Меровингите са династия франкски крале, управлявали територия, включваща части от днешните Франция, Холандия и Германия в периода от 5 до 8 век.

Историята, която ще ви разкажа е действителна и излиза наяве през 60те години на 20 век във Франция.

Забогатяването:

На 1 юни 1885 г. във френското селце Рен Льошато пристига нов енорийски свещеник, Беранже Сониер, интелигентен мъж на трийсет и три години. В семинарията в Париж Сониер явно си навлича неприязънта на висшестоящите. Не става ясно какво точно е направил, или какво не е направил, но като последица е изпратен на работа в енорията на Рен Льошато. Тотално затънтено и глухо селце, което по онова време наброява колосалните 192 жители. Кацнало на стръмен планински връх, то е на около трийсет и пет километра от Каркасон.

В периода от 1885 до 1891 г. Сониер получава годишно около шест лири стерлинги в тогавашни франкове, скромна сума, и заедно с даренията на енориашите едва му стига да не мизерства. Наема за икономка и прислужница една осемнайсетгодишна селянка, Мари Дьонарно, която ще остане с него до края на живота му. Често гостува на своя приятел абат Анри Буде, кюре в съседното село Рен Лебен. На километър-два от Рен Льошато са се съхранили останките от фамилния замък на Бертран дьо Бланшфор, четвъртия поред велик магистър на тамплиерите, ръководил орденa в средата на XII в.

Църквата на селото, в която Сониер служи, е построена през 1059 г. и е посветена на Мария Магдалина. Тя е съградена върху основите на вестготска постройка от VI в. и нищо чудно, че в края на XIX в. е в съвсем окаяно състояние. Насърчаван от своя приятел Буде, през 1891 г. Сониер се заема с реставрацията й, като заема скромна сума от селските фондове. Когато премества олтарния камък, положен върху две древни вестготски колони, едната се оказва куха и в нея Сониер открива четири свитъка. Два от тях съдържат родословия (или генеалогии) от 1244 и от 1644 г. и не представляват сериозен интерес. Другите два документа явно са съставени през 80-те години на XVIII в. от предшественика на Сониер, кюрето Антоан Бигу.

На пръв поглед документите от времето на Бигу съдържат религиозни текстове на латински и цитати от Новия завет. В единия обаче думите са слети и сред тях са вмъкнати наглед случайни букви. Във втория изреченията са безразборно съкратени, понякога насред думата, а някои букви стърчат над другите. Всъщност, ръкописите съдържат сложни кодове. Дешифровката, която ще цитирам, се появява във френски издания за Рен Льошато, както и в два от филмите на Би Би Си, посветени на темата.

BERGERE PAS DE TENTATION QUE POUSSIN TENIERS GARDENT LA CLEF PAX DCLXXXI PAR LA CROIT ET CE CHEVAL DE DIEU J’ACHEVE CE DAEMON DE GARDIEN A MIDI POMMES BLEUES

Пастирко, никакви изкушения, че Пусен Тение държат ключа мир 681 с кръста и този кон божи довършвам по пладне демона хранител сини ябълки (фр.).

Ала ако някои от кодовете са невероятно заплетени, други са съвсем прозрачни и ясни. Например издадените букви във втория свитък образуват свързан текст:

A DAGOBERT II ROI ET A CION EST СЕ TRESOR ET IL EST LA MORT

На Дагоберт II, крал, и на Сион принадлежи това съкровище и там той е умрял (фр.).

Сониер явно е разчел този текст, едва ли обаче се е справил с по-сложните кодове. Но си дава сметка, че се е натъкнал на нещо важно и със съдействието на епископа на Каркасон незабавно заминава за Париж с указание да се яви заедно със свитъците при някои високопоставени духовници, сред които се открояват абат Бией, директор на семинарията „Св. Сюлпис“, и неговият племенник Емил Офе, учещ за свещеник. Офе се слави като изключително начетен особено в областта на лингвистиката, криптографията и палеографията. Сониер отива при Бией и Офе и прекарва в Париж три седмици. Не става ясно за какво са си говорили, но свещеникът от затънтената провинция е приет радушно от високопоставените приятели на Офе.

След като се връща в Рен Льошато, Сониер започва да живее на широка нога и да харчи баснословни суми, които до смъртта му през 1917 г. възлизат във франкове на няколко милиона лири стерлинги. Организира пищни гощавки и увеселения, прави донкихотовски дарения на местните хора и построява много от пътната мрежа и канализация в региона. Започва и активна кореспонденция с различни хора от цяла Европа, чиито имена не се знаят. Осъществява с различни банки твърде неясни сделки. Посреща в затънтената си енория не един и двама знатни гости, сред които министърът на културата на Франция и ерцхерцог Йохан фон Хабсбург, братовчед на императора на Австрия Франц Йосиф.

Сониер се заема и с реставрацията на църквата. Тя е реставрирана, обзаведена и изографисана по твърде причудлив начин. Над входа в камъка е изсечен надпис на латински:

TERRIBILIS EST LOCUS ISTE

Това място е ужасно (лат.).

Вътре, точно до входа, се възправя страховита статуя на демона Асмодей, пазител на тайни и скрити съкровища, а също — според древноеврейските предания, строител на Соломоновия храм. Изваяни са отделни статуи на Исус Христос и Мария Магдалина, и двамата гушнали по едно дете.

В началото духовниците се правят, че не забелязват нищо. Когато обаче архиепископът на Каркасон умира, неговият приемник се опитва да разбере откъде Сониер разполага с толкова много пари. Но селското кюре се държи нагло и предизвикателно и отказва да даде обяснение. Архиепископът го отстранява от енорията.

На 11 януари 1917 г. Сониер си поръчва ковчег, въпреки, че според местните хора е бил в цветущо здраве. На 17 януари 1917 г., 6 дни по-късно свещеникът „най-неочаквано“ получава сърдечен удар. Когато Сониер е вече на смъртно легло, от съседната енория е повикан свещеник, който да му даде последно причастие. Той обаче бързо излязъл от стаята и бил страшно притеснен. Изпаднал в тежка депресия, продължила няколко месеца. Става ясно, че след изповедта на Сониер свещеникът отказва да му даде последно причастие.

На 22 януари, на 65 години Сониер издъхва неизповядан. На другата сутрин тялото му, облечено в богато украсена роба с яркочервени пискюли, е положено в кресло и покрай него един по един минават непознати хора, които отдават последна почит на покойника и си късат от пискюлите за спомен. Тази церемония е твърде странна. И до днес жителите на Рен Льошато се чудят какво ли означава тя.

При отварянето на завещанието на Сониер се оказва, че всичко е на името на Мари Дьонарно, споделяла живота и тайните му цели трийсет и две години. След кончината на своя господар чак до 1946 г. Мари продължава да живее на широка нога във вила Витания, построена от Сониер приживе. Но след Втората световна война новото правителство на Франция решава да смени парите: за да бъдат заловени хората, укриващи данъци, колаборационистите и черноборсаджиите, всеки е задължен да декларира произхода на парите си. Вместо да дава обяснения, Мари предпочита да остане бедна. Виждат я да гори в двора на вилата цели купчини стари банкноти. Следващите седем години живее скромно като продава вила Витания. Обещава на купувача, някой си Ноел Корбю, че преди да умре, ще му довери тайна, която ще го направи не само богат, но ще му даде и „власт“. Ала подобно на господаря си, на 29 януари 1953 г. и тя получава най-неочаквано удар, при който изгубва говор и се парализира. Издъхва след броени дни и отнася в гроба своята тайна.

Това в общи линии е историческата хронология на мистерията около френското село Рен Льо Шато.

Въпросите:

Откъде идват парите на Сониер? Дали обяснението не е съвсем банално? Първото нещо, което ми хрумна докато четях тази история е… Съкровище. Сониер е намерил някакво съкровище, злато или златни принадлежности. Като се порових в нета, открих, че тази теза се предполага от доста изследователи, занимавали се през годините с мистерията около Рен Льо Шато. Оказа се, че историята на местността предлага доста голяма плетеница от митове и легенди за различни съкровища по време на различните епохи. Ето само най-интересните, които всъщност се преплитат:

През 66 г. в Палестина избухва въстание срещу Римското владичество. 4 години по-късно е брутално смазано, а Йерусалим е сринат. Римските легиони предвождани от Тит плячкосват всичко, като не е пощаден и Йерусалимският храм, най-святата сграда според юдаизма, приютявала Ковчегът на завета (или Кивота). Според изображението на триумфалната арка в чест на завръщането на Тит в Рим, сред плячката бил огромният седемклонен златен свещник, силно тачен от юдеите, както и самият Кивот.  

Три века и половина по-късно, през 410 г. на свой ред Рим е плячкосан от вестготите под предводителството на Аларих Велики. По думите на някой си Прокопий, тогавашен историк – Аларих си тръгва със съкровищата на Соломон, царя на евреите, които са украсени с изумруди и в по-стари времена са били донесени от Йерусалим.

Вестготите пък, от своя страна са населявали точно местата около нашето френско селце Рен Льошато, което, забележете, през VI век е било град с 30 000 жители, и най-вероятно северна столица на империята на Меровингите.

Горе долу по същото време – м/у пети и осми век голяма част от днешна Франция се е намирала под управлението именно на Меровингите, от която династия е и крал Дегоберт II, чието име срещнахме в свитъците, намерени от Сониер в кухата колона на църквата. Нещо повече, по времето на Дегобер II Рен Льошато е бастион на вестготите, а той самият е женен за вестготска принцеса...

Така, неусетно стигнах и до катарите, обитавали малко по-късно този регион. Без да навлизам в подробности за тях, само ще щтрихирам факта, че съществува легенда, според която те са притежавали нещо с баснословна, дори свята стойност, като се намеква, че това би могло да бъде дори и Свещеният граал…

Въпреки че е с малко по-късна дата, не мога да пропусна и изчезналото съкровище на тамплиерите, и за техния четвърти велик магистър Бертран Дьо Бланшфор, чиито фамилен замък е на километър от селцето. Някъде към средата на XII век той наредил да бъдат извършени доста мистериозни разкопки точно в този район. Според запазени документи разкопките имали строго поверителен характер и били извършвани от немски миньори, докарани специално за целта, които обаче не извършвали миньорска дейност...

И така – Сониер намира пергаменти, съдържащи думите Сион (хълм в Йерусалим), Дегобер II, крал на Меровингите, и Съкровище. В такъв случай космическото забогатяване на Сониер може да се дължи на някоя открита от него част от изброените по-горе съкровища, или пък на едно единствено съкровище, което да е сменяло собствениците си няколко пъти през вековете -  от Храма на Йерусалим, през Рим, вестготите и меровингите и евентуално катарите и/или тамплиерите. Това би обяснило защо въпросното съкровище принадлежи както на Дегоберт II, така и на Сион.

Само дето има още нещо! Така поднесена историята има вкус на иманярски разказ. А иманярските разкази, даже и тези с участието на Храма на Йерусалим имат ограничено, геостационарно значение. Съкровища се откриват непрекъснато, пр. Панагюрското съкровище. Или тракийската златна маска на цар Терес, открита преди няколко години от професор Китов. Без съмнение стойностни находки, но с локално значение.

Да погледнем пак съкровището на Сониер. Без да отхвърляме хипотезата, че той е намерил съкровище, обикновени пари или скъпоценности не биха могли да обяснят някои странности на въпросната история. Провинциалното и колосално неизвестно кюре влиза през парадния вход в тесния езотеричен кръг на Бией и Офе в Париж, става галеник на Ватикана, в селската му енория гостуват както светски, така и кралски особи. Като прибавим и отказа на един свещеник да даде последно причастие на умиращ, церемонията при смъртта му, огъня, разпален от Мари Дьонарно с купищата банкноти и нейното обещание да издаде тайна, която носи не само богатство, но и могъщество. А като за капак, сложните цифри и кодове на пергаментите привнасят вече доловимия ореол на мистификация, който обгръща цялата тази история.

Какво би могло да свързва Храма на Йерусалим, хълмът Сион, Дегоберт II - крал на Меровингите, и тамплиерите?

Тъй като все пак пиша за Меровингите, ще започна с тях. Те са династия франкски крале, управлявали територия, включваща части от днешните Франция, Холандия и Германия в периода от 5 до 8 век.

Произхода на тази династия е обвита в доста фантасмагорични загадки. Интересен е факта, че семейството, или династията, която по-късно става известна като Меровинги, преди да стане известна с това име, вече е управлявала франките. Т.е. няма узурпиране на властта от по-ранна фамилия. Някак Меровингите вече са си били там и са били законни и надлежно признати крале, когато владетелят, от който произлиза името им, Меровей, се възкача на престола. Легендата гласи, че той има двама бащи, като първия е бил съответния франкски владетел, а втория - тайнствено морско същество, доплувало отнякъде... Двойствената кръв дарява Меровей със свръх естествени способности. Всъщност, той действително е притежавал такива. Той, и явно неговите кръвни потомци, са можели да лекуват с ръце, имали са ясновидски и телепатични възможности и според едно предание пискюлите по края на наметките им притежавали лечебна сила... Всички носели дълги коси, в които вярвали, че се крие тяхната сила.

Колкото и екстравагантна да е легендата, тя изглежда почива на някакви исторически факти, тъй като сега ще видим на какъв статут са се радвали монарсите на Меровингите. На тях не се е гледало като на крале в съвременния смисъл на думата. Те са били приемани като крале свещеници – въплъщение на божественото. Статут, горе долу, като на египетските фараони. Те не са управлявали само по божията воля. Тъкмо обратното – те очевидно са били живо въплъщение на Божията милост, статут, обикновено запазен за Исус в съвремието. Всъщност, съществуват доста сведения, че и самият Исус е притежавал лечебни сили…

Интересно е и това как е управлявала тази династия. Синовете с Меровингска кръв не стават крале. Тъкмо обратното – на тях автоматично започва да се гледа като на такива при навършване на 12 години. Не съществува и никаква церемония по коронация. Властта просто се подразбира като свещено право. Кралят представлява върховната власт, но той не е задължен, нито се очаква от него да цапа ръцете си с ежедневните грижи по управлението. По същество той е крал - свещеник, и ролята му е не да прави, а да бъде. Нещо като съвременното британско кралско семейство. Управлението на администрацията се оставя в ръцете на хора от некралски произход, наричани „майордоми”.

И един супер интересен факт -  даже и след покръстването си, владетелите Меровинги си остават полигамни, като дори се радват на хареми, сравними само с Ориента. И както ще видим по-късно, Църквата изглежда приема това изключение без особени възражения.

В един съвременен коментар прочетох, че Църквата може би не е възразявала, защото това кралско семейство е от такъв ранг, че неговата кръв не би могла да бъде облагородявана повече, независимо от партньора, нито пък може да бъде изродена. Богатството на династията се крепи на нейната кръв и се споделя от всички, които я носят във вените си.

Очевидно Меровингите се радват на изключителен статут на базата на тяхното благородническо потекло. Но защо тяхната кръв е дарена с такава огромна сила? Колко семейства в цялата история на човечеството биха могли да се радват на такъв статут? Ако метафорично си представим, че тази кръвна династия е червена линия, докъде назад във времето се простира тя? И докъде напред би отишла?

Най-известният сред владетелите Меровинги е внукът на Меровей, Хлодвиг I, царувал между 481 и 511 година. Името му е познато на всеки френски ученик, защото именно при него франките приемат римското християнство. И именно чрез Хлодвиг Рим започва да налага своето църковно господство в Западна Европа – господство, което ще остане неоспоримо още 1000 години.

Към края на 496 година Римската църква е в доста несигурно положение. Римският епископ започва да се нарича Папа, но ранга му в никакъв случай не е по-висок от който и да е било друг епископ на която и да е друга църква. Освен това Римската църква никак не е била с по-голям авторитет от, да речем Келтската църква, с която между другото е все на нож. Няма по-голям авторитет даже и от арианството, което отрича божествеността на Исус и набляга на човешката му тленност. Ако иска да оцелее в този религиозен океан, Римската църква трябва спешно да утвърди позициите си и то с някоя могъща светска фигура. И тя се обръща именно към Хлодвиг. Важно е да се отбележи, че церемонията по покръстването не е била коронация. Църквата не прави Хлодвиг крал. Той вече е бил такъв. Църквата просто го признава, като по този начин се обвързва не само с него, но и с цялата династия. Нещо като с нашия цар Борис три века по-късно. Това покръстване без съмнение е от огромно значение за целия християнски свят от онова време, та чак до досега. Това всъщност е раждането на Римокатолическата църква. Хлодвиг умира през 511 година.

Каква е ролята на споменатия в пергамента Дегоберт II? И защо се споменава неговото име, а не например на Хлодвиг? Отговорът може би се крие във фактите около смъртта на този крал на Меровингите. Той е роден през 651 година, около 150 години след смъртта на Хлодвиг. Бил е изключителен владетел и пълководец, но взаимоотношенията му с Църквата са били доста изострени. Тази информация е лесно достъпна, затова няма да се впускам в подробности. Дегоберт II бива убит от засада по заръка на неговия майордом Пипин Къси. Римската Църквата не само че не губи много време в скръб, а точно обратното – тя одобрява извършеното кралеубийство, за което даже има и запазени писма и кореспонденции. Два века по-късно Църквата канонизира Дегоберт II. Но не става ясно какво е предизвикало този обратен завой, остават само предположения. А те определено са свързани с факта на предателство на Църквата и грубото погазване на съюза с Хлодвиг.

Формално погледнато Дегоберт II не е последния владетел на Меровингите. Поне на хартия те продължават да управляват още 75 години. Но през тези години трона се заема от млади и неопитни крале, пионки в ръцете на майордомите. 

Тук е мястото да спомена, че през 1966 година на бял сват, сякаш умишлено подхвърлени, се появяват т.н. Тайни досиета, които ще споменавам и ще цитирам често оттук нататък. Съвсем умишлено използвам термина „Умишлено подхвърлени“, защото именно с такова впечатление остават повечето изследователи и специалисти по темата, което, както ще видим след малко, ще се окаже абсолютно вярно. Този документ сега се съхранява във Френската национална библиотека и е с каталожен н. 40 lm 249. Представлява тънко томче с твърди корици и хвърчащи листа, съдържащи по същество родословието на родът на Меровингите, както и други факти, свързани с тази династия, за които ще стане въпрос малко по-късно. Доста специалисти първоначално проявяват скептицизъм към достоверността на досиетата. Но в процеса на проучване и изследване всички единодушно достигат до мнението, че частиците информация до такава степен съвпадат с празнотите в историята и допълват вече известното, че без съмнение истинността не би могла да бъде така брилянтно скалъпена...

Четейки Тайните досиета става ясно, че всеки сетнешен европейски владетел по някаква само нему известна причина, е търсел брак с разклонение или издънка на рода на Меровингите. Сякаш това е било необходимост за да може да бъде признат, легализиран и легитимиран на съответния престол. Примерите тук са толкова много, че се отказвам да ги описвам. Тази информация е лесно достъпна днес. Не устоях само на две имена. Първото е на -  Наполеон! Самият той няма родствена връзка с Меровингите. Но вижте какво прави в тази насока:

Наполеон възлага на абат Пишон (чието истинско име според някои сведения е Франсоа Дрон) да състави пълно родословие на Меровингите. Освен другото, иска да разбере вярно ли е, че династията на Бурбоните е нелегитимна. Коронясан е като крал на французите (а не на Франция), в което донякъде копира Меровингите, за чиито церемонии научава от проучванията на Сиейес и Пишон. Тъй като няма деца от брака си с Жозефина (тя е от „меровингското кралско потекло“), той се жени за Мария-Луиза дъщеря на австрийския император от династията на Хабсбургите, който също е потомък на Меровингите. Тя му ражда син — Наполеон II, в чиито вени тече „кралската меровингска кръв“. Той обаче умира без да остави потомство. Тогава Луи Бонапарт се жени за Хортензия дьо Боарне - дъщеря от първия брак на бившата си жена Жозефина и от брака им се ражда бъдещият император Наполеон III, който също е с правилното  „кралското потекло“.

Ако това отговаря на истината, а най-вероятно е така, тъй като живота на Наполеон е добре известен, значи той се е опитвал да  положи основите на една нова империя на династията на Меровингите.

Второто име от Тайните досиета, което ще си позволя да цитирам, ще запрати нашите предположения може би в най-неочакваната посока. Това е името на Годфроа дьо Буйон, известен още и като Годфрих Булонски, един от предводителите на Първия кръстоносен поход, който превзема Йерусалим през 1099г. За съвременния човек е трудно да си представи изключително високото положение, което Годфроа заема в съзнанието на своите съвременници и на хората чак до 17 в. Той е народният герой на героите. Той превзема Йерусалим, той спасява Божия гроб от ръцете на неверниците. И е обект на обожание.   

Според генеалогията в Тайните досиета, която в по-голямата си част би могла да бъде проверена и от други независими източници, по силата на брака на прабаба му, която се омъжва за Хуго дьо Плантар през 1009 г., Годфроа е пряк потомък на династията на Меровингите.

Факт е, че след превземането на Йерусалим, именно Годфроа е избран за крал на Светите места. Ами кой друг? Разпродал цялото си имущество в Европа, явно не е възнамерявала да се връща. Предводител на Първия кръстоносен поход, в очите на сподвижниците си, а вероятно и в собствените си очи, той освен херцог на Лотарингия, вече е и истински крал, законният наследник на династията на Меровингите, изчезнала от историческата сцена с убийството на Дегоберт II преди 400 години. И явно се е готвел за най-ценното кралство на света – Палестина, Светите места, земята, по която е стъпвал Исус. Титлата Владетел, или Крал на Йерусалим безапелационно му се признава от всички европейски монархии и, забележете, се предава по наследство и до днес...

На пръв поглед формален изглежда въпросът кой точно е избрал Годфроа за крал на Йерусалим. Но този въпрос е изключително важен. В интерес на истината, за тази титла е имало още трима претенденти, с не по-малко рицарски заслуги.   

Тук навлизаме в материя твърде обемна, твърде противоречива, несвързана и излишно многословна. Все пак ще извадя няколко ключови точки, които имат определена доказателствена тежест зад себе си.

Тръгвайки на този кръстоносен поход и разпродавайки цялото си имущество и земя в Европа, Годфроа очевидно не е имал намерение да се връща. Нещо повече, той е знаел за своя произход и целта пред него е била ясна. А именно завземането на Светите земи, и, забележете, възвръщането на династията на Меровингите на власт –място, което изконно й е отредено. Нормално е да се предположи, че не е бил единствен, че около него е имало и други „просветени”, негови близки сподвижници. Доста вероятно е тези „просветени” да са били обединени в някаква организация, или таен орден. Малко след превземането на Йерусалим, група от най-висшите рицари кръстоносци се оттеглят в една стара римска постройка, намираща се на един от хълмовете на града, наричан Сион. Има сведения, че решението за това, кой да бъде крал на Светите земи се взима именно там. Предполага се, че точно там се дава началото на Братството от Сион, или Ордена на Сион.

Търсейки допълнително информация за случката около Рен льо Шато, на няколко пъти попадах на сведения от различни историци и изследователи,че на определени етапи от техните изследвания, свързани с Братството от Сион, уж съвсем случайно са получавали много специфична и много полезна вътрешна информация, която е тласкала техните изследвания стремглаво напред. Така например, авторите на „Светата кръв и Свещвния Граал“ в своята книга, която забележете, издават през 1979 г., споделят, че на няколко пъти с тях се е свързвал човек на име Пиер Плантар дьо Сен Клер. Същото име се цитира и в предговора на книгата ”Тамплиерите са сред нас“ на Дьо Сед от 1997 г, в което има обширно интервю с Плантар, като се трърди, че той е безпорен капацитет в тази област.

Според тези автори, Плантар твърди, че Братството от Сион е таен орден, който обявява за своя официална цел възстановяването на династията на Меровингите и техните потомци и че това е справедливо и оправдано както в законовия, така и в моралния смисъл на думата. Освен това именно братството създава Ордена на рицарите тамплиери като свое военно подразделение. Самиат Плантар твърди, че той също е потомък на рода на Меровингите, не крие връзкта си с Братството от Сион, което по думите му съществува и до днес, и даже споменава, че в момента (някъде около 1980 та година) е негов Велик Магистър.

И действително, в Тайните досиета, в том три, се съдържат два списъка. Единият е с Великите магистри на рицарите тамплиери, другият е на Братството от Сион. Интересното е, че от създаването им през 1118г. до 1188 година, и двата ордена имат един и същи велик магистър. А след това явно се разделят.

Без да навлизам в дебрите за тамплиерите ще спомена само, че ако се предположи, че съществува Братството от Сион, чиято цел е възстановяване на династията на Меровингите, и действително това братство седи зад Ордена на тамплиерите, то това би обяснило до голяма степен появяването на името на Дегоберт II и думата Сион в пергамента, намерен от Бернаже Сониер.

И така - редица научни капацитети, изследователи и учени признават доста високото ниво на реалност и достоверност на "Тайните досиета". От своя страна те съдържат родословието на Меровингите, списъци със Великите магистри на Братството от Сион и Ордена на Тамплиерите, и в тях се признава, че задачата на Братството от Сион е да защитава потомците на Дагобер II, защото те са издънки на законното кралско семейство във Франция. Крайната цел на Ордена е да възстанови на френския престол Меровингите (което е една твърде амбициозна задача).

В "Тайните досиета" обаче се твърди, че Меровингите са потомци на Давидовото коляно... Чиито представител е… Исус...

Само хипотетично да предположим, че съшествуват хора, или организация от хора, която притежава документ, или доказателство, удостоверяващо тази много тънко застъпена теза. Каква би била неговата сила? Може би такава, каквато обещава да разкрие прислужницата на Сониер, Мари Дьонарно, на купувача на вила Витания, но така и не успява. И какво би платила например Римокатолическата Църквата, за да запази сегашното статукво. Може би милиони, каквито са се появили у самия Сониер?

BERGERE PAS DE TENTATION QUE POUSSIN TENIERS GARDENT LA CLEF PAX DCLXXXI PAR LA CROIT ET CE CHEVAL DE DIEU J’ACHEVE CE DAEMON DE GARDIEN A MIDI POMMES BLEUES

Пастирко, никакви изкушения, че Пусен Тение държат ключа мир 681 с кръста и този кон божи довършвам по пладне демона хранител сини ябълки (фр.).

A DAGOBERT II ROI ET A CION EST СЕ TRESOR ET IL EST LA MORT

На Дагоберт II, крал, и на Сион принадлежи това съкровище и там то/й е умрял/закопан (фр.)

Списък на Великите магистри на Братството от Сион

 (според „Тайните досиета“)

Жан дьо Жизор 1188–1220

Мари дьо Сен Клер 1220–1266

Гийом дьо Жизор 1266–1307

Едуар дьо Бар 1307–1336

Жана дьо Бар 1336–1351

Жан дьо Сен Клер 1351–1366

Бланка д’Еврьо 1366–1398

Никола Фламел 1398–1418

Рене Анжуйски 1418–1480

Йоланда дьо Бар 1480–1483

Сандро Филипепи 1483–1510

Леонардо да Винчи 1510–1519

Главнокомандващият френската кралска армия 1519–1527

Фердинанд ди Гонзаг 1527–1575

Луи дьо Невер 1575–1595

Робърт Флъд 1595–1637

Йохан Валентин Андрея 1637–1654

Робърт Бойл 1654–1691

Исак Нютон 1691–1727

Чарлс Ратклиф 1727–1746

Шарл Лотарингски 1746–1780

Максимилиан Лотарингски 1780–1801

Шарл Нодие 1801–1844

Виктор Юго 1844–1885

Клод Дебюси 1885–1918

Жан Кокто 1918-