Меланхолия

Беше студен късен следобед, с вече натежали клепачи. Тъкмо се бях завърнал и отпуснал на дивана. На вратата неочаквано се почука – един от онези моменти, когато почукването е нож. И той разряза платното тишина, което напълно ме бе покрило. Беше тя. Не я бях виждал толкова отдавна...

- Здравей - започна с обичайния за нея спокоен и с хладникав повей тон, но точно с това пристрастяващ; дъх, рисуващ някъде по незнайно стъкло странни формички и позволяващ на зрителя малко волност поне в опита за разчитането им. - Отдавна не съм те виждала, залипсва ми вече. Сетих се за теб и реших да намина, да те видя.

- Ти... Здравей... - едва промълвих, изтръпвайки.

Прегърнах я и я погалих по бодливото палто. Поканих я да влезе. Нищо, че и този път бях неподготвен и разхвърлян.

- Заповядай, седни... - продължих несигурно аз. - Ще ти предложа кафе, само момент...

- О, не. Нека аз го приготвя. Сигурно си изморен, почини си. Скоро си се върнал. А и вървенето през този бухнал килим от прашни есенни листа изморява човек. Почакай, сега ще направя...

При тези й думи единственото, което можех да сторя, е да я проследя със замислен и отнесен поглед – може би натам, откъдето извираше с цялото си другосветско естество нейната същност; гъвкавото същество, което проникваше в мен, но аз така и не проникнах в него през всичките тези години.

- Заповядай - дойде тя с черното кафе и седна срещу мен. Отпих от парещата горчива течност в чашата и примигнах няколко пъти със сключени вежди. - Не си сложила и кристалче захар...

- Да. Така се пие, това е истинско кафе - отвърна тихо тя.

Поседяхме така около минута. Тя внимателно ме разгледа. Погледнах я в кротките очи - тайнственото матовозеленикаво езерце, дето забулено отразяваше картини с неуловими рамки от време, които някога са били, а може и да не са били...

Внезапно прескочи през секундите и ме погледна право в моите, сякаш прочете мислите ми:

- Помниш ли ме първия път? Помниш ли кога се запознахме?

- Да, спомням си. Беше един детски ден, когато лежах в спалнята у баба. През прозореца на балкона съзирах само върховете на тополите от отсрещната улица, а вятърът се гушеше палаво из клоните им...

По бледите й устни се оформи малка усмивка и тя бавно примигна, поклащайки одобрително глава. А аз импулсивно станах и взех играчката, с която като дете правих сапунени балончета. Отидох до прозореца и направих няколко. Наблюдавах как мехурчетата красиво отразяваха света, обагряха го в дъги и го издигаха нагоре. А тя дойде и започна да ги пука.

- Защо ги пукаш? Виж колко са хубави!

- ...и кухи - добави тя. - Защо са ти? Летят, да, и са пъстри. Но живеят толкова малко... Тъкмо започват да се издигат, и се пукват. А после ти става неприятно. Защо са ти? По-добре ги спукай, докато са още на ниското. Или не ги прави.

Не й отвърнах нищо. Върнах се на мястото си. Гледах ту в нея, ту през прозореца, до който беше застанала. Отнякъде долетя силует на песен; явно много отдалеч, щом мокрееше в очите.

                                                                                                                                 
- Май заваля дъжд... - внезапно се обади тя, стоейки все тъй с гръб към мен. - Нека малко напои земята и измие прахта... А и тези сухи листа...

- Не вали...? - отбелязах аз въпросително, след като погледнах към прозореца. Очаквах отговор от нея, но вместо това вдигна чашката и доизпи кафето си. Същото сторих и аз. Само часовникът тиктакаше.

Слънцето вече залязваше. Унилите облаци се придвижваха бавно към края на деня, като индигови костенурки, а алеята бе толкова обсипана с паднали листа, че се губеше някъде неизвестна в далечината. Хм, алеите винаги са били странници есенно време... А през детските години листата са толкова леки и приветстващи бяг. Не всички бяха съвсем сухи, в някои още зеленееха оттенъци от летни дни. Запоследно се радваха на едва прокрадналите се измежду облаците лъчи - жалък опит на ленивото слънце да даде малко топлина, последно за днес.

- Късно става, изморен съм... - промълвих и разтърсих глава. Мигом тя намери намек в това и тръгна към вратата.

Подадох й палтото и го облече. Вместо с "Довиждане!", отговори ми с благ поглед, сякаш думайки: "До следващата есен...", и си тръгна. Почувствах се празен и виновен.

Избързах до прозореца, за да я видя как излиза и си отива, или може би за да й викна свежо: "Почакай, върни се!", но нямаше никой отвън. Никой, освен безлюдието. Прегърбен старец разреди скованата картина, кретайки с бастунчето си по алеята прикрита. Листата му тежаха и го спъваха, стъпалата му потъваха в тях и тук-там ги сръчкваше с бастунчето. Съжалих, че не я видях и че я отпратих. Беше малко особена, тъжна... Но беше с мен, приятелка. Да-а, може би си беше тръгнала. Може би...

Заваля дъжд.