... изтърбуши! След това всичко, целият този мощно изригващ из глъбините му гняв, най-сетне щеше да се уталожи!

Решен да действа незабавно, пристъпи към вратата и натисна дръжката. Уви - бе заключено!

„Ще я разбия!“ - реши, отскачайки назад. Точно тогава... нещо рязко изпразни съзнанието му от всякаква мисъл, всмуквайки без ни най-малък остатък и връхлетялата го ненавист! Промяната бе толкова внезапна, че той силно се олюля и едва не се свлече на пода!

В същото време сетивата му възвърнаха способността си да усещат, при което установи, че в далечината се чува нещо като вой на сирени. При това някъде този вой се надигаше, другаде - стихваше.

„Какво ли е това?! - изненада се. - Щом няма как да разбера - заключи, - защо да си блъскам главата?!“

Сетне, съпровождан от този спорадичен, фасетъчно извисяващ се и стихващ в далечината сиренен вой, плавно пое към стаята си. Бе уморен. Връхлетялата го преди малко ненавист бе изстискала и без това нищожните му силици до капка и сега едничкото, за което бленуваше, бе да спи.

* * *

Минаваше 2.30 след полунощ, когато д-р Бауман бе сепнат в съня си от далечен неравен сиренен вой.

„Ама че работа! - рязко се надигна от кревата, в който се бе тръшнал, заспивайки още с докосването до възглавницата само преди час. - Какво ли е това?!

Отговорът дойде под формата на холофонно изображение. Светеха клетките с номера 8, 15, 19, 27 и 32.

„Сбивания със - засега - 2 жертви - в клетки 15 и 27“ - гласеше експресното съобщение от координатора на нощните дежурни.

Няколко минути след това, в 2.43, неудържимо търкайки зачервените си от безсъние очи и разтегляйки устни в прозявка след прозявка, вече бе в общото помещение заедно с над 50 души - асистенти и нощни дежурни. Междувременно бе получил още 5 сигнала - втори от клетки 8 и 19 и по един от клетки 2, 14 и 31.

- Ама че работа! - тросна се, влизайки в помещението, след което изгледа напрегнато координатора на нощните дежурни, осведомявайки се: - Взети ли са всички възможни мерки за овладяване на ситуацията?

- Правим всичко възможно - отвърна последният. - Сам знаете обаче - уточни, свивайки рамене, - че няма как постоянно да им висим над главите и да мерим степента на разяреността им!

Точно в този момент в помещението бе по-скоро довлечена, отколкото доведена скубеща косите си жена на средна възраст, която, виейки, повтаряше:

- Не исках!... Не знам защо го направих!... Не, изобщо не исках, разбирате ли!... Нещо в мен!... Нещо много лошо!... Някаква неудържима ярост!...

- Разфасовала съквартирантката си с кой знае откъде домъкнат кухненски нож - обясни единият от двамата държащи я мъже. - Да я пратим ли - добави, отправяйки поглед към Бауман - да се поразходи навън без палто, гос’ин началник, минус 48 е?

- Сложете й усмирителна риза - разпореди се докторът, - както и на всички, проявили остра форма на агресия тази нощ и изобщо - коригира се - през последните 4-5 дни.

Междувременно бяха пристигнали още 5 сигнала за спречквания, за щастие този път без жертви. До 4 сутринта, когато Бауман вече си мислеше, че ще припадне от преумора, бяха получени нови 8, между 4 и 5 - 6, между 5 и 6 - 3, колкото и между 6 и 7, а между 7 и 8 постъпи само един сигнал. Оказа се, че има още една жертва и двама тежко ранени, единият от които по-късно издъхна от раните си.

- Какво става, Руди? - докосна Щрудел по рамото спящия на стъкмено от два стола импровизирано легло Бауман. При това последният се сепна, огледа се объркано и едва тогава започна да идва на себе си.

- Аз..., такова..., уж за малко!... - заоправдава се докторът, установявайки, че минава 9.15.

- Почини си малко, Руди, и ти си човек - бутна го обратно върху столовете генералът.

- Не мога - пак се надигна Бауман. - Не бива - поправи се. - Агресията - опита да обясни... Очакваше се, но не и толкова внезапно и в такива големи мащаби!...

- После и агресията, и предварителните ти изследвания! - отсече Щрудел. - Знаеш, че ако се съсипеш от умора, няма да има нито предварителни изследвания, нито обяснение на тая внезапно изригнала нощна агресивност.

Сетне, след като изчака Бауман наново да потъне в неспокоен сън, нареди на присъстващите в стаята асистенти и дежурни да не го будят и забърза към кабинета си през плетеницата от коридори, из които успяваше да се ориентира само по поставените указателни табели.

Едва пристъпвайки прага на кабинета си установи, че холофонната гривна около китката му „упорито“ жужи. Бе съобщение. Не бе изненадан - крайно време беше, - че бе от Александра Короленко - колежката му, да припомним, в новосформирания тричленен Висш планетарен политико-медицински съвет.

„Положението - все по-лошо. Предложение към двама ви - явно същото съобщение бе адресирала и до третия участник в Съвета, представителят на конфедератите Цяо Тан, предположи Щрудел. - Какво ще кажете за виртуално заседание на 9 юни, неделя, в 12 по Гринуич?“

Щрудел потвърди. Явно същото бе сторил и Тан, понеже след по-малко от половин минута пристигна второ съобщение от Короленко.

„Благодаря за потвърждението от страна и на двама ви! Благословени да са делата ви - каквито и да са - и до след 8 дни!“

* * *

Минаваше пладне, когато Бауман внезапно се събуди, сепнат от нещо. От какво обаче? Припомняйки си, че бе прекарал голяма част от нощта, а вече и от деня, в общото помещение, рязко се надигна, наблюдавайки щуращите се около него асистенти, дежурни и поднасящи обяда на присъстващите служители от кухненския персонал.

- Да ви сервирам ли? - запита го един от последните, изпразвайки подноса си пред двама от асистентите, които, установи докторът, с явно нетърпение очакваха да се нахвърлят на обяда си.

- След малко - отклони предложението Бауман, продължавайки да си блъска главата върху това, което го бе сепнало. Сетне (почти) го забрави. Едва когато се приведе в приличен за работа вид, мисълта го „цапардоса“ по главата. Бе като налетяла изневиделица плесница!

„Ами да! - рязко се надигна от мястото в общото помещение, където тъкмо му сервираха. - Разбира се, че има, не може да няма - поправи се - симпатикова връзка! Ако има такава - преценяваше, - възбуждението трябва да е точно толкова „заразно“, колкото и стихването му!“

Прехвърляйки през главата си тези мисли, докосна един от бутоните на холофонната гривна около китката си.

- Да, д-р Бауман? - тутакси отвърна попрехвърлилият 50-те старши асистент. - Ако питате за работата, клетка №34 е преполо...

- Не, не - махна с ръка Бауман, прекъсвайки го рязко. - Сигурен съм, че всички се справят с текущите си задължения. Интересува ме друго. Каква е ситуацията със случаите с агресивността през последните 3-4 часа.

- Стихнаха внезапно - бе отговорът. - През последните 3 часа при мен не е постъпил доклад за прояви на необичайно силна агресивност, като при това питомците ни - поне тези, при които влизам да им взимам кръвни проби - са кротки като агънца...

- Добре - леко напрегнат пак махна с ръка докторът. - Изгответе ми карта на времевото и пространственото разположение на констатираните случаи на агресивност, включваща всички установени до момента прояви на внезапно разразила се необичайно силна такава.

- Боя се, че ще ми отнеме известно време - призна човекът от холограмата.

- Нищо - за трети път махна с ръка Бауман. - Не бързай, просто действай експедитивно в рамките на възможното.

Сетне прекъсна връзката, отправяйки се към представляващата огромен прозорец външна стена на помещението. Навън вилнееше буря. Мощните пориви на вятъра насипваха върху прозореца пелена от ситни - представи си ги като оси - ледени снежинки, които отоплителната система тутакси превръщаше в стичащи се вадички върху външната страна на дебелото 10 сантиметра стъкло. Погледна инсталирания на непрекъснато засипваната и помитана от снега скална площадка пред себе си термометър, установявайки през вихрите от сипещ се сняг, че температурата навън е минус 41,2 градуса по Целзий.

„Да - работеше трескаво мисълта му, - ако предположим, което май вече е почти сигурно, че агресивността у неуспешно инжектираните с декатрон се разразява и стихва по симпатиков път, много неща във връзка с началото на вече почти 60-годишната декатронна сага от времето на 2044-2045 биха се изяснили. Това обаче - потръпна неволно, ала, разбира се, съвсем не от студ (температурата в помещението бе 22 градуса по Целзий)... - Това обаче изобщо не означава, че тази яснота би ми харесала. Генерал Щрудел пък направо би се ужасил от нея, ако и - сигурен съм, неведнъж съм чувал да го допуска, в прав текст при това - самият да е наясно, че „пусковият механизъм“ на сегашното основано на т. нар. „медицинска експертиза“ политическо статукво може да е не друго, а просто някаква декатронно генерирана разновидност на обикновена клинична лудост...“