Дали като наследствена черта / баща ми е бил срамежлив и мълчалив/ или поради други причини, не зная. Но като дете , пък и чак до 25-ата си година, аз бях също срамежлива и мълчалива. Разговорите с непознати хора ме затрудняваха. Понякога не знаех какво да кажа или се обърквах при отговора.  Това още повече усложняваше комуникациите ми.

    В училище, когато ме изпитваха пред черната дъска, както беше прието тогава, нямах такъв проблем. Винаги обаче бях учила уроците си..Така, с притеснение и срамежливост,изкарах висшето си образование. При изпитите пред професорите също нямах тези проблеми. На всичко отгоре завърших педагогика и съответно, трябваше да стана учителка, просто така се стекоха обстоятелствата. Исках да бъда учителка в детска градина, но  факултетът решил този  випуск да няма такава специалност. И аз, естествено, няма да се отказвам, влязла съм, пък каквото сабя покаже. Наложи се да специализирам дефектология, сега това се нарича „специална педагогика“. Така че станах специалист по специална педагогика.

    Пред учениците също нямах този проблем, те бяха по-малки от мен, аз знаех повече от тях и затова имах добро самочувствие. Това го разбрах по време на практиката при завършването ми.

    Поработих около 2 години в специални детски градини и училища, но не бях удовлетворена. Всъщност работех по заместване , за по няколко месеца. Повече поработих в училището за глухи деца, но все пак не мислех, че там ще изкарам трудовия си стаж.

И наистина, по едно време дойде колежка от университета и ме помоли  да отида на нейното място, като логопед в една болница, за да я пуснат нея, да отиде в Академията на науките. За мен това беше неочакван,  благоприятен изход. За да се отърва от училището за глухи , се съгласих.

    Там се оказа, че трябва да работя  с хора над 18 годишна възраст, т.е. да коригирам говора им. Леле, за мен ли беше такава работа? Къде дойдох и как ли щях да се чувствам?

    Бях на 25 години и се оказах пред група от 20 млади мъже. Предизвикателно!

    Колежката, с която щяхме да делим работата, ми нареди – един месец да седя до нея и да „уча занаята“. Записвах и попивах всяка нейна дума, интонация и поведение, независимо, че изядох учебника по логопедия, както се казва „с кориците“.

    След един месец, тя предложи да се сменим – аз да водя уроците, тя да ме слуша. Осмелих се да кажа, че това няма да стане. Ако седи до мен, няма да мога дума „ да обеля“. Тя ме попита: -Ти какво предлагаш? Казах й, ако искаш слушай зад затворената врата на залата. Оказа се разбрана колежка и се съгласи.

    Денят преди да се изправя пред групата се подготвих много добре. Всичко, което трябваше да кажа, знаех наизуст, но за всеки случай, тефтерът беше до мен. Освен това си проведох автопсихотерапия. Казах си : ,,Няма от какво да се притеснявам. Аз съм ръководителя, зная повече от тях. Освен това, според лечебната методика, в началният етап те са в режим на мълчание. Нямат право нито да питат, нито да говорят каквото и да е.

    Издокарах се, според тогавашната модна визия и ….напред. Всичко мина благополучно.

    Още от следващия ден започнах да планирам какво и как трябва да направя, за да преодолея чувството на притеснение.Сдобих се със съответната литература за самоусъвършенстване , проучих  всички необходими психотерапевтични прийоми, упражнения, тренинги и какво ли още не, и ежедневна работа върху себе си.

    Така цели 10 години, докато се почувствах сигурна във всякакви ситуации и обстоятелства.Постепенно овладях способността за добра комуникация, богатство на речника и т.н. Докато, извън работното ми време, се превърнах,  меко казано - в "приказливка". Нямаше вече тема или ситуация, която да ме затрудни.

Забелязвах учудените погледи на събеседниците, когато се улавях, че те не могат да вземат дума от мен.. Да се чудиш в какво се превърнах! Прекалявах.Тогава си казах: “О-па,  какво става?

     Ами сега? Ще трябва да се науча да говоря само, когато е необходимо, да предоставям думата и на другите.

     Е и в това отношение се справих, но това  вече е друга тема.

     Та това е, метаморфозата при мен, приятели. Вярвам , че не съм единствена и че ,и на други им се е случвало.

     27 05 2022.