4 min reading
Беше студен късен следобед, с вече натежали клепачи. Тъкмо се бях завърнал и отпуснал на дивана. На вратата неочаквано се почука – един от онези моменти, когато почукването е нож. И той разряза платното тишина, което напълно ме бе покрило. Беше тя. Не я бях виждал толкова отдавна...
- Здравей - започна с обичайния за нея спокоен и с хладникав повей тон, но точно с това пристрастяващ; дъх, рисуващ някъде по незнайно стъкло странни формички и позволяващ на зрителя малко волност поне в опита за разчитането им. - Отдавна не съм те виждала, залипсва ми вече. Сетих се за теб и реших да намина, да те видя.
- Ти... Здравей... - едва промълвих, изтръпвайки.
Прегърнах я и я погалих по бодливото палто. Поканих я да влезе. Нищо, че и този път бях неподготвен и разхвърлян.
- Заповядай, седни... - продължих несигурно аз. - Ще ти предложа кафе, само момент...
- О, не. Нека аз го приготвя. Сигурно си изморен, почини си. Скоро си се върнал. А и вървенето през този бухнал килим от прашни есенни листа из ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up