(вода, ветровито, гледам)

            Нека си представим какви процеси преминават в живота на една капка, на една нищожна капчица утринна роса. Навярно не я забелязваш. Тя е тази, която заедно със своите братя и сестри внася свеж полъх в утрото ти; тя освежава тревата и я кара да блести и трепка под меките слънчеви лъчи; тя е тази, която мокри обувките ти рано сутрин, минавайки през изумрудените поля. Но нека помислим откъде идва тя, как се ражда, през какви метаморфози преминава, за да достигне до нас тъй свежа и чиста?

           Нашата специална капка (не, че останалите не са) се намира на ей онова листо на розовия храст, точно до едно от копието на бодливата му защита. Можем да забележим как светлината се пречупва през повърхността ù и съвсем скоро без дори да забележиш капката се изпарява и полита нагоре, нагоре към буйните космати облаци. Оттам се присъединява към един от тях и тръгва на вълнуващо пътешествие високо над земята. Вятъра я отнася надалеч и после влиза в състава на цяла армия от капчици, но този път под формата на дъжд, нападайки обширни поляни, асфалтирани улици и множество захлупени къщурки. Съдбата на нашата капка е да попадне в обятията на една бурна река, и понасяйки я през всичките камъчета и малки рибки да я отведе в мрачната колония на водоснабдителната канализация. А оттам нагоре по тръбите през мивката право в прозрачен стъклен съд заедно с други нейни себеподобни, уплашени от околосветското си пътуване. Към съда, в който са затворени приближава една огромна помпа и изсмуква точно нашата капка. После бива стоварена върху чисто прозрачно стъкло, а към нея е насочен един огромен обектив, не на фотоапарат, а на микроскоп. В отсрещната страна на обектива, иззад всички лупи тя съзира едно причудливо любопитно човешко око. Окото попремигва и започва да я наблюдава по-отблизо.

          - Къде съм? – изпищя уплашено капката, а окото отвъд се подбели и за миг се затвори. – Страх ме е.

          По всичко си личеше, че нашата капка се е озовала в нечия лаборатория.

          - О, вие сте една специална капка! – възкликна тържествено ученият, който я наблюдаваше все още през микроскопа. – Аз ви търсих, търсих ви толкова години. Знаех, че водата може да мисли и чувства, а явно може и да говори. Какво знаменито откритие! Ах, колко се радвам, че ви открих.

          Нашата капка трудно се опита да си представи как някой може да търси точно нея при все, че тя по нищо не се различаваше от останалите водни капки. А ученият продължаваше да я превъзнася:

         - Посветих целия си живот в търсене и точно когато бях на път да се откажа, зрението ми вече отслабва, попаднах на вас. Не знаете каква чест е за мен да се запозная лично с вас. А сега моля ви разкажете, разкажете за вашия живот. Нямам търпение да го чуя. Искам да знам всяка една ваша метаморфоза. Искам да науча какво е усещането да си капка.

         Понеже нашата капка твърде много си приповдигна самочувствието от тези хвалебствия тя зае величествена стойка и се поизпъчи. Но в мига, в който беше готова да започне да разказва своята история се сепна. Откъде започваше тя? Откъде се беше родила тази наша специална капка? Кой я беше дарил с живот? Майката природа? Не е ли твърде общо казано? Не е ли твърде очевидно?

        Тъй като колкото и да се опитваше не успя да се досети за началото тя направи така, както всеки на нейно място би сторил. Започна от средата.

        - О, драги слушателю, - понеже не знаеше как се разговаря с човек си помисли, че би било добре да вмъкне малко патос в думите си, - моята драматична история е твърде тъжна за разказване, но въпреки това ще се опитам да ви я споделя достоверно. Моето битие започва, разбира се, от небето – тук капката огледа внимателно събеседника си за някаква ответна реакция, но той прие думите ù за чиста монета, тъй че тя необезпокоявано продължи: – Паднах под формата на ситен дъждец в един селски кладенец. Там се застоях твърде дълго време. Смея да твърдя, че пребиваването ми там беше просто отвратително: тъмно, мрачно, влажно и с много мухъл. Ах, спомням си колко мокро беше в тая черна дупка в земята, едва не се разболях.

        Тук ученият малко се понамръщи, защото му се стори странно как може капка да настине от влагата, но от благоприличие не я прекъсна.

        - В този кладенец не успях да си намеря приятели. Там всички бяха стари и застояли, разказваха едни и същи истории, всичките свързани с това какъв бил светът горе на светло. Принуждаваха всяка новодошла капка отгоре да им олицетворява горната земя. А аз нямах търпение да се махна от тази задушаваща атмосфера.

         В един светъл ден, когато слънцето проникваше косо през отвора горе се появи една необичайна сянка. Нещото започна да се спуска надолу към нас и всички капки се разпищяха от ужас. Когато се приближи достатъчно ми заприлича на огромен дървен цилиндър, по-късно разбрах, че вие хората му викате кофа. По стечение на обстоятелствата (понеже бях изключително смела капка) се озовах вътре в тази кофа заедно с още много изплашени капки около мен, но мога да кажа със сигурност, че аз се държах смело през цялото време и не издадох нито звук.

        Всъщност благодарение на този причудлив уред се озовах отново в горната земя. Тази кофа я носеше някой, смея да твърдя – човек, но единственото, което виждах бяха две малки бели ръчички. Това носене предизвика страшен хаос вътре в кофата, при положение, че постоянно се люшкаше и доста от побратимите ми бяха безцеремонно прогонени отвъд борда.

        Донесоха ни вътре, очевидно в къщата и ни поставиха на пода, където дълго време никой не ни обърна внимание. Вътре в кофата, когато напрежението се уталожи на дъното, се започнаха същите разговори както и в кладенеца, но поне тук не беше тъй мрачно. Даже по някое време от денонощието слънцето меко напичаше право към нас и някои капки бързо-бързо се изпаряваха и отлитаха към небето, реещи се свободно. За съжаление аз не бях от тези късметлии. Моята съдба беше друга.

        Тук нашата капка направи драматична пауза, в която се надяваше да породи известно напрежение у ученият, но тъй като забеляза, че той я гледа с все същия любопитен поглед реши по с време да продължи.

        - Една сутрин към нас се приближиха две ръце, подозирах че бяха същите, които ни донесоха до тук. Загребаха малко от нас и се приближиха до човешкото си лице. Ето така аз съзрях света. Потопих се в едното око на това малко момиченце и виждах това, което виждаше и то. Бях неин неизменен спътник навсякъде, неин другар ако смея да кажа. Разбира се без тя ни най-малко да подозира. Разбрах, че то беше дъщеричка на бедна жена, която едва изкарваше прехраната им. Баща не се виждаше никъде. Животът на момичето не беше лек. То трябваше да помага на майка си в къщната работа докато тя се занимаваше по цели дни и нощи в шиене. Детето се беше превърнало в слугиня на майка си.

        В малкото свободно време, когато не гледах как се мият чинии, пере се и се чисти, наблюдавах (заедно с момичето разбира се) дъжда през прозореца на къщата; изпитвах заедно с нея страха от гръмотевичните бури; сияйния залез, потапящ се в хоризонта; симпатичната физиономия на единствената кукла, която детето притежаваше; големите клони на дървото, по които неуморно се катереше; замайващото люлеене на калпавата люлка; енергичното подскачане на ластик; дългото наблюдаване на мигащите звезди в небето, когато детето наивно мечтаеше.

        Не след дълго майката изгуби работата си и положението излезе извън контрол. Мизерията, в която се намираха беше покъртителна. Храната вече не достигаше, налагаше се да гладуват дни наред, дрехите се късаха, а зимата беше в разгара си. Майката малко по малко се превръщаше в тиранин. Постоянно обвиняваше детето, че баща им си е заминал от тях заради него; то беше виновно, че тя не успяваше да си намери работа и че зъбите им тракаха всяка мразовита нощ. Момиченцето вече не си играеше с куклата си, отдавна беше хвърлена и изгорена в печката; люлката се поклащаше самотно от силния вятър, а звездите ги нямаше никакви.

       Низостта на майката достигна такава степен, че една вечер, връщайки се късно незнайно откъде, дойде при нас с момичето и започна да му крещи. Стържещи, грозни, хапливи думи. Писъци. Ругатни. С грубата си занаятчийска длан удари плесница на детето си. После още веднъж и още веднъж. Не спираше. Клетницата трепереше цялата свита на пода, а майка ù жестоко я дръпна за ръчицата и я изхвърли през вратата като продължаваше да крещи. Детето се сви на кълбо пред вратата и горчиво заплака, а аз се търкулнах бавно по бузата ù и тупнах някъде в краката му.

        Не успях да бъде участник в живота му по-нататък, не разбрах какво се случи с него след онази нощ, но това момиче ми помогна да съзра истинския свят, научи ме да оценявам малките неща, показа ми как правенето на нищо понякога е много по- продуктивно и значимо. Разбрах какво е да прогледнеш през очите на дете, в чисто буквалния смисъл.

        Щом чу историята докрай ученият въздъхна тежко и пророни една голяма и тежка сълза, а нашата капка тъжно се усмихна. Така че следващият път, читатели мои, щом се просълзите не забравяйте, че по този начин прогонвате ваш скъп и неминуем спътник в живота си. Една капка, която съществува чрез вас, гледа през вашите очи. Покажете й вълшебството.