/шести и седми откъси от първа част на романа ми „Осъзнаване“, с употребата, в цитирана заповед на султан Мурад III, на „талер“ и „дукат“/ 

VI

     За разлика от моя прародител Доброслав, мене - Станимир Стоев, Господ-Бог не бе ме създал милостив. Когато ме изписваха от болницата, заедно с жена ми и децата дойде и министърът на отбраната. Той започна речта си, а някакви журналисти налитаха наоколо ни като мухи на мед. Може би щях да издържа, ако министърът не бе продължил със сравнение с Левски и Ботев. От инвалидната си количка, както той бе на един разкрач от мен, аз лесно щях да го ритна. Те, хората, така и така знаят, че съм ударен с бомба по главата - какво ли ми пука! Казах на жена си: ”Премести ме малко по - близо до министъра, искам да му благодаря!” Тя взе, че ми повярва и мръдна количката към него, а аз изведнъж протегнах крак и го ритнах по задника и то пред камерите на журналистите. Всички се засуетиха смутено. Жена ми почервеня и взе да ме оправдава: ”О, извинете го, господин Министър, той без да иска направи това неволно движение, нали знаете - последствие е от мозъчните му операции. Много, много съжалявам!” Аз гледах строго в една точка и мълчах. Престанаха да ни снимат и всички бързо се разотидоха, а аз прихнах от сърце да се смея. Горката ми женица! Какво ли я чакаше с мен?

     Макар и на инвалидна количка, в къщи се прибрах в приповдигнато настроение и с дяволски мисли в главата. След като разбрах, че министерството на отбраната било поело разходите по лекуването ми, аз със замах започнах да командвам домашните си, а те безпрекословно ме слушаха. ”Искам по трима рехабилитатори на ден!”- казах аз и начаса същите ми бяха осигурени. “Искам медицинска сестра вкъщи!”- и тази заповед бе изпълнена. Така желаех по-бързо да проходя и без ничия помощ да ритна още някой големец!

     Но стига съм буйствал, нека разбера какво прави милостивият Доброслав там някъде в шестнадесетия век.

VII

     Многолюден град бе Станбул. Всеки ден в него караха от всички краища на румелийската земя както безкрайни стада от овце, така и ечемик, брашно, мед и масло.Чак от Анхиалско раята превозваше дърва за огрев, от Узунджовско - храна за добитъка, а от други български поселища - тархана, булгур, нахут, леща и какво ли не още. Но въпреки това, султан Мурад III непрекъснато ме заставяше да пиша нови заръки и се заканваше, че глави ще хвърчат, но в престолнината всичко требе да има.

     Тъкмо се бе изтърколила зимата на илядо петстотин и седемдесет и шесто лето, и султанът отново ме повика. Взех писарските си такъми и бързо отидох в голямата одая, в която, седнал кръстато, господарят на империята диктуваше ферманите си. “Пиши, момче!”- рече той: ”Аз, султан Мурад, покровител на света, заповядвам: От раята на каазите Едирне*, Ески Заара*, Филибе, Татар Пазарджик* и Акче Казанлък* в столицата ми да бъдат незабавно докарани сто и петдесет иляди овце, та да не страдат правоверните от недостиг на месо! Местните кадии да запишат имената на тези, които дръзват да проявят непокорство и същите да бъдат най-сурово наказани с обезглавяване и отнемане на всичките им животни в полза на империята!”

     Заскърцах с пачето перо, занизах буква след буква, ред след ред, както наставникът ме бе учил, а най-подир господарят ме накара да му покажа написаното и да му го прочета. Той помисли, помисли и махна одобрително с ръка, което значеше, че аз вече съм свободен. Отидох при другите момчета -засега бях свършил работата си и то без да бъда наказан. Понякога султанът не оставаше толкова доволен - караше ме много пъти да преписвам заръките му, заменяше думи, пак не ги харесваше. Обвиняваше ме, че не съм доловил мисълта му и не съм я отразил точно, както той искал. Три пъти ме е наказвал с бой, като веднъж ме биха с тояга на голо. След това дълго време не можех да седна, бях посинял и толкова намразих султана и джелатите* му, че ми се искаше при пръв удобен случай да убия някого от тях. Доста време мина, докато се оправя. Не бях сигурен дали съм запазил доброто в себе си. Исках да не мразя, но вече мразех; исках да не гледам с подигравка нагиздените, та чак натруфени правоверни в престолнината, но го правех. В топло време те носеха пъстри копринени дрехи. Цветовете бяха ярки и несходливи*, но въпреки това християните изглеждаха почти всички като просяци, в сравнение с мюсюлманите, защото султанът не допускаше друговерците да се обличат красиво и да ходят с прилични одежди по улиците.

 Ето каква заповед ми продиктува веднъж Мурад III: „Аз, султан Мурад, покровител на света, нареждам: Никой християнин, който е под моята власт, с изключение на търговците и чужденците, да не носи нищо от коприна, дори не и фини кърпи, а само груби - за по половин талер*; може да носи само прости обуща и то без чорапи! Когато заптиета видят копринен колан на друговерец, да го откъснат и да го заведат при кадията, който да нареди да му ударят няколко тояги по стъпалата и да плати три дуката!*” Тази заръка бе разгласявана в Станбул пет дни поред.

     Понякога султанът ме заставяше да пиша и берати*. Под плетеницата на тугрите*, които се бях научил да рисувам, нанизвах слова като тези: ”Повелята на славния знак, украса на света, имаща сила, дадена от Всевишния, е: приносителят на тази светла тугра, пъстроокият, със сключени вежди - прославеният между равните и подобните си - Мехмед, е взел участие в султанските походи на Изток и е заслужил, затова му се дава тимар* в санджак Паша, нахия София, с доход от седем иляди акчета, но само ако се уседи все в санджака, дето е тимарът му и се явява в походите под знамето на своя алайбей.”

     За моя радост скоро Мурад III се отдаде на замисъла си да разхубави своя сарай. Дворът се изпълни с майстори-каменоделци. Някои бяха от Атина, а имаше и един от моя роден град - от Филибе.Те от сутрин до вечер дялаха и украсяваха с листовидни извивки столове, маси, ракли, стълби, колони и други неща от камък. Султанът се спаси от шума в една по-отдалечена сграда и дълго време никой не ме търсеше за нищо, сякаш ме бяха заборавили.

     Интересно ми беше да обикалям двора и да наблюдавам работата на майсторите, но най-обичах да разговарям с каменоделеца от Филибе. Той бе снажен мъж, със силни ръце, с дълги пръсти. Косата му бе руса и спусната до раменете, а очите - големи и тъмни. Казваше се Злат Момчилов. Като разбрах, че е от родния ми град, не се сдържах да узная познава ли баща ми - Стойко Церов от Филибе.

     - Какво работи баща ти? - попита ме той.

     - Коняр е - гледа султанските коне в обора до река Марица.

   - Там не съм бил, момче. Аз все си дялках камъни в сарая на султана - в този, който е до село Коматево.

     - Значи, не го познаваш? - притесних се аз.

     - Е, може и да съм го виждал. Чакай да помисля! А как изглежда баща ти?

     - Висок е като теб, но е с черна коса и има белег от рана на челото - казах бързо аз.

     - Да бе, как не се сетих по-рано! Виждал съм го, разбира се.

     - Кога, скоро ли? - разтреперих се аз.

     - През тази пролет. Добре е човекът, не го мисли. А щом татко ти е добре, значи и останалите домашни са здрави - успокои ме той.

     - Наистина ли? - замигах насреща му.

     - Ами да, няма да те лъжа я! - каза майсторът, но не ме погледна в очите, а бързо задялка камъка, от който трябваше да стане ракла за султански ценности.

     Толкова ми беше мъчно за дома! Сигурно е проличало, защото Злат вдигна глава и ме попита:

     - Да не ти е лошо, момче? Яло ли си днес?

     - Здрав съм, но искам да си отида вкъщи - прошепнах аз.

   - Няма да е лесно - роб си на султана. Ето и аз искам да си отида у дома, но трябва да работя ангария, където ме изпратят господарите.

     Разговорът ни бе прекъснат от атински майстор, който дойде да вземе от Злат едно длето.

     Отдалечих се замислен. Желанието ми за бягство се засили.