Между дъските на бараката се процеждаше мъждива светлина. Размърда се. Време беше. Най-вероятно бе точно седем. Не разполагаше с часовник нито на стената, нито на ръката, а какво остава за модерните джаджи, които мало и голямо държеше под носовете си непрестанно. Беше сигурен във вътрешния си часовник. Остана му от времето в  казармата. Като свирнеше тръбата за ставане, за храна, за тревога можеше с точност до секундата да познае колко е часа.

Разкърши се. Срита чувала със слама, който му служеше за легло, поприглади с длани гънките на канадката и се опита да се разгледа в парчето огледало прикрепено на горната хоризонтална дъска на стената. Тридневна брада, мътен поглед иззад очилата, едното стъкло залепено с тиксо към дръжката. Готов за интервю. Трябва да е много пиян този дето ще го вземе на работа от пръв поглед…

И все пак това беше интервю за временна работа като товаро - разтоварач…

Без договор, осигуровки и всякакви официалности. Един от просяците пред ЦУМ-а му подшушна информацията. Реши да пробва пък каквото стане. Дори и лична карта няма да си взима. Тя отдавна е с изтекъл срок.

        А едно време с какъв ентусиазъм тръгна на първото си интервю за работа: Издокаран, въоръжен със знания и диплома, с комсомолски и партиен билет в джоба и достатъчно червени  гаранти зад гърба си. Назначението в БАН му бе в кърпа вързано. Ех, след години всички тези привилегии се оказаха предостатъчни да бъде изхвърлен от системата, от брака,че и от жилището си. И дните на живота му се занизаха като горчиви хапчета.Тъкмо преглътнеш едното и хоп идва следващото, още по- горчиво…

        Трябваше да върви ако искаше да хване трамвая… Спирката не беше далече. Отмести разклатената дъска от задната стена на бараката, провря глава и се огледа- улицата беше пуста. Прекрачи и скокна на платното като същевременно намести дъската в отвесно положение.

Припръскваше слаб дъждец, който изобщо не го стресна. Всъщност, благодарение на един доста по-силен дъжд успя да открие сегашния си импровизиран дом. Беше преди няколко месеца - валеше като из ведро, две коли се разминаха близо до него и той допря плътно гърба си до външната стена на бараката за инструменти в задния двор на някакво училище. Усети, че една дъска се раздвижи зад гърба му и се откри отвор колкото да се провре. Направи го на мига и прекара нощта на сухо. От тогава до сега нощуваше все тук и почти спря да се счита за бездомник.

През зимата бараката не се посещаваше от никого и в това беше неговия шанс. А пък запролети ли се е лесно - парковете винаги предлагат удобни кътчета за нощувка.

       На спирката нямаше никого. Вмъкна се в трамвая и по традиция седна най-отзад.

Надяваше се да подремне на топло, щеше да пътува почти час до Обеля където бяха въпросните складове. Ако имаше късметлийски ден хем ще се повози, хем ще поспи, хем може и работа да си намери и да изкара малко пари. И дано не се появи някой нахакан контрольор, който да му прекъсне пътуването. Складовете отваряха чак в десет, все щеше да успее да стигне някак до тогава. Зад гърба на шофьора бяха седнали две или три дами, които си кудкудякаха някакви техни си  клюки, но не му попречиха на дрямката…

- И аз не съм писал по математика – детско гласче от предната седалка - ужас, Хипотенузата вече ще ми завърти двойката. Зашумоля хартия.

- Дай да се опитаме да измислим нещо - отвърна второто детско гласче - ако решим условната, другата ще я препишем в междучасието. Ако ти не беше обидил Мая щяхме да препишем от нея… Слушай сега:

- Една лодка се движи по течението със скорост 16 км в час, а срещу течението с два пъти по-малка скорост.Скоростта на течението е 5км в час.

За колко време ще пристигне от пристанище А в пристанище Б като се знае, че разстоянието между тях е…

       Разсъни се. Странно, дори му стана интересно… Не издържа и се наклони към предната седалка:

- Момчета, помислете течението помага ли на лодката или ù пречи? Скоростта на течението прибавя ли се или се изважда? И си спомнете формулата за път, скорост и време. Заместете в нея и ще получите отговора.

Момченцата забърбориха едно през друго и след малко завъзклицаваха радостно – Излезе! Отговорът излезе! Страхотен сте господине!

- Билети и карти моля!- гласът принадлежеше на внушителна дама с вдигната на кок тъмна коса  и сива униформа на служител в автотранспортна компания. Бавно и сигурно гласът и фигурата се придвижваха назад, все по-близо към последните седалки на трамвая.

Явно ще го изхвърлят. Ех, пусти късмет!

- Господине, билета или картата, моля!

Присви се под погледа ù, направи се, че претърсва джобовете си, но всичко беше ясно.

- Писнало ми е от такива навлеци дето си мислят, че обществения транспорт им е бащиния. Щом нямаш билет слизаш или  плащаш глоба! Давай 20 лева!

- Ама нямам бе госпожа, безработен съм - измънка в опит да я умилостиви…

-Ние не сме благотворително дружество. Имаме разходи. И ние трябва да ядем. Ясно ли ти е? Айде, тръгвай към вратата, че да не се налага да викам полиция.

Опита се да каже още нещо, но въздъхна и се отказа. Трамваят тъкмо наближаваше някаква спирка и госпожата го помъкна към най-близката врата като не спираше да мрънка за ощетената от навлеци и използвачи транспортна система. Вратата се отвори докато все още превозното средство не беше спряло съвсем, контрольорката го държеше за яката и буквално го тласна към платното. Иззад очилата в сините очи проблесна ужас. Изгуби равновесие и падна като удари главата си в някаква каменна саксия на тротоара. Свлече се и изпод главата му бликна кръв…

Пътничките от предните седалки се разпищяха, шофьорът се разпсува:

- Ей, Контра, не си знаеш, силата, мамка му. Сега ми отиде графика на кино. Заради тебе или ще ме уволнят или в затвора ще влезна. Проклета жена си, проклета и затуй, и до сто, още ще си стоиш госпожица.

Контрольорката стоеше срещу вратата неподвижна като персонаж от нямо кино. Станалото превърташе последния кадър пред очите ù, а паниката в погледа  на нещастника я запрати някъде далеч в ученическите  години …

       Беше си едричка откакто се помнеше. Баща ù, учител по музика, я беше нарекъл Мандолина - име, което тя не харесваше, но което всички забравиха от пети клас насетне, след като Сашко, един дребен, очилат зубър, веднъж изригна:

- Каква Мандолина си ти бе? По-скоро приличаш на  контрабас. И от тогава всички я наричаха  Контрата…Плачеше от гняв и унижение, молеше се да я оставят на мира, но дребничкият, късоглед  Сашко беше отличен ученик, отряден председател и всички го признаваха за лидер…

 И единодушно му подражаваха в подигравките спрямо нея.

Обидите се трупаха в гърлото ù като горчиви хапчета и нито можеше да ги преглътне, нито ù позволяваха да ги забрави.

      Един ден не издържа, хвана Сашко за реверите и го блъсна по училищните стъпала надолу. И тогава за кратко съзря в очите му ужас. Същия поглед като преди малко.

Само че тогава Сашко се отърва със счупен крак и цепната вежда, а на нея ù намалиха поведението, изключиха я от пионерската организация, по-късно пък не я счетоха достойна за ДКМС…

 А името  Контра като грозен етикет трайно се залепи на челото ù.

           Но сега май яко го загази. Пристигна линейка, натовари пострадалия, после полицейска кола и след като полицаите записаха данните на всички в трамвая, включително и на двете дечица  и обявиха, че на другия ден в десет ще ги чакат в Районното за свидетелски показания. Нея я прибраха като потенциална обвиняема директно в ареста и трамваят потегли с известно закъснение…

          Манда седна на пейката в килията, обхвана главата си с ръце и заплака… Не беше плакала от години. От времето, когато я изправиха пред класа и я обявиха за недостойна, за онова, което за всички други беше чест и задължение. Страняха от нея като от прокажена.

Сега вече онези минали неща нямаха никаква тежест, но поставиха върху крехката и психика печата „негодна” и това я изпълни с омраза и злоба за няколко живота напред…

***

Домът на адвокат Петров, на другия ден, сутринта.

- Скъпа, къде ми е карираното сако? И вземи събуди Христофор, че трябва да тръгвам по-рано. Имам важно съвещание в кантората.

- Фори, хайде ставай, че с татко ти бързаме за работа. Ако не тръгнем до десет минути пак ще се влачиш  в трамвая с простолюдието. Фории ! Какво има, плакал ли си?

- Мамо, не прочете ли бележката, като се прибрахте снощи? Днес трябва да отида в полицията и някой от вас да дойде с мен, защото…

-Каквоо?! Каква полиция? В какво си се забъркал? Знам аз, онзи никаквец Митко е виновен. Казах ти да не дружиш с него. Как така полиция? Та ти си малолетен?

Петре, чуваш ли го какви ги говори?

- Ама мамо, нищо не сме направили, просто присъствахме на убийство по непредпазливост. Контролата изхвърли един пътник без билет от трамвая и той умря. С Митко сме свидетели…

- Хм, Митко. Така става като си избираш неподходящи приятели. И как така ще убиват човек пред очите на малки деца. Ужас! Петре, ела тука, стига си се контил.

***

 Домът на семейство Илиеви, по същото време.

- Илия, оф, най-сетне. Откога те чакам. Цяла нощ не съм мигнала. Да знаеш какво ми дойде до главата. Ще ми се пръсне мозъка.

- Ха, та ти мозък имаш ли, че и да се пръсне? Аз съм бил цяла нощ на работа, въртях волана като луд, разправях се с идиоти, тя не била спала! Да си спала ма! Кой ти пречи!

Дано си направила закуска кат′ не си спала.

- Ама, Ильо Митко го викат в полицията, трябва да отиде в десет, аз съм на работа, в девет трябва да отключа магазина….

- ′Квоо? ′Ква полиция? Какво си направил бе нещастник, ей сега като те подлепя, ще си признаеш и майчиното мляко! Ела тука бързо!

- Ама тате, нищо не съм направил - Митко се приближи бавно с плътно прилепени на главата длани и подскачащ страх в погледа - Ние с Фори си пътувахме в трамвая…

- Пак този Христофор. Казах ти аз да не се мотаеш с това разглезено копеле, че ще си изпатиш, ама кой да слуша. Него татенцето ще го измъкне за нула бройки, ама ти, ти кой знай ′ква солена глоба ще ми навлечеш.

- Илия, спри се и ме чуй най-после!- майката заръкомаха от почетно разстояние от около метър- Детето не е виновно. Пред него са убили човек в трамвая и го викат като свидетел. Ти трябва да го придружиш. Ето, чети какво пише - Да търсиш лейтенант Иванов.

- Абе ′кви ми ги разправяш, кой знай от кой час е избягал и сега си измисля. Я дай тука бележника?  И какво е това, а? Две неизвинени от вчера? Ей, келеш, там където отиваш, аз оттам се връщам… Погледът му бавно падна върху листчето, което му подаде съпругата му и засрича :

- По повод на присъствие на местото на инци… иници… инцидента. Призован като свидетел… Явете се при… лейтенант… 4-то РПУ… 10 часа. Хм… Я сега, мо-та-мо разкажи, ′кво стана у трамвая? …

***

      - Госпожа Мандолина Пантелеева, извадихте късмет, размина ви се обвинение в убийство. Пострадалият  ще оживее. Засега е в болница, в кома е следствие на мозъчното сътресение, което сте му причинили. Като се съвземе, може да ви съди за телесни повреди и пропуснати ползи.

Свободна сте. И ако приемате съвети добре е да го посетите в болницата да изразите съчувствие и покажете съжаление за действията си.

Това би било във ваша полза. Подпишете тук за вещите си. Довиждане.

Въздухът навън беше невероятно чист. Манда крачеше бавно и дишаше, дишаше, като току що изваден от водата удавник. Купи си от близкия павилион една баничка и вестник. Дъвчеше лакомо като  поглъщаше хапките и буквите с огромен апетит.

От предпоследната страница я погледна снимката на вчерашната ù жертва с надпис

 „ Ако някой го познава да съобщи на телефон… „

Ако някой го познава… Явно е бил без документи и сега е господин Никой. Колкото пъти паметта ù превърта събитията от злощастния ден, все повече се убеждаваше, че интуицията не я лъже… Нещастникът когото блъсна  бе Сашко – нейният мъчител от пети „а”, а на по-късен етап доцент по молекулярна физика  Александър Марков едно от светилата на БАН.

Помнеше очите му и кроткия ужас иззад очилата и тогава, и вчера. И още белега над лявата вежда остатък от някогашното падане…

Каква ирония на съдбата. След толкова години в живота ù отново да нахлуе Сашко и да го обърка. Сега ще се прибере да се изкъпе, да се наспи, пък утре ще реши дали да отиде на свиждане ….

     Три дни подред ходи до болницата, но в реанимацията не пускаха посетители,

а през остъклението нямаше кой знае какво за гледане. Беше вече по-спокойна защото медицинските сестри я възприемаха като негова близка, а Сашко не възприемаше нищо от околния свят…

Дори предприе едно малко разузнавателно мероприятие. Отиде до БАН, в края на работния ден, представи се на чистачката като инспектор противопожарна безопасност, разгледа таблата, записва нещо в една тетрадка като междувременно разпита възрастната жена за някои бивши служители. „О, да помня го доцент Марков – очилат сухар, съкратиха го през 94-та, жена му се развела с него, продала жилището и запрашила с любовник към чужбина… И оттогава  никой не го е виждал ни чувал… Жив ли е, не е ли…”

„Жив е той, жив е…”- усмихна се на себе си Манда…

***

       Мина месец и половина след инцидента. Всичко си тече по старому. Сашко още е в обятията на комата. От болницата вече започват да я притискат да си го вземе в къщи, нямали право да го държат повече. Пътеката се изчерпала.. Започна да свиква с мисълта, че грижата за човека е само нейна грижа…

      - Госпожо, бихте ли се отбили в лекарския кабинет при д-р Савова. Имаме развитие. Човекът се събуди. – младичката сестра подскачаше от вълнение, а на нея и се подкосиха краката. Събудил се е значи. И сега′ кво? Ще я осъди като едното нищо. Може и в затвора да я вкара. Мислите в главата и скачаха като скакалци от една кофти вероятност към друга.

Вратата на лекарския кабинет се отвори, лекарката я  подкани да влезе, посочи ù стола и с извинителен тон започна:

    - Госпожо, пациентът, излезе от комата, контактен е, но е как да ви кажа. Има изявена ретроградна  амнезия . Демонстрира съзнание и спомени на десетгодишно дете, объркан е, но не буйства.Трудно се отглежда и възпитава тийнейджър с такива размери, но не е невъзможно…

     Затова ще ви разбера ако не искате да го вземете в къщи. Все пак бях длъжна да се обърна първо към вас защото вие сте единствената, която се интересува от него. Почти два месеца, нито роднини, нито институции проявяват интерес. Ще се опитаме да го настаним в някой дом…

- Няма проблеми. Аз ще го взема. Не се притеснявайте. Имам дом, нямам домашни любимци, осигурена съм . Подгответе документите…

- Сестра Стефанова ще ви инструктира как да му давате лекарствата, че едните хапчета са малко горчиви…