Мерило по джуджешки

Всички, живеещи в Голямата къща се събраха пред разбитата от земетресението порта на дома. Тъкмо завършваха ремонта, стаите бяха възстановени, коридорите изчистени, стените измазани, прозорците с опънати пресни прозрачни шкембета…

Само портата зееше. При последния трус едното от дърветата пред дома се тръшна и с цялата си тежест не само изби, но и направи на трески солидната голяма врата.

Сега трябваше да я възстановяват, разбира се. Само не знаеха точно как. И се събраха да обсъдят.

Като че беше ясно – просто да повторят модела на старинната порта – гигантска, удобна за минаване и от великаните, и от дългите слаби елфи, и от дебелите весели тролове, и от дребните джуджета. Само гоблините невинаги ползваха вратата. Обикновено се мятаха на стената и бегом стигаха до нужния им прозорец.

Вярно, в дома имаше само две джуджета, но те бяха живи и пъргави, бързаха навред да заемат удобни позиции. Така и сега – едното скочи и изкрещя:

-     Трябва да реформираме живота си! Тази порта беше вече вредна…

-     А? – попита черният великан, слагайки ръка до ухото – Как така „вредна“?

Джуджето застана в центъра на кръга. Огледа се.

-     На теб ти беше лесно – буташ и влизаш – продължи да крещи то, макар че и глухият елф добре го чуваше – А нас питаш ли ни? Връщам се със събирани цял ден гъби и орехи, а после влагам още толкова усилия, за да поместя поне малко тая тежест, че да се прибера…

-     Хм! – каза древното банши – Има логика…

-     Има, я… Затова предлагам портата да се изгради по наши мерки. Дребни сме, така е. Но имаме същите права като великаните и троловете. Нека не се мъчим повече ние. А те… На тях ще им е лесно, по-лесно отколкото на нас преди…

Великанът Хтц чак подскочи. Той беше най-големият и затова се смяташе, че умните мисли от Вселената стигат първо до неговата надоблачна глава.

-     Трябва да ви е леко, признавам – започна той бавно и тежко – но защо да не направим в голямата порта малка вратичка? За вас специално… Може и една тясна и висока за елфите, до нея широка за троловете… Просто всеки да има своя врата, според своите интереси и права…

Джуджетата чак подскочиха. Макар да не бяха сядали. Този път думите изкрещя другото – за което подозираха, че е женското в двойката.

-     Не е въпросът как ще влизаме! Проблемът е в отношенията. Искаме наши права! Наши, които да бъдат уважавани от останалите. И най-добре е тези права да са задължения за другите. Да напомнят, че и малцинството е като другите…

-     Че защо не ползвате малка портичка, както предложи колегата? – запита тролът Слабачко, поклащайки огромния си корем.

-     Ти не разбра ли! – разскача се едното джудже – Въпросът не е за глупавата врата, въпросът е за престижа и ролята на групата в обществото…

Древният банши се замисли. И отсече:

-     Добре, прави сте… Не ви показвахме достатъчно вниманието си, сега ще стане вашата…

И сковаха за два дни нова огромна порта. Просто затваряща входа. Но с малка вратичка в долния ляв ъгъл. Колкото да мине едно джудже…

Те и минаваха – бързо и леко. Виж, елфите трябваше да лягат и, гърчейки се като змии, да се промъкват вътре.

Което все пак беше нещо, обаче... Великаните и троловете няколко пъти оставаха заклещени в джуджешката вратичка, едва ги набутваха вътре със зор, а за излизане ползваха купчината боклук на двора, върху която се приземяваха с трясък след полета си от съответния етаж…

Древното банши, което се прибираше като облак през прозореца, гледаше отгоре и доволно отчиташе – постъпиха правилно, дадоха самочувствие на джуджетата, а останалите…

Ами не може законите и правилата да са за всички. Или поне само за една част. Нека мнозинството види и преживее какво изпитва малцинството…

Правилното малцинство…