Меглен
Не беше като другите деца. Докато останалите тичаха след топката, лудуваха, ходеха за риба, Меглен повече стоеше на брега и съзерцаваше морето. С часове обичаше да седи на високите скали, да гледа прибоя, да слуша крясъка на чайките, докато вятърът галеше руменото му лице и си играеше с перчема на русите му коси. Сам не знаеше откъде се взе у него тази любов с часове да е на скалите, да се наслаждава на синия простор и на летежа на сребристите чайки. Те особено го вълнуваха, следваше с очи техния полет, понякога ставаше прав, разперваше ръце и мечтаеше да полети като тях над морето, да се издигне в простора, да се състезава с вятъра, да види всичко от птичи поглед.
Като се прибереше вкъщи, образно и емоционално, споделяше с дядо си за преживяното, за мечтите си. Сините му очи се разширяваха и в тях дядо му виждаше отпечатана небесната синева и необятната морска шир.
“И хората летят, Мегленчо, като пораснеш и ти можеш да полетиш. Човекът е умен, измислил е изкуствени птици и с тях обикаля света. Ще дойде време, ще покори и Космоса!” - говореше дядо му Марин, стар моряк със загрубяла кожа и безброй бръчици около очите, с яки като корабни въжета ръце. Синът му го наследи и той обикаляше света, но така и не се завърна, загина при морска катастрофа далече от дома.
Майката на Меглен избяга с друг мъж и никой нищо не знаеше за нея, нито къде е. Дядо Марин отгледа внука си, той ходи с него на първия училищен звънец, той ходеше на родителските срещи и момчето поотрасна – догодина щеше да е в пети клас.
“Внимавай, синко, като ходиш към скалите, опасно е, понякога вятърът е много силен, може да те събори!” - напътстваше го дядо му. Но можеше ли да го спре, нали и той като дете все на брега беше, погледът му - все към хоризонта.
Веднъж дядо му измайстори хвърчило, същинска многоцветна птица, и когато Мегленчо се върна от училище, заподскача от радост. “Дядо, дядо, хайде до скалите да го пуснем!”
Отидоха до скалите, там винаги имаше въздушно течение и двамата загледаха морето, което днес беше спокойно, гларусите се плъзгаха до самата повърхност, за да уловят някоя риба, далече се белееше кораб, рибарски лодки бяха излезли да направят поредния улов.
Поотпуснаха малко въжето, момчето се затича и хвърчилото се повдигна от земята и после още и още, докато застана над главите им. “Отпускай сега бавно въженцето, чедо, да го отпуснем до края.” - рече дядо му.
Хвърчилото се издигаше нагоре и все нагоре, рееше се свободно като птица, а два чифта сини очи блестяха от радост и вълнение, а виковете на Мегленчо се смесваха с крясъка на гларусите. “Дядооо, летиииииии, високо летиииииииии, дядоооооо, ураааааааааа!”
……………………………………………………………………………………………….
16.10. 20… година. Пред строя застана, изпънат като струна, военен, чиито сини очи изпитателно огледаха редиците.
“Здравейте, господа войници, сержанти и офицери!”
“Здраве желаем, господин Генерал-майор!”
“Поздравявам Ви с Деня на Военновъздушните сили!”
“Ураааааааааааааааааааа!”
© Георгиос Всички права запазени