8.03.2009 г., 14:13 ч.

Memories 

  Проза » Разкази
678 0 2
10 мин за четене

Memories
  Есенният вятър развяваше косите ù. Тя вървеше бавно по покритата с червени, жълти и кафяви листа алея. Нежната кожа на лицето ù бе зачервена от студа. Лошото време, мрачното небе и пустотата около нея отговаряха на настроението ù. Старата рана в душата ù се отваряше наново. Жената продължаваше да върви с бавна крачка и с поглед, забит в земята. Миналото забиваше острите си стрели, чиито върхове бяха напоени с отровата на мъката и тъгата, право в сърцето ù. А тя просто остави краката ù да я носят напред…
  След известно време спря пред едно голямо имение. Вдигна глава и се вгледа в него. Погледът ù падна върху белите пердета, спуснати на прозорците. Дъските на стъклата почти бяха изгнили, а бръшлянът обличаше стените на имението. Жената потрепери. Взираше се напред и успоредно с това се мъчеше да задържи напиращите сълзи, които избиха изведнъж в очите ù. Вдигна ръка и нежните ù, изящни пръсти хванаха един рус кичур, с който вятърът си играеше, и го прибраха зад ухото ù. Нямаше смисъл да стои повече така, загледана в една точка. Нищо нямаше да постигне, освен може би единствено да замръзне. Събра смелост и краката ù сами я понесоха през малката пътечка, водеща до входната врата на имението. Накапалите есенни листа сякаш танцуваха под обувките ù, раздвижвани от вятъра.
Ръката ù обви студената метална дръжка на входната врата, изработена от масивен дъб. Последва колебание. Да влезе ли или да се върне обратно по пътя? Да се върне ли в миналото или да продължи сегашния си, нов живот? Почувства се някак… слаба. Имаше някаква липса в душата ù. Къде беше решителността, която винаги е притежавала? Знаеше, че колебанието никак не е добър съюзник, затова никога не се оставяше в ръцете му. Просто действаше. Но сега… Нямаше я тази смелост за действия. Нещо я възпираше. Миналото се връщаше със скоростта на светкавица… Страхът от спомените се надигаше вътре в нея…
НЕ! Сякаш някой изкрещя в главата ù. НЕ! Отново… Беше дошла до тук, имаше ли смисъл да се обръща и да си ходи? Не. А и все пак това беше някакво старо имение, с какво би могло да я плаши толкова? Отговорът ù беше ясен още преди да зададе въпроса. Спомени…
Накрая събра смелостта и решителността, които ù бяха нужни и натисна лекичко бравата надолу. Вратата се открехна със скърцащ звук, сякаш негодуваше, че някой бе нарушил спокойния ù сън. 
Жената прекрачи прага с бавни и плахи стъпки и се озова в просторния коридор на първия етаж. Лъхна я студен въздух, обгърнаха я чувства на пустота и самота. Огледа се наоколо. Паяжини, висящи от ъглите на стените и таваните; море от прах, заляло всяка една вещ; остарели мебели; умрели цветя… Само това бе останало от имението, приказно красиво, както тя го помнеше. Колко години вече бяха минали…? 
Тръгна напред и започна да се изкачва бавно по извитото стълбище, което щеше да я отведе до втория етаж. Докато вървеше нагоре, тя забеляза, че по парапета има следи от засъхнал восък. В съзнанието ù изникна последната догаряща свещ…
Стъпало след стъпало, крачка след крачка, чувствата от миналото я надвиваха, напираха като мощен водопад, и беше въпрос на време да я залеят с ужасна сила. Нямаше и след от катинара, с който бяха заключени дълбоко в душата ù. Той се разби на парчета още в коридора…
Жената бутна лекичко вратата на една от стаите, намиращи се на втория етаж. Влезе вътре и погледът ù веднага се стрелна към поставката за снимка, стояща на дървения шкаф. Приближи се и протегна треперещата си ръка към нея. Пръстите ù обвиха красиво изработената рамка с шарки, наподобяващи рози и гладкото стъкло, което бе изгубило красотата си заради праха. Но въпреки него, момичето можеше да види чудесно собствения си образ и този на момче, които я гледаха от снимката, запазила се през цялото това време… Тя се вгледа в лицето на момчето. Блясъкът в красивите му сини очи сякаш все още беше жив. Сълзи се оформиха в очите ù, истински и горещи, предизвикани от спомени… 
С тези нежни очи, този топъл поглед и тази красива усмивка, лесно можеше да го сбъркаш с ангел. И сякаш снимката, която все още държеше в ръцете си… просто оживя, благодарение на всички тези… Спомени…
Снежинките се сипеха бавно, така грациозни и красиви. За жалост обаче се губеха веднага, щом докоснат земята. Просто… Умираха. 
Ледената пързалка беше доста оживена. Момчета и момичета се забавляваха и се пързаляха с кънки на лед по двойки. Звънливите им смехове отекваха в късния час на нощта и след това просто заглъхваха. 
Но Тя се чувстваше така, сякаш на света съществуваше само и единствено Той… Само те двамата. Ники и Сара… Бяха толкова щастливи заедно. Гледаха се в очите, а любовта преливаше и от двамата. Ники сплете пръсти в златно-русите ù едри къдрици, наведе се леко и устните им се сляха в нежна, и в същото време страстна целувка. Снежинките образуваха около тях бяла завеса, гонейки се с лекия вятър. Ники и Сара останаха така известно време… Бяха сигурни, че нищо не може да им попречи и да застане между тях. А всъщност не знаеха какво им готвеше съдбата… Снежинките се сипеха тихо и спокойно…
Сара прокара треперещите си пръсти по прашното стъкло на поставката. Остави три тънки следи точно там, точно върху Неговото лице. Следи, които бяха отражение на белезите в душата ù. Старите рани започнаха да се отварят. В главата ù препускаха стари спомени…
Жената остави снимката на мястото ù. Почти беше преодоляла миналото, а сега се връщаше назад в годините… Сякаш искаше да върне онези прекрасни моменти… Искаше да върне времето… Да върне Ники. 
Обърна се и зад себе си видя голямо, красиво пиано, сега потънало в прах. Сара се усмихна леко и тръгна с бърза крачка към него. Седна на малкото столче и прокара пръсти по клавишите. Нежните звуци нарушиха тишината в стаята и я пренесоха в миналото…
Беше късно вечерта. Луната и звездите светеха с ярката си светлина над спящия град. Ники заведе Сара точно в тази стая и с дълги часове свиреше нежните мелодии, които сам бе написал. Той умееше да композира много добре и Сара отлично си спомняше какви големи амбиции имаше той и как правеше планове за голямата сцена. Жалко, че животът не се съобразява с плановете…
Жената се вгледа напред в нищото. За миг пред очите ù оживяха два силуета – на Ники и нея самата като по-млада. Бяха погълнати от вихъра на танца. Бяха толкова грациозни и нежни… Изчезнаха толкова бързо, както се появиха. Тишината настъпи отново.
Сара излезе бързо от стаята и затвори вратата. Вдигна ръка и избърса топлите сълзи, които се стичаха по страните ù. Любов, щастие, мъка, тъга, болка… вина. Всичко това бушуваше в душата ù и я задушаваше. Но все пак… Тя не искаше да забрави нито един миг, прекаран с Ники. Затова си пое дълбоко въздух и тръгна към съседната стая. Бутна вратата и тя се отвори без проблеми, дори не издаде нито един звук.
Сара се намираше в спалнята. Огледа се. Мебелите бяха по местата си. Дори кристалната ваза все още стоеше на малката масичка и чакаше някой да потопи свежи цветя в нея. Единствената разлика, която жената забеляза, бяха белите чаршафи, покриващи мебелите, за да ги предпазят от прах.
Сара седна бавно на ръба на леглото и с едно рязко движение махна белия чаршаф. Захвърли го някъде на пода. Легна назад с разперени ръце и бавно затвори очите си. Мирисът на рози веднага изникна в съзнанието ù. О, Боже, целувките му бяха толкова сладки, ръцете му – толкова нежни… Двамата просто се потапяха в Рая.
Сара се изправи светкавично и отвори очи. Разтърси глава, сякаш за да прогони всички спомени, но без резултат. Усети сълзите си по лицето, но този път не ги избърса. Стана от леглото и се приближи до прозореца. Седна бавно на перваза и подпря главата си на студеното стъкло. Почувства умора и затвори клепачите си.
***
Звукът от затръшнатата врата отекна из целия коридор. Едно момиче изтича надолу по стълбите и след това бързо излезе през входната врата. Русите ù коси се вееха назад, докато тя тичаше през моравата. Не спря докато не стигна до скалите. Морето се блъскаше в студените камъни и разпръскваше вода навсякъде. Момичето седна на ръба и притисна колената си до тялото. Обви ги с ръце и зарови глава в тях. Заплака силно, но шумът от морето заглушаваше риданията ù. Това момиче беше самата тя. Сара като по-млада. Още като дете. Едва на 19 и вече беше преживяла толкова много. Смъртта на майка ù и на малката ù сестричка изникна в съзнанието ù. Сълзите се засилваха.
Искаше да умре, мразеше този свят. Стоеше изправена на същите тези скали и искаше да скочи в морето, когато някой я извика. Обърна се и той беше там. Неговите очи я завладяха. Издърпа я на по-безопасно място и така се запознаха. И двамата бяха още млади, 17 годишни деца. Две години по-късно решиха да се оженят, сигурни, че са открили любовта в лицето на другия.
Но една вечер… Крясъците отекваха из имението. Изричаха се думи, които нито бяха истина, нито някой от тях ги мислеше, но наистина раняваха дълбоко. Тя захвърли годежния пръстен и на бегом излезе от къщата.
 И ето я пак на тези скали, отново на изходна позиция. Седи и плаче, сама и разочарована от живота за пореден път. Имаха всичко. И изведнъж долна лъжа попречи на любовта им да продължи напред. Сара не повярва на Ники и това беше най-голямата ù грешка. 
Месец по-късно Сара живееше с баща си в съседния град и беше прекратила всякакви връзки с Ники. Сватбата се отмени.
***
Ники излезе от имението и се качи в колата си. Месец, откакто Сара си тръгна и откакто той остана сам. Не искаше да приеме, че всичко между тях е свършило, искаше да се бори за любовта си. Защото все още не бе късно. Натисна педала на газта и колата потегли по пустата магистрала. Гумите разпръскваха насъбралата се вода по улиците като фонтан. Чистачките работеха неспирно, но не можеха да отблъснат пороя дъжд, които се изливаше тази вечер над града. Асфалтът беше мокър и хлъзгав. На един завой гумите подадоха и Ники не успя да овладее колата. Последното, което изникна в съзнанието му, преди мракът да се спусне, беше красивото лице на Сара.
***
Слънчевите лъчи изгряваха. За разлика от снощния порой, сега дъждът валеше тихо и спокойно. Пътят беше преграден, движението беше спряно.
Виковете ù отекваха из цялата околност. Тя беше коленичила на мокрия асфалт и държеше в прегръдките си безжизненото тяло на нейния любим. Лицето му беше толкова студено и бледо. За жалост нито молбите ù, нито сълзите или виковете не можеха да го върнат обратно. Ники си отиде завинаги. Със себе си отнесе и една половина от Сара. Остави я сама, уплашена и съсипана в големия студен свят.
Седмица след катастрофата и след смъртта на Ники, Сара се върна за последно в имението. Не взе нищо със себе си, просто седеше на терасата и плачеше. Толкова съжаляваше, че дори не успя да му каже колко съжалява и колко го обича. Изпуснаха толкова много. Сега нищо никога нямаше да бъде същото.
***
Отвори бързо очи. Намираше се в спалнята, на перваза, облегната на студеното стъкло. Въздъхна тъжно. Всичко това беше просто сън. Но, за жалост, роден от спомени. Това наистина се бе случило преди 10 години. Сега Сара беше преуспяла жена, с кариера, обичан съпруг и две чудесни момиченца. Но нямаше да забрави Ники. Никога… Ако не беше станал скандала… Ако тя му бе повярвала, сега всяка сутрин щеше да се буди до Ники. Макар и след 10 години, тя помнеше и пазеше в себе си любовта от едно време.
Стана от перваза и тръгна към вратата.
След минута натисна дръжката надолу. За последно се извърна и огледа стаята. Пред очите ù за минута изникна силуета на Ники. Сара знаеше, че това е плод на въображението ù, но въпреки това се усмихна и прошепна тихичко:
- Обичам те.
След това бутна вратата и излезе в коридора.
Слезе по стълбите и без да поглежда назад, прекоси антрето. Входната врата се отвори със тих, скърцащ звук и след това се затвори отново. Този път завинаги. Нощта отдавна се бе спуснала над града и Сара трябваше да побърза и да се прибере при сегашното си семейство.
Мина по алеята, отрупана с есенни листа и продължи по пътя напред. Лекият вятър развяваше русите ù коси. Една последна сълза се отрони от окото ù и полетя към земята. Изгуби се някъде из килима от листа.
Голямото имение остана зад гърба ù, отново така пусто и самотно. Единствено стените щяха да запазят спомените отпреди 10 години.

By Poison

© Момиче Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??