Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков 3

Част първа

В недрата на един зараждащ се гърч

„Картър:

Кога се зародиха съмненията ви относно декатрона?

Щрудел:

Веднага след запознанството ми с Руди.

Картър:

Имате предвид г-н Рудолф Бауман?

Щрудел, засмивайки се:

Същият. Ако не беше той, по всяка вероятност и до днес щяхме да продължаваме да се гърчим под железния медицинарски ботуш без перспективата скоро да изпълзим изпод него.

Картър:

Още при запознанството си с г-н Бауман ли решихте, че декатронът е вреден?

Щрудел:

Съвсем не. Тогава просто, да го кажем така, у мен възникнаха основателни съмнения относно ползата от него.

Картър:

Нека се прехвърлим към 2103.

Щрудел, през смях:

Малко тежичко би ми дошло да извършвам такива големи преходи на стари години, но щом сте рекла, нека.

Картър, кокетно:

Е, не сте чак толкова стар, де, но..., както и да е. Към 2103, значи. По кое време тогава, през въпросната толкова съдбоносна 2103, осъзнахте, че на Медицинарията трябва да бъде сложен край?

Щрудел, засмивайки се:

Не съм го осъзнавал нито за миг преди да започне да се случва.

Картър:

Което значи кога?

Щрудел:

Когато без ни най-малка нито моя, нито на подопечните ми намеса, всичко започна да се разпада от само себе си и единственият верен ход бе налагането на тотален контрол.

Картър:

Защо все пак решихте да влезете в предложения от Ореши Висш планетарен политико-медицински съвет? Наистина ли си въобразявахте, че пребивавайки там бихте могъл да запазите политическия си неутралитет, на който, както не пропускате да отбележите, държите особено много?

Щрудел, през смях:

Нищо не съм си въобразявал. Просто реших, че бих бил (почти) „безобидната“ запетайка в едно преднамерено безсмислено изречение.

Картър, озадачено:

В смисъл?

Щрудел, продължавайки да се смее и кимвайки по посока на децата, играещи си в прясно навалялия сняг навън:

Ето го смисълът. Оттук нататък за много дълго време, а може би никога, никой няма да налага на родителите им нито да се ваксинират с разтапяща мозъка отрова, нито, ако откажат да го сторят, да ги отпраща извън обществото, нито - при тези думи внезапно посърна..., - нито, ако се окажат негодни за ваксиниране, с чудовищно безстрастие да превръща и тях, и родителите им, в заличаващо всеки спомен за някогашното им съществуване... „бяло петно“..., нали?

Ейми Картър, „Рицарят на войната, който умиротвори света“ - декември 2112

Глава първа

„Ако бъда притиснат да сложа етикет на моите политически схващания, ще кажа, че те са от вида на песимистично-анархичната пасивност, или на анархично-пасивния песимизъм, или на песимистично-пасивния анархизъм: анархизъм, защото опитът ми показва, че най-вредното в политиката е самата власт; пасивност — защото храня съмнение относно волята за промяна в този свят, воля често предварително заразена с жаждата за власт; и песимизъм, защото не вярвам, че в основата си нещата могат да бъдат променени.“

Джон Максуел Кутси, „Дневник на една лоша година“

Трондхайм - събота, 19 януари 2103

Турвал Вестенгард възлезе на хълма точно когато бледото зимно слънце започваше да „се потапя“ в ледените води на Норвежко море. От северозапад се надигаше вятър, ала морето все още бе спокойно. Знаеше - бе прекарал тук всичките тридесет и осем години на досегашния си живот, - че облаците ще последват надигащия се вятър и че от тях ще вали сняг - много сняг.

По нищо не личеше, че Турвал Вестенгард бе президент и директор на медицинариум, още по-малко - че бе такъв на един от най-големите в района на Трондхайм. Бе слаб, среден на ръст, с живи и проницателни, ала и леко тъжни кафяви очи. Имаше късо подстригана, вече наченала да се прошарва на места въпреки сравнително ранната му възраст коса със същия цвят. До такава степен бе свикнал със студа, че никога не носеше нито шапка, нито шал. Не понасяше четина по лицето си, затова - а не от грижа за външния си вид, каквато не намираше за нужно да полага повече от абсолютно необходимото - винаги бе гладко избръснат. Носеше вече леко попрокъсало се на ръкавите кафяво палто и тъмносив панталон с доволно количество кръпки. Макар по всичко да личеше, че са вехти обаче, не възнамеряваше да сменя нито тях, нито палтото, по простата причина, че му бяха удобни. Е, от време на време ги носеше да ги позакърпи един възрастен шивач в Трондхайм, който по този повод често го подкачаше:

- Така ще си умреш ерген на преклонна възраст, младежо!

При тези му думи Турвал само повдигаше рамене, позасмивайки се с думите:

- Ами да, освен ако някоя красавица не грабне сърцето ми, ама щом досега не се е случило, едва ли ще стане някога!...

Бе бил на 5, когато бе почувствал настъпващото отчуждение между родителите си. Година по-късно майка му бе подала молба за развод, след което - след още 6 месеца - си бе тръгнала, заживявайки с младия си любовник в далечния Мадрид. Две години по-късно и двамата бяха загинали в миникоптерна катастрофа. Баща му не се ожени повторно. Вместо това посвети целия остатък от живота си на сина си и на частния си медицинариум, носещ името на фамилията му...

Заслушан в едва доловимия шепот на обливащите скалите под него вълни, Турвал се замисли за последните тринадесет години, които бе прекарал в непрестанно поддържане на споменатия медицинариум. Не си бе позволил нито ден почивка. Нито за миг не бе кръшнал от задълженията си. Винаги, когато в пристанището акостираше морски съд с въдворенци, медицинариумът му бе готов да ги приеме, осигурявайки перфектни условия за незабавното им ваксиниране.

Медицинариум „Вестенгард“ бе основан от дядо му - Турвал Вестенгард старши - през вече далечната 2057 и бе сред първите не само в Европа, но и в целия свят. Да, спорно бе дали бе петият, деветият или дванадесетият, но във всеки случай бе основан далеч - цели две години - преди да отвори врати най-големият медицинариум на планетата, а именно парижкият такъв „д-р Роже Рокар“, ваксиниращ в момента по между 300 000 и 500 000 въдворенци годишно.

Едва помнеше дядо си. Никога обаче нямаше да забрави полудяването му. Бе се случило през ранната пролет на 2069. Въпреки крехката си възраст - тогава едва бе навършил 4, - от пръв поглед бе разбрал, че нещо с дядо му съвсем, ама съвсем не е наред. Със самото му пристъпване в двора, където малкият Турвал си играеше на снега, последният бе установил, че обичайната благост бе изчезнала от лицето на дядо му, бивайки заменена от насмешливо-свирепа гримаса. Затова и се бе въздържал да се хвърли в обятията му, както бе правел винаги досега, което по всяка вероятност го бе спасило от гибелната агресия на внезапно побъркалия се възрастен човек. Вместо това се бе заковал на място, започвайки да го наблюдава. Точно тогава гласът на дядо му се бе извисил във вечерната тишина, проточвайки се в дълъг, сякаш нескончаем вой! Сетне бяха дошли и думите, шокиращи и жестоки до невъзможност:

- Мръсници! Болни сте, а?! Болни?! Ха-ха-ха-ха-ха! Няма да позволя да разпространявате болестта си! Ще ви изтребя до крак! Чувате ли?! - До крак!!!

След това, В потвърждение на изричаното, бе извадил от джоба си стъкло от счупена бутилка и с нов още по-свиреп и по-протяжен вой се бе нахвърлил върху жена си - бабата на Турвал Вестенгард младши, - която, подплашена от крясъците му, тъкмо бе изхвръкнала от къщата. Тя бе опитала да се предпази, ала лудостта явно даваше допълнителни сили на съпруга й, който бе замахнал със стъклото, забивайки го дълбоко в гърлото й!

Турвал Вестенгард младши никога нямаше да забрави гъргорещия звук, излязъл от устата й, заедно с плисналата оттам кръв. Едва тогава инстинктът на малчугана бе проработил и той с писъци бе хукнал по снега към къщата, от която в този момент излизаха майка му и баща му. Макар дядо му да бе продължил да размахва стъклото, баща му бе издебнал удобен момент да му го отнеме, а сетне и да го тръшне на земята и овърже така, че да е неспособен да причинява повече поразии.

Не бяха успели да спасят баба му, а дядо му, великият Турвал Вестенгард старши, се бе споминал 3 години след това в местната лудница. Бяха му давали какви ли не медикаменти, бяха му правили какви ли не инжекции, бяха провеждали с него какви ли не психологически сеанси, ала напразно. Бе дошъл в съзнание само веднъж и, узнавайки за деянието си в оная зловеща предпролетна вечер на 2069, явно бе предпочел наново да се потопи в мрака на лудостта, този път - доживот...

„Изплувайки“ от тези си мисли, Турвал потръпна под напора на внезапния порив на ледения вятър. Не, не му бе студено - никак даже. Това по-скоро бе в отговор на обзелите го мрачни мисли, „превзели“ съзнанието му в момента. Вървеше машинално, пъхнал ръце в джобовете на вехтото си палто.

Сега в главата му „възкръсна“ образът на баща му. Помнеше го така, както го бе видял за последно преди 13 години, в началото на лятото на 2090. При спомена за него потръпна пак, като и това му потръпване нямаше нищо общо с новия, по-силен от предходния, порив на мразовития вятър.

Баща му - Олаф Вестенгард - управляваше медицинариум „Вестенгард“ през всичките двадесет и една години от полудяването на дядо му до самата си смърт. През цялото време на тия тъй дълги години Турвал ставаше свидетел на постепенното му съсухряне без време. Веднъж дори го бе попитал какво не е наред, та е толкова угрижен, при което баща му само го бе изгледал многозначително, отвръщайки:

- Дръж се за медицинариума. Той е фамилната ни прехрана. Каквото и да става, сине, дръж се за медицинариума - само и единствено за него.

- Разбира се - бе смотолевил младежът - тогава бе на седемнадесет, - без да схваща в пълнота смисъла на тези бащини думи. Сега имаше усещането, че схваща повече от този смисъл, ала отново нещо му убягваше. Бе убеден, че убягващото му е важно, дори много важно, ала все още не успяваше да се добере до същината му...

Тези му мисли бяха прекъснати от един особено мощен порив на вятъра, при което той, вдигайки глава, установи, че на северозапад бързо потъмняващото небе вече е покрито с оловносиви облаци. Явно до няколко часа щеше да завали сняг. При това ведно с усилващите се пориви на вятъра студът ставаше все по-свиреп. На него обаче - кой знае защо - не му се прибираше, изобщо не му се прибираше.

Мислите му отново го принесоха при баща му, в онзи фатален ден, когато медицинариум „Вестенгард“ бе станал негова съдба. Онази сутрин, сутринта на 17 юни 2090, баща му бе бил необикновено мрачен. Той изобщо си бе бил мрачен, особено напоследък, ала тогава бе изглеждал направо покрусен. Турвал не го бе попитал защо. Знаеше, че ако искаше, баща му щеше да му каже. Явно обаче не искаше.

Този ден трябваше да бъдат ваксинирани двадесет и седем току-що стоварени на брега въдворенци. Баща му бе проверил дали всичко е наред, бе изчакал да приключи процедурата по ваксинирането и след като се увери, че бе сработила при двадесет и пет от двадесет и седемте, бе съпроводил останалите двама до близката горичка, откъдето ги бяха поели трима служители на Медицинарията, плащайки му 500 корондола - по 20 за всеки успешно нововъдворен.

Двамата с баща му бяха поели обратно към медицинариума мълчешком. Тогава, малко преди да стигнат, родителят му се бе обърнал към него със следните думи - впрочем последните, които изобщо някога щеше да чуе от баща си:

- Надявам се да си се обучил достатъчно, за да ръководиш работата в продължение на няколко дни - при това бе кимнал към растящата в далечината грамада на медицинариума, - по време на които ми се налага да отсъствам.

- Разбира се - бе отвърнал синът му.

Баща му бе потеглил малко след това, явно считайки за ненужно нито да се сбогува, нито да обяснява къде отива.

Само 3 часа по-късно от трондхаймската горска служба бяха уведомили Турвал, че са открили баща му в храстите край една горска пътека с все още димящ пистолет до отпуснатата му в смъртта ръка и с голяма дупка от куршум на челото.

Така и не бе разбрал защо баща му се бе самоубил. Да, по все още непонятна за него причина медицинариумът отнемаше голяма част от жизнената енергия на работещите в него, в това число и на управляващия го, разбира се, ала едва ли това можеше да предизвика у когото и да било що-годе психически нормален човек - а баща му със сигурност бе поне що-годе психически нормален човек - суицидни помисли.

„Не - повтори си мислено за кой ли път, - самото управление на медицинариума няма как да е било причина за самоубийството на баща ми. Зад това самоубийство има нещо колкото мрачно, толкова и огромно, ала да пукна, ако знам какво е!...“

Мислите му внезапно бяха прекъснати от изжужаването на холофона около китката му. При това в ледения мрак пред погледа му се появиха буквите на съобщението:

„Лодка - Мания. Капитан - Нико Перес. Акостиране - утре рано сутринта. Тридесет и двама въдворенци.“

Съобщението „повися“ още малко във въздуха, след което плавно се „разтопи“ във все по-плътната тъмнина.

„Първо ще си дремна - веднага състави план на действие Турвал. - Сетне, някъде към 3 след полунощ, ще започна да подготвям медицинариума. През това време медицинските специалисти ще са си свършили работата. Тогава ще повикам властите, чиито представители да върнат евентуалните невъдворяеми обратно в заразната зона, от която са били докарани.“

Съставил този план на действие, Турвал още малко продължи да се разхожда по скалната тераса над фиорда. Едва когато вятърът стана прекалено силен и смразяващ, а от вътрешността на Норвежко море започнаха да се надигат вълни, пое към разположения в близост до медицинариума му негов дом.

Тогава започнаха „експлозиите“ на северното сияние. Тъй като цялото небе вече бе покрито с облаци обаче, през плътната им покривка можеха да се видят само бледите му отблясъци под формата на пробягващи по небето светлини и сенки. Малко преди да се прибере, първата снежинка кацна на носа му. Почти веднага друга се плъзна по челото му, трета и четвърта влязоха в очите му, карайки го да примигне... Когато влезе в двора си, вече валеше, макар далеч не обилно. Върху леда обаче бе започнала да се образува тънка снежна покривка.

Превъртя ключа и влезе във вестибюла на самотния си дом. Живееше сам - напълно сам. Понякога това му носеше тъга, ала само много рядко. Явно сега бе един от тези редки моменти, понеже, пристъпвайки в просторния хол на къщата си, ненадейно бе пронизан от някаква непонятна, ала ясно осезаема, метафизична болка. Прогони я. Умееше да го прави, казвайки си:

„Това самотно нещо, което ми се случва, е животът ми. Самотата в него е неизкоренима и единственото, което мога да си навлека, поддавайки се на болката от нея, е да го разруша. Затова - марш, тъга! Отивай там, където са достатъчно безотговорни, за да те приемат с отворени обятия!“

Сработи, разбира се. Винаги бе сработвало, нямаше логика да не сработи и този път. Набързо си приготви храна, която погълна с две чаши димящо кафе, разсеяно прехвърляйки каналите на холовизията. Сетне се прозина, дотътри се до дивана, тръшна се на него, алармирайки медицинските специалисти да започнат подготовката за ваксинацията и нагласяйки алармата на холофона си за 3 подир полунощ, след което, заслушан във все по-мощния вой на вятъра, потъна в дълбок сън.

* * *

Бе „потопено“ в белота зимно утро. Завихряният от връхлитащия леден вятър гъсто сипещ се сняг образуваше почти непрогледна мъгла. Вече бе натрупало тридесетина сантиметра и до вечерта щеше да добави поне още толкова.

Медицинариумът, разбира се, бе напълно подготвен за новата „партида“ изплашени до смърт въдворенци. Оказаха се тридесет и един, а не тридесет и двама, понеже, както го бе уведомил капитан Нико Перес, един от тях - старец на видима възраст над 80 - се бе споминал при пристигането.

Тълпата въдворенци бе натикана в медицинариума. Виждайки опърпания им вид, Турвал за миг ги съжали. Само за миг обаче. Какво им пречеше да се ваксинират и да живеят в обществото като добропорядъчни люде?!

- Как мислиш - обърна се към него капитан Перес (познаваха се, макар бегло, понеже Перес му докарваше въдворенци вече за пети път), - колцина от тях - посочи към въдворенците - ще бъдат въдворени?

- Не повече от двадесет и пет, а може би дори по-малко - отвърна Турвал машинално, без изобщо да се замисля, до такава степен бе свикнал да преценява потенциала за въдворяване у новопристигналите въдворенци.

- Тюх! - изруга Перес. - Имам чувството, че все по-малко и все по-малко се поддават на въдворяване! Ако върви така, до няколко години трябва да почна да се пооглеждам за някакъв нов бизнес!

Ами ти с тоя твой медицинариум - внезапно запита, - какво ще правиш ти, когато процентът на подлежащи на въдворяване падне под някакъв критичен минимум?

- Просто вие, ловците на въдворенци, ще ловите повече - предположи логичното Турвал.

- Така се ловят повече! - възрази Перес. - С течение на времето стават все по-изобретателни в опитите си да се предпазят от нападения. Даже веднъж се случи тъй - при тези думи върху лицето му се появи тревога, - че вместо ловците да изловят от тях, те хванаха ловците и какво мислиш се случи с тези нещастни ловци?! - Не дочакал отговор, продължи: - Правилно предполагаш, видяха им сметчицата! Избесиха ги до един направо по клоните на дърветата! Разбира се, че след това останалите ловци заобиколихме острова и ги наказахме както подобава! Камък върху камък не остана, а цялото 10 хилядно население на острова със съгласието на Медицинарията бе натоварено на кораби и изправено пред медицински съд. Всички, освен тези под шестнадесетгодишна възраст, бяха осъдени на двадесетгодишен строг тъмничен затвор и бас ловя, че вместо да го излежават, в момента изнемогват в мините на Медицинарията!...

Докато Перес довършваше тирадата си, медицинските специалисти с деловита бързина нахлуха в медицинариума, обкръжиха въдворенците и в бърз порядък започнаха да ги инжектират. Две момичета, едно момче и двама по-възрастни мъже оказаха вяла съпротива, ала малко крясъци и няколко шамара от страна на медицинските специалисти бяха достатъчни, за да ги укротят.

Нужни бяха минута-две, за да се установи дали ваксината е сработила. Тези, при които това се случваше, постепенно се отпускаха. Лицата им зад стегите, наричани преди изнамирането на декатрона „маски за лице“, се успокояваха, а устите им се разтваряха широко, за да поемат въздух по време на връхлетелия ги краткотраен задух. Сетне, докато медицинските специалисти смъкваха от лицата им вече считаните за излишни стеги, започваха да примигват объркано и да се чудят къде са.

Както и би следвало да се очаква, онези, с които това се случи, бяха много. При останалите не настъпваше никаква видима промяна. Те си оставаха все така враждебни иззад нахлузените им стеги и готови за бягство при най-малката отдала им се възможност.

Въпреки като цяло успешната ваксинация се оказа, че от всичките тридесет и един въдворенци едва двадесет са подлежащи на въдворяване. Останалите единадесет, сред които и споменатите сред оказалите съпротива две момичета и едно момче, бяха съпроводени от Турвал и хората му до потъналата в сняг близка горичка, откъдето ги пое полицията на Медицинарията.

- Съжалявам, Тури - подаде му четиристотинте корондола един от тях, с когото бегло се познаваха, - но днес не извади най-големия възможен късмет при въдворяването. Преди десетина петнадесет години би спечелил поне със сто повече.

- Лоша работа! - потвърди капитан Перес. - Все по-резистентни стават към декатрона, пущините! Крайно време е да изобретят някаква по-успешна негова разновидност...

- Времето е много лошо - констатира очевидното Турвал, отказвайки да бъде въвлечен в този разговор. - Да изпратя ли някой от хората си да ви придружи до пристанището?

- Не се притеснявай! - разсече с десницата си снежната мъгла капитан Перес. - Вече за пети път те навестявам, пък и разполагам с цяла купчина навигационна апаратура!

На връщане към медицинариума Турвал и двамината му служители мълчаха, сякаш слели се с все по-свирепо вилнеещия снежен вихър. Той знаеше, че бе сторил всичко, което и трябваше, и можеше да се направи, ала - кой знае защо - у него оставаше някаква горчилка, някаква неизразима тъга. Пред погледа му бяха здраво овързаните единадесет дрипльовци, подкарани от медицинските власти обратно към заразната зона, която доскоро бяха обитавали. Знаеше, разбира се - колко пъти всички от оскъдното му социално обкръжение му го бяха повтаряли, - че тези хора не бива да се съжаляват, че по силата на което и да било определение за човек те не могат да се нарекат точно хора, а са по-скоро като дивите животни и че единствената причина да бъдат връщани в заразната им зона е хуманността на медицинските власти, които не желаят да си цапат ръцете с кръв на човекоподобен добитък...

„Нещо ме притеснява - призна пред себе си Турвал, - ала какво?! - Нещо, свързано с поведените през гората към лодката на Перес единадесет невъдворяеми дрипльовци. Ала и нещо - задълба в това си признание, - свързано с поведението и на Перес, и на повелите невъдворяемите като добитък пред себе си блюстители на медицинския ред във Всеобщата глобална медицинария.“

Тръсна глава, изтърсвайки в снега около себе си замръзващи парчета от образувалия се върху нея от непрестанно яростно сипещия се сняг бял калпак. Едва сега силуетът на медицинариума смътно започна да се провижда, макар че вече бяха на по-малко от 50 метра от него.

„Трябва да посетя дядо Луги - хрумна му ненадейно, - ако все още е жив, разбира се. Последният път, когато го сторих - припомни си, - бе преди цели 2 години, когато старецът бе на 97. Да, ще го посетя - реши. - Ще предприема това неколкокилометрово пътешествие нагоре по Ниделва веднага щом снегът спре. Ще ми се отрази добре. Хем ще се пораздвижа, хем ще се уверя, че старецът е добре - Дано да е така!, - хем, ако имам късмет и с него всичко е наред, ще чуя от устата му мъдри думи, които ще възпрат надигащия се в мене по непонятни причини мрак...“

* * *

- Разкажи ми, дядо Луги - помоли простичко Турвал (старецът се бе оказал не само жив, но и в цветущо за възрастта си здраве). - Разкажи ми за света на детството си. Разкажи ми как той се е променял с годините до възникването на Медицинарията. Разкажи ми всичко важно за света, което помниш от младостта си...

- Наистина ли искаш това от мен, сине? - осведоми се старецът, използвайки обръщението, с което винаги си бе служил по отношение на Турвал. - Може би е прекалено шантаво, а и е възможно да се окаже опасно за теб...

- Не се притеснявай, дядо Луги - махна с ръка собственикът и директор на най-проспериращия медицинариум в района на Трондхайм. - Достатъчно устойчив психически съм.

- Тъй ли? - изгледа го недоверчиво старецът. - Защо тогава не поиска това от мен преди две, пет или - още в момента, когато се запознахме - преди седем години?

- Тогава все още нямах потребност да знам - призна Турвал. - Тогава все още бях прекалено ведър, за да ми се налага да знам.

- Мъдри думи - констатира старецът. - Знаеш, че не мога да ти откажа. Все пак обаче коя версия на случилото се искаш да научиш - щадящата или суровата?

- Истинската - твърдо заяви младият човек. - Истинската, колкото и сурова да се окаже.

- Сигурен ли си, сине? - изгледа го сериозно старецът. - Сигурен ли си, че каквото и да чуеш от устата ми сега, ще си достатъчно силен да го понесеш и да продължиш напред?

Турвал само кимна, при това - прецени старецът - без ни най-малко колебание.

- Добре, сине - съгласи се най-сетне дядо Луги. - Тогава слушай най-невероятната история за най-нелепо самоунищожилия се свят...

* * *

- Когато започна всичко, бях едва на шестнадесет - подхвана разказа си старецът. - Бях прекалено зает с младостта си, за да обръщам внимание на световните проблеми. Бе 2020...

- Годината на разразяването на коронакризата? - уточни Турвал.

- да - потвърди старецът. - Дотогава - продължи - светът бе място без граници. С родителите ми - работещи в IT сектора заможни хора - бяхме пообиколили доста места - Токио, Пекин, Кайро, Сингапур, Дубай, Отава, остров Мадейра...

Коронакризата обаче - въздъхна тежко - сложи край на всичко това. Принудиха ни да носим стеги - по онова време ги наричаха „маски за лице“ - и в закрити помещения, и на открито. Тогава психозата продължи около две години, но щом най-уплашените се ваксинираха, нещата се поуспокоиха за две-три години. Пак започнаха да отварят границите, па макар плахо и срещу задължителни тестове за коронавирус или въз основа на документ за поставена ваксина срещу коронавирус.

Дойде обаче краят на 2025, когато нов вирус връхлетя човечеството...

- Балонавирусът? - отново уточни Турвал.

- Да, балонавирусът, наречен така поради обстоятелството, че образува малки балончета в кръвта, които, издувайки се, пукат кръвоносните съдове - кимна старецът. - Явно доста знаеш - добави - за предисторията на сегашната ситуация. Не знаеш обаче - сигурен съм - най-важното.

- А именно? - полюбопитства президентът и директор на медицинариум „Вестенгард“.

- Не бързай - опита да обуздае любопитството му дядо Луги. - Разказът ми би ти бил от полза само ако е последователен.

Дядо Луги, чието истинско име бе Ото Лунгрен, а родното му място - далечният Хелзинки, бе жилав старик, който дори на тази си почти вековна възраст продължаваше да ходи сравнително изправен. Живееше в усамотение тук, в гориста местност над Трондхайм по течението на Ниделва. С Турвал се бяха запознали случайно по време на една от редките разходки нагоре по реката на президента и директор на медицинариум „Вестенгард“ преди 7 години и - въпреки огромната разлика във възрастта им - от самото начало помежду им се бе зародило дълбоко приятелство.

Никой в района на Трондхайм, в това число, въпреки близостта им, и самият Турвал, не знаеше нищо за миналото на стареца. Просто преди време - никой не знаеше колко - се бе заселил в самотната си къщица край Ниделва. Някои от разхождащите се наблизо го взимаха за отшелник, други допускаха, че може би бе бил прогонен от децата и внуците си, трети отдаваха уединеното му старческо съществуване на мъка по споминалата се негова съпруга. Истината обаче бе, че, както вече бе отбелязано, никой, вкл. и може би единственият му приятел тук, самият Турвал, нито знаеше, нито - в последна сметка - някога щеше да научи каквато и да било съществена подробност от по-раншния живот на този твърде интересен почти стогодишен старик...

- И така - продължи дядо Луги. - Две години след появата на балонавируса - време, през което всевъзможните противоепидемични мерки ту се затягаха, ту се разхлабваха, се появи ваксина и срещу това чудо. Имало обаче - още тогава говореха - нещо в нея, някаква противопоказност, която предизвиквала тежки усложнения. Въпреки това - провъзгласиха медицинските власти някъде към средата на 2028 - положението било овладяно.

Последваха четири наистина благодатни години - тези между средата на 2028 и средата на 2032, - когато мнозина си помислихме, че противовирусната психоза най-сетне е на път да приключи. Ала тогава..., тогава - Уви! - съвсем ненадейно и в голям мащаб се прояви споменатото тежко усложнение от ваксините срещу балонавируса. Нарекоха го Щамът „Карузо“ по името на изолиралия го учен проф. Джовани Карузо.

Щамът „Карузо“ „удари“ масивно някъде през април-май 2033. За разлика от „короната“ и „балона“ обаче, които бяха сравнително безобидни и напълно съпоставими в това отношение с множеството други ежегодно циркулиращи из планетата вируси, той наистина поразяваше, при това - зле, много, много зле. У над 80 процент от заразените само броени часове след заразяването причиняваше възпаление на мозъка, незабавно следвано от неминуема смърт. Какво ли не изпробваха, какви ли препарати и ваксини не изобретиха, ала това чудо продължаваше да поразява, при това - все по-мащабно и свирепо, като само за периода между 2033 и 2040 уби над 200 милиона души в планетарен мащаб! През следващите четири години - тези между 2040 и 2044 - отнесе още близо 300 милиона!

И тогава..., тогава, през януари и февруари 2045 - наскърби се старецът, - се разпространи информацията за декатрона. Първите ваксинирани с него го бяха сторили през февруари. По протежение на цели 3 месеца, чак до към средата на май 2045, изглеждаше, че с ваксинираните всичко е наред. Е, прокрадваха се слухове за някакви си полудявания, ала те бяха твърде оскъдни и несигурни, за да им се обръща внимание...

Към средата на май обаче бе издадена заповед за незабавно прекратяване на ваксинирането с декатрон, като по същото време медицинските власти започнаха да карантинират всички имунизирани с него.

- Декатронът е бил изваден от обращение ли?! - изгледа го с невярващ поглед Турвал. - Карантинирали са всички, ваксинирани с него, така ли?! Мигар говорим за същия декатрон, с който сега имунизират въдворенците?!

- Да, става дума за тогавашна вариация на съвсем същия декатрон. - потвърди старецът, продължавайки разказа си: - Уви - бяха карантинирани само нищожна част от над двата милиарда официално регистрирани имунизирани с декатрон - едва няколко десетки милиона. При това се пръсна и взривообразно се разрасна слухът, че предупреждението за опасността от ваксинирането с декатрон било поради недостига на този препарат и по-точно защото, ако с него се била ваксинирала голяма част от планетарното население, той нямал да стигне за имунизиране на най-богатите.

Не знаеш какво е освирепяване, сине! - продължи със задъхан от възбуда глас старецът. - За броени месеци светът бе залят от протести срещу изваждането от употреба на декатрона. Правителствата опитаха да се съпротивяват, ала пред тълпата нямаха никакъв, абсолютно никакъв шанс!

Първи рухнаха САЩ, където през януари 2046 тълпата възкачи на власт тамошния медицински щаб, който нямаше друг избор, освен да възстанови ваксинирането с декатрон и даже да го направи задължително за пребиваващите на територията на страната. Сетне в течение на по-малко от половин година - от февруари до юли 2046 - съвсем същото се случи и във Франция, Белгия, Холандия, Германия, Испания, Италия и Португалия, а през последвалите две години - от септември 2046 до юли 2048 - и в повечето от останалите държави...

- Значи е имало време, когато сериозно са считали декатрона за опасен, така ли?! - повтори Турвал въпроса си от преди малко.

- Не просто за опасен, а за гибелен за цивилизацията - потвърди старецът. - За две-три години обаче - обобщи - на всичко това бе сложен край и ваксинирането с декатрон започна с пълна пара. Към края на 2050 вече над 80% от планетарното население бе имунизирано с него.

Междувременно мнозина от ваксинираните започнаха да проявяват необичайно висока степен на агресивност. Рязко нараснаха битовите престъпления, изнасилванията и убийствата. Все повече ставаха и масовите площадни събирания, по време на които не бе рядкост да бъде обесен, изгорен, разстрелян или направо разкъсан от тълпата някой антиваксър...

- Декатронът обаче е полезен, нали? - с тревога се осведоми Турвал. - Хората не полудяват от употребата му, нали? Мигар, ако не бе така, двамата с теб в момента щяхме да си говорим като съвсем нормални хора?!

- Не знам доколко е полезен и дали наистина предизвиква масово полудяване - предпазливо отвърна старецът. - Важното е, че в момента е прието, че за да останеш в обществото, задължително трябва ежегодно да се ваксинираш с него...

- И какво се случи по-нататък? - подкани го да продължи президентът и директор на медицинариум „Вестенгард“.

- Не остана още много за разказване - проскърца гласът на стареца. - В късо време хаосът нарасна до такава степен, че заплашваше да стане напълно неуправляем. Точно тогава, през април 2051, ръководството на Всеобщата глобална медицинария обяви, че налага контрол върху цялата територия на планетата. При това й бяха нужни цели две години, за да овладее положението и на 5 май 2053 да вземе решение заедно с всички световни политически лидери да сформира основаващ се върху медицинската експертиза политически ред. Между временно бяха започнали да се обособяват заразни зони, към които се отправяха всички отказващи да се ваксинират с декатрон.

Та в общи линии - заключи старецът - това е.

За известно време след края на разказа му двамата седяха потънали в мълчание. Само мразовитият зимен вятър виеше в комина. Сетне размениха по някоя и друга незначителна дума и дядо Луги изпрати височайшия си гост.

Затъвайки до над коленете в замръзналия сняг край виещата се в долината като тъмна лъскава змия Ниделва, Турвал внезапно осъзна в каква фатално висока степен е объркан. Разказът на стареца бе всял такъв хаос в мислите му, че за първи път се запита - при това напълно сериозно - каква всъщност бе ползата от медицинариумите и дали в действителност бе не полза, а вреда! Сетне тръсна глава, ускорявайки ход през преспите и идвайки на себе си с решението:

„Това мога, това правя. Мога да управлявам медицинариум, и то, по всичко изглежда, добре. Щом е така, защо трябва да ми пука дали това е полезно или вредно?! Важното е, че е прието за полезно и че - следователно - тази обществена подкрепа ми осигурява прехраната, нали така?“

Знаеше, че това заключение няма да го успокои за дълго, ала - поне засега - вършеше работа. А нали тъкмо това - нещо да върши работа - е най-важното на този свят! Ако у него настъпеше ново колебание, тогава щеше да му мисли. Докато евентуално се случеше обаче, щеше да се застави да е възможно най-спокоен и уравновесен.

С тези все по-приятни мисли продължи да се спуска по долината на Ниделва чак до разклонението към дома му и медицинариума. Едва тогава установи, че изпитва свиреп глад и побърза да се прибере, за да го задоволи.