Мичето, нашата мамина отмяна, чакаме с нетърпение кога ще се задомява… Ала къде ли да търсим тъдява такъв хубостник, който да вземе сладката на мама? Подпитваме из комшии, черпят ни с ракийка и туршии, хвалим я и прикриваме някои дреболии… Я го виж Веждьо! Стар ерген, ала не е безнадеждно, вярно, мота се безметежно, но и като че има у него нещо прилежно! Или да се насочим към Кирчо, е по-добре, их че е добро момче! Дано и като види Мичето, страст и тръпка да го влече! А аз като тъща, мама баничка ще му опече. Мисля да се спрем на Сашо от третия етаж, всички знаем, че е апаш, но ако хареса Мичето, ще бъде наш! Този да я поиска, онзи да я поиска… ала на никому не му стиска. И сега нашето Миче кой ще поиска? Ето го и Денчо, комшийче наше, голяма беда, как ли и това момче ще си намери жена!?! Само на него Мичето не бих дала, Денчо е напаст голяма! Ето го, идва ухилен от някъде, я да проверя за това негово щастие от всякъде. “Денчо, шашав си по цялата глава, а си щастлив, да не намери изцеление и светлина?” “Не, с твоето Миче ще ставаме родители!” “Господи, припадам, пиленца в кръг и ангели спасители! Не можа ли нещо по-свястно да вземе моето Миче? Беше си и си остана все това просто момиче! Смятах, че който и да я поиска, все ще я дам, да не би стара мома да си остане зян. Мислех, че всеки ерген, решил да я вземе, да стане съпруг и баща, аз ще приветствам горещо, ала само Денчо за зет го не ща!