Утрото нахлу в ноздрите му с миризма на пот и алкохолни пари. По дяволите! Закъсняваше.

Изправи се и започна да се облича припряно и непохватно. В счупеното огледало над умивалника го погледна едно лице с двудневна брада, кръвясал поглед и морава синявица над лявото око. Опипа отока и изруга. Нямаше време да му слага студен компрес.

А снощи, дори не помнеше сам ли се прибра от кръчмата, или някой го беше довлякъл до вкъщи. Смътно си спомняше, че с Антоан Ришар първо пиха, после се сбиха, но за какво - нямаше спомен. Клод Роже и Самуел Саат ги разтърваха и извлякоха навън...

- Рене, сине, тука ли си още - прозвуча немощен старчески глас от горния етаж.

            Майка му, парализирана от няколко години, го чакаше да ù занесе закуската. Уфф... Все го врънкаше да ù донесе пилешка супа от кръчмата, но пак забрави. Заровичка из долапите в кухнята, мамка му - и хляб нямаше. Откри няколко сухи корички  и парче изсъхнало сирене и ги надроби в една паничка. Нямаше време да топли вода. Заля ги със студена, разбърка ги и тръгна по скърцащите дървени стълби нагоре. Ръцете му трепереха, но успя да  занесе успешно паничката до стаята на майка си.

Дръпна пердето. Попривдигна я полуседнала, подпъхна две възглавници зад гърба ù и тръсна паницата в скута ù. Не я погледна, но усещаше, че късогледите ù очи го опипват и преценяват пораженията по него.

- Рене, Рене, казах ти да не ходиш в кръчмата - поклати бялата си глава старицата и размаха показалеца на здравата си ръка. - Този Антоан добро няма да ти донесе, казах ти да не пиеш, сине...

- Я стига си ми опявала, аз акъл от полуумрели не ща. Тез`, дето пари нямат, все акъл дават - процеди през зъби и се обърна с гръб, тръгвайки към вратата. - Плюскай си попарата и ако не ти харесва, кат` дойде стрина Жинвиев, да ти измисли нещо друго. От мен толкоз` - трясна вратата и тръгна бързо по стълбите към входната врата.

От трясъка иконата от стената в антрето се откачи и падна на земята. Срита я, отвори входната врата и се измъкна на улицата...

Спъна се в някакъв камък, изпсува и тръгна през локвите право към площада, където го чакаше работата...

Народът беше изпълнил площада до краен предел, както всеки месец преди екзекуция.

Обичаха да гледат как наказват някого за сторените грехове с посичане.

Едни се кръстеха, други злорадстваха, трети се обзалагаха накъде ще се търкулне отрязаната глава - наляво или надясно, и дали ще е със затворени, или отворени очи.

Винаги умираха с отворени очи. Винаги... И след като главата се тъкулнеше по дъските на ешафода, очите продължаваха да гледат... Колко глави беше отрязал досега - ехе...

Трите чирачета на Ксавие обущаря, дребни и мърляви, се бяха възкачили на оградата пред крайната къща. Когато го съзряха, се посбутаха и закрещяха: "Вижте, Палачът идва, Палачът идва!". Най-дребното почти висеше, с дупе извън оградата, и дишаше на пресекулки. Плясна го по кръпките отзад, то се откъсна и тупна на земята. Мигаше като плъшок в капан и се опита да побегне. Срита го, изръмжа нещо като "аз к`во ви казах", после изгуби интерес и ускори крачка в посока към ешафода...

Дежурният съдия го изгледа с презрение, после удари гонга за тишина и зачете от един лист хартия в посока към тълпата поток от неразбираеми думи като присъда в името на краля и народа - смърт чрез обезглавяване на Маргарет Валие, обявена от църковните власти за вещица.

Пазачите почти довлякоха жената, която хлипаше. Свещеникът изникна отнякъде и промърмори под нос неизменните молитви за душата на грешницата.

"Отче, погрижи се за децата ми" - промълви тя, избърса сълзите си с ръкав, коленичи на дъските и го погледна.

Беше най-много на трийсет. Красива като ангел. "Възможно ли е ангелът да е вещица?"

Русите къдрици се спускаха на водопад по гърба на черната ù рокля, а сините очи сякаш го погалиха с поглед, в който имаше майчинска загриженост...

Съдията вдигна ръка и застина. Времето замръзна между тримата. Площадът се покри с тишина. Той вдигна ръка с тежката брадва, насочи острието към бялата шия и замахна...

Главата се търкулна в нозете му, а отворените очи продължаваха да го гледат с все същата майчина нежност. Зад гърба му тълпата ревеше доволна... Разплащаха се залози, коментираха, свиркаха... После гласовете им бавно затихнаха...

Бавно слезе от смъртоносния дървен подиум, бавно започна да изтрива кръвта по брадвата, после по ботушите си... Дълго и усърдно сапунисва и изплаква ръцете си... Накрая пооправи дрехите си, приглади косите си, взе парите си от писаря, който документираше събитието, обърна се с гръб и пак така бавно прекоси площада в обратната посока...

Хлапетата бяха все още там. Бяха насядали на земята пред оградата, умърлушени и тихи като дъждовни врабчета... Посегна с ръка към най-дребното, то присви глава между раменете в очакване на удара... Погали ниско остриганата му коса и му се усмихна... То не помръдна.

Той продължи нататък по улицата. След първата пряка сви към пазарния площад, купи хляб, малко крехко телешко месо, торба картофи, пет яйца и бучка сирене... Пред кръчмата позабави крачка, но отмина...

Вкъщи запали печката, наряза месото, сложи в тенджерата вода да заври.

Съседката Жинвиев, дочула шума, се смъкна  по стълбите отгоре и го загледа опулено:

- Рене, ти какво, ще готвиш ли? - със заекване го запита, като гледаше да е достатъчно далече от юмруците му.

- Телешка супа - отвърна той с усмивка и продължи: - Да ти се намират мащерка и розмарин?

- Ще ти донеса - все така с невярващ поглед отвърна Жинвиев и се заклатушка по посока на вратата, като се плъзна зад гърба му с най-голямата бързина, която можеше да постигне със сакатата си походка.

След малко донесе подправките и каза:

- Майка ти заспа. Сигурно ще спи до вечерта.

Наметна шала на раменете си и промълви:

- Утре пак ще дойда...

- Добре, Жинвиев, благодаря ти за помощта.

Докато супата се свари, отхвърли доста работа. Почисти, подреди шкафовете, смени пердетата, изкъпа се и се избръсна.

Когато майка му се събуди, занесе ù купичката със супа и прочете изненадана благодарност в очите ù...

Събра купчина скъсани дрехи и чорапи и започна да ги кърпи на мижавата светлина на лампата. После тихо изкачи стълбите нагоре, поокашля се и запита:

- Хареса ли ти супата, мамо?

- Много беше вкусна, сине, благодаря ти - старицата избърса несръчно устата си с кърпичка и се опита да събере пръснатите по одеялото трохички със здравата си ръка.

- Дай на мен - посегна към подноса, взе съдинките, отмести ги, изтръска завивката и промълви:

- Искаш ли да ти почета от Библията?

- Друг път, сине, друг път. Изморена съм. Сложи ме легнала. Искам да спя.

- Добре, мамо. Както кажеш.

Отмести възглавниците, зави я с одеялото и я целуна по челото.

- Лека нощ, мамо. Наспи се добре. Утре ще отида да доведа д-р Бенедикт да те прегледа.

Бавно затвори вратата и заслиза с подноса по стълбите. Всяко стъпало скърцаше със свой си глас и сякаш му напомняше за нещо обещано...

Навън тъмнината беше покрила всичко. Пресипа малко супа в едно опушено котле, отряза парче хляб, зави го в памучна кърпа, облече се и излезе.

Улицата беше притихнала и едва осветена от мъждукащите улични фенери. Прозорците на повечето къщи бяха тъмни като склопени мъртвешки очи. Тук-таме някой прозорец процеждаше скъпернически лъч иззад капаците си и правеше мрака малко по-приветлив...

От кръчмата звучаха песни и пиянски крясъци, сред които най-силно се извисяваше гласът на Антоан. Пак се беше заял с някого... Ускори стъпки, внезапно изплашен да не би от вратата на кръчмата да се покаже познато лице... Улицата ставаше все по-тясна и по-тъмна. Сякаш се движеше по памет... Чужда памет и чужда воля...

Последната къща от улицата, ниска, вкопана и схлупена, също беше тъмна. Като приближи, видя слаба светлина изпод капаците. Натисна вратата - беше заключена. Протегна се с ръка и напипа отгоре над вратата ключа, завъртя го в ключалката и се вмъкна. Спъна се в някакви обувки, олюля се, но се задържа прав. Плахо открехна вратата към кухнята. Лъхна го дъх на застояло и прегорял лук. На дивана лежеше старица и похъркваше...

"Пак си пияна, Клер, няма да се вразумиш, няма" - поклати глава укорително после пристъпи към масата, остави вързопа, взе от полицата една дълбока съдинка, позабърса я с кърпа и пресипа супата. Остави хляба, механично премести ножа от масата към мивката и потръпна с рамене. Надзърна зад завеската под мивката - кофата беше пълна с помия. Измъкна я, излезе през задната врата и я плисна на земята... Върна се, остави кофата на мястото, пое си дъх и на пръсти тръгна към съседната стая. Децата спяха. Момченцето беше разперило ръце, сякаш прегръщаше възглавницата. Малката беше сгушена като котенце и смучеше палеца на лявата си ръчичка... Приближи се към леглото, оправи завивката и посегна да помилва детските главици. Ръката му остана така неподвижна над тях, сякаш не посмя да измине оставащото разстояние, после се обърна бавно и излезе от стаята.

Взе  котлето от кухнята, уви го в кърпата, пак така тихо излезе и после заключи.

Улицата сякаш беше малко по-светла и обратния път изобщо не го усети.

Прибра се тихо и без да се мотае, се отпусна в леглото. Утре трябваше да доведе д-р Бенедикт, после да изпере одеялата и пердетата, да измие дървените стълби... Унесе се...

Знаеше, че сънищата го дебнат из засада и ще го превземат с кръв, търкалящи се глави и безброй очи, вперени в него...

- Жинвиев, Рене излезе ли вече? - старата жена беше прегърнала дървената икона, притискаше я към гърдите си с една ръка и със затворени очи шепнеше молитви...

- Излязъл е. Не го срещнах, като дойдох. Днес ли е денят? Боже, Боже, кога се изтърколи месецът, мина като сън. Бързо лети времето, бързо... - Жинвиев с куцукане отмести пердето, започна да сгъва завивките, стараейки да остави иконата до гърдите на старицата...

- Моли се за него, Жинвиев, моли се заедно с мен. Моли се милостивият Бог да се смили над нас и най-вече над него...

- Ще се моля, миличка, макар че нищо не разбирам. Гледам, пред очите ми се случва и умът ми не го побира. Какво става, как става, защо става... – Жинвиев, уплашена, се прекръсти и погледна плахо към болната. - Знаеш ли, старо, хваща ме страх от самото чакане даже...

- А мен питаш ли - махна с ръка старицата. - Стомахът ми се е свил на топка и чакам, чакам какво ще ми донесе денят - чудовище или ангел...

- И кога започна всичко? Помниш ли?

- Ох, ох - изхълца задавено старата - Миналата година, когато Рене отсякъл главата на онова дете - от манастирския приют. Хванали го били да краде заек. Заложило примка в гората на краля - проклет да е. А то хем сираче, хем глухонямо... Прибра се тогава Рене и цял месец дума не отрони... И оттогава, сама виждаш - един месец е кротък като агне, другия пък е по-проклет от дявола, но никой от тях не е моят Рене... Господи милостиви, ще има ли край тази мъка...

Площадът се пукаше по кьошетата, както винаги... Гълчавата месеше гласовете, както хлебарят меси тестото, но никога не се стигаше до еднакво звучене... Едни викове се извисяваха, други тънтонеха, трети хихикаха...

Рене прекоси морето от хора, като кимаше учтиво наляво и дясно, доволен, че му сторваха път... Докато беше близо, гласовете утихваха, а зад гърба му пак лумваха като пламъци...

Кимна към съдията и свещеника и застина в очакване.

Гонгът въдвори тишина. Гласът на съдията пискливо оповести с някаква едва доловима нотка на задоволство, че днес, в името на краля и народа, заради обида към краля, се осъжда на смърт граф Луи дьо Фронтиник.

Графът пристъпи на дървения подиум твърдо и напето, изгледа презрително свещеника, съдията и хорското море наоколо. Отръска се от пазачите, коленичи, постави главата си на дървото и впери поглед в Рене... Съдията вдигна ръка... Пазачите застинаха от двете страни на осъдения, сякаш отдаваха чест... Рене бавно вдигна брадвата нагоре... Очите на графа потънаха в неговите... Брадвата тръгна надолу... Плисна кръв, главата се претърколи и спря в краката на Рене... Очите го гледаха втренчено, изстиващият живот в тях го канеше да обещае нещо... Шумотевицата плисна... Съдията хвана свещеника подръка и потънаха сред тълпата... Писарят прошумоля с банкнотите и му ги подаде... Той ги пое, поклони се и тръгна гордо изправен по обратния път...

Пред кръчмата, на дървената пейка се беше излегнал Антоан Ришар и го гледаше присмехулно.

- Хей, Рене, с тебе имаме да довършим една работа. Не ни оставиха да си изкараме боя като хората и сега не се знае кой е победил - ти или аз? - ухили се широко с беззъбата си уста и удари с юмрук по стената.

Рене се обърна към Антоан, изгледа го дълго и пренебрежително и каза:

- Пияниците винаги губят битките. Алкохолът не става нито за щит, нито за оръжие.

Но ако много ти се умира, първо изтрезней, после си намери секунданти, избери оръжие и прати някого да ме извести за мястото. Аз ще дойда и ще бъда точен...