Memento mori (Откраднатата камбана - I част)

В навечерието на Успение Богородично, щастието имаше цвета на златото. То режеше кръвните връзки. От там, кръвта изтичаше бяла и студена като смърт.

От месеци, лихварят Сава, прежълтял пазеше постелята. Бе стиснал в костеливата си длан душата си в кесия за монети, а пътят към оня свят се пулеше като изнуден от недоимък гладен.

Откакто лихварят делеше леглото с болестта, сънуваше все същия сън как се изкачва на баир и все рови земята, нещо дири. Злато ли, дявол ли... сам не знаеше. Събуждаше се в тревога, отпаднал, притеснен, че не открил търсеното. Ругаеше домочадието си за недонесената навреме сирнена попара или за забравена отворена врата, за бодящото го вълнено одеало... Мрънкаше като капризно дете, изнудваше и човъркаше заобикалящите го, дори и на колене пред портите адови. Бе вдовец. Цената на земята му, се мереше в купени надежди.

В младостта си, бе намерил неискано дете, захвърлено в гората. Нарече го Тома и го отгледа като свой син. Родиха му се и две дъщери - Ира и Марта. Трите деца отраснаха заедно...

-Иро, мари, сиренето бакалско ли е? Парите си, не съм намерил на пътя... Що е това червило на бузите ти бе, Марто? На маскарад ли си тръгнала? - викна на дъщерите си и ядна пяна полепна по мустаците му..

-Ами, тате...Купих, че да оздравееш. - заоправдава се по-голямата, сивооката Ира, а Марта, засрамена се измъкна от стаята.

-Ще оздравея като ви нашаря... ей ми я бастунката. Разсипници! - каза навъсено лихварят, протягайки се към сопата, която му служеше да се изправя. - Къде се е запилял оня никаквец?

-Бате ли? В града за газ и сол отиде. – излъга Ира, въпреки че не бе виждала Тома от два дена.

-Ха, сол и газ...Брат ти себе си не може да намери, та бакалията ли? Сякаш, в някоя фуста са завързани очите му.- изрече на себе си Сава и отпрати дъщеря си.

Отново засънува, че рови в земята. А там, на баира, идва няма, чернокоса жена и му сочи нещо... Под ръцете му бликва вода...

А селото осъмна в тишина, като мъртво. Немееше въздухът. Денят натежа като торба с камъни. Порутената църквица в дъбравата, се криеше, виновно, зад шумящите листа на дъбовете. Въжетата на камбаната висяха свободно, прерязани като вени. Камбаната бе открадната. За първи път, селяните посрещаха мълчешком Успението, с очи,наведени от срам и яд срещу извършения грях. Бащи и синове, майки и дъщери, приятели, съседи, се гледаха подозрително и мислено всеки обвиняваше другия за божия гняв. Като неми огледала, диреха сред себе си грешника. След случката, Тома - савовият син, се запиля из житата. Самодива ли залюби, разбойник ли стана, в дън земя ли падна, никой не разбра. Селяните зашушукаха. Събираха се на групички около къщата на лихваря.Със сопи, щяха да молят за Божия милост. Здравецът, в сандъчетата с пръст, някак уязвим, свиваше листата си.

-Сава, дай ни сина си! Разпна ни в безпътство... Щастието ни разпиля... Ще устои ли вярата ни, без камбаната? – удряха по портата и остреха зъби като вили. А Ира, долепила чело по рамката на портата, клатеше глава неодобрително. Липсващата камбана ли бе единственото, което крепеше вярата им? Сякаш тя бе по-малка от грахово зърно. И сам Бог или вятър, да срутеше църквата, те пак щяха да се съмняват във вярата си.

-Еретици! - рече на себе си младата жена и влезе при Сава. -Тате, ще бесят батко. Вярата им бил откраднал. А от невяра, Христа убиха...

-Вяра се краде, когато я няма, Иро! Човек сам претопява живота си. И все пак, всичко заравяме в земята... Най-вече времето! - каза замислено болният.  

Мекостта в гласа му учуди Ира. За първи път, баща и не крещеше.

-Говори с хората, тате! Омилостиви ги... Бате не е такъв дявол. - каза уверено девойката.

За Ира, всеки, все някога, е бил бистър като вода и замърсяванията по душата идваха отпосле. И нямаше равни пътища към звездите...

-Да не мислиш, че ще ми стигне времето... Има болести, които не се лекуват, както и хора, които не оздравяват.- каза тъжно Сава, знаейки, че след три дена ще си иде, а съселяните му ще останат нездрави, същите като него.

-Иро, в теб ми е надеждата... В дъбравата, под онези зъбери, има една височинка... Нà, вземи ми ножката, та на върха и я забий, преди първи петли.

- Злато имаш, тате! Що ти е още? Батко увисне ли на въжето, иди, че го пилей... -каза с болна усмивка Ира и с тревожно сърце дочака залеза.

Девойката втъкна ножа в престилката си, и тръгна по черния път, който водеше към дъбравата, дето и петел не пееше.

-Караконджул пие мислите на стареца... - помисли си Ира, като се сети за бащината заръка и потрепери от нощния хлад. Тревите прошумоляха. Някой пристъпяше след Ира. Младата жена се озърна плахо, но преглътна буцата страх и се огледа за височинката, защото пътят свършваше. Изкачи се под зъбера и заби бащиния нож в твърдата пръст. Докато ровеше в земята, усети нечие докосване по рамото си. Обърна се, с разтуптяно сърце. Насреща и стоеше Тома, гол-голеничък, някак отслабнал, приличащ на сянка. Той не говореше. В синьо-зелените му очи, се оглеждаше луната. Ира писна. Засрамена,закри очите си с ръка, за да не гледа голото мъжко тяло. Червенина затанцува по бузите и.

-Абе, бате, от къде идваш? Цялото село те търси. Що ти беше да им крадеш камбаната? – каза девойката и свали забрадката си, подавайки я на брат си.- На, закрий се! От мен срама нямаш ли?

Ира не знаеше още, че тялото на брат и, лежеше с пречупен гръбнак, някъде под зъберите. На капки, времето му, се попиваше от земята, след като се бе хлъзнал от скалата.Там обичаше да стои, взрян в небето... Не бе дявол, а просто човек.

А душата-близнак не  продума. Само протегна ръка, за да погали бузата на Ира.  Твърдата мъжка десница и се стори някак мека и нежна. Той я приласка за прегръдка, сякаш имаше да и каже нещо. Девойката се отпримчи от ръцете му и се захвана да рови земята.

-От дървени идоли, полза няма!- рече шеговито Ира. - Я ела, да помогнеш...

Сянката коленичи. Ръцете им заобръщаха пръстта. Твърд предмет одра дланта на Ира. Няколко капки кръв се отрониха в земята. В пръстта лежеше железен кръст, голям колкото показалец на мъж. Под него, на тънка струйка, бликна вода. Ира писна, оживено. Драскотината на ръката и бе изчезнала, сякаш водата я бе заличила. Сянката се огледа с неспокоен поглед. Задърпа младата жена… Поведе я под зъбера. Времето се бе изкапало... И като житен клас, животът в гърдите на Тома се бе пречупил. Хрип задави гърдите на Ира. Тя се приведе, като за молитва, над братовото тяло. В душата и глухо отекваше камбана. Самотният вятър разбъркваше косите и, мислите и... ”Всичко ли свършва, дори когато се взираш в небето?” – мислеше си девойката.

(Следва продължение)