Христина се разхождаше след ливадата. Около нея имаше най-различни цветя.Тя се изкуши и си набра букет. Съчетанието на полянката с всички растения и горичката отсреща образуваше един голям зелен букет,  изпълнен с пъстрота.

Момичето се запъти към горичката. Природата и даваше надежда за един по-добър живот, за какъвто винаги е мечтала.Накара я да изпитва най-искрени чувства на възхищение. И така както си вървеше към горичката, Хриси съзря едно момче. Отначало се стресна и помисли да бяга, но после дойде на себе си.Той я гледаше продължително и се усмихваше. Христина също задържа изпълнения си с любопитство поглед. Докато бяха вперили поглед един към друг, изведнъж момчето тръгна бавно към нея.

- Здравей. – каза и той.

- Здравей. Познаваме ли се? – отвърна засрамена Христина.

- Не, но не виждам друг наоколо затова може да се запознаем.

- Така ли мислиш? – погледна го странно.

- Виж, ако те е страх не съм някой сериен убиец, или изнасилвач, така че спокойно.

- Каква е гаранцията? – засмя се Христина.

- Времето винаги е най-сигурната гаранция. – отговори мъдро момчето. – Прочее аз се казвам Лазар.

- Аз съм Христина.

- От тук ли си, Хриси? – попита с любопитство Лазар.

- Аз ли…а не, не съм. – отговори смутено Христина. - Дойдох на почивка във вашето курортно селце.Но тук природата е невероятна.

- Наистина е такава.Често идвам да се разхождам в тази горичка тук. Успокоява ме.

- И на мен така ми действа. А отдавна не бях усещала такова спокойствие.

- Разбирам…А ти от къде си?

- От Пазарджик съм.

- Страх те е от местните тук, а? – пошегува се Лазар. – Спокойно, няма да те изям.

Христина го гледаше странно и вече, придала си по-спокоен вид го помоли да я разведе наоколо. Лазар се съгласи и двамата, улисани в сладки приказки изгубиха представата за времето.

- Лазаре,вече слънцето залязва.Трябва да ме заведеш до къща за гости „Радостник”.

- Но ние сме много далеч от селото.Трябва да вървим два километра до там, а ще се мръкне.

- Какво ще правим? Аз си забравих телефона.

- И моя не е в мен. – излъга Лазар. – Помогни ми, Хриси. През нощта идват насам чакали и трябва бързо да си запалим огън с камък кремък.

- Какво?Чакали ли?

- Да.

- Ами ако ни разкъсат? – уплаши се Христина.

- Няма, защото се страхуват от огън.

Христина помогна на Лазар да накладат огън. Но навън августовските нощи бяха студени.За да не студуват двамата се сгушиха. Христина не знаеше какво се случва с нея.Изведнъж си даде сметка, че сърцето и бие като лудо. Никога до сега не беше изпитвала толкова силни чувства. Беше странно, неописуемо и много силно. Ами Лазар?Дори и да я харесваше повече сигурно нямаше да се видят.

- За какво мислиш? – попита Лазар.

- Толкова ми е добре с теб.Ти си толкова спокоен, а аз…

- И ти имаш вид на спокоен човек.

- Но аз не съм, Лазаре. А с теб ми е толкова спокойно.

- Хей, не се тревожи. Пак ще се виждаме.

- Но нали ти си от Юндола, а аз от Пазарджик? – разочарова се още повече Хриси.

- Излъгах те.

- Какво?

- Не съм местен, аз също съм от Пазарджик.

- Но защо си ме излъгал. – зарадва се Хриси, но се направи на обидена.

- Щеше ли да ми се довериш, ако не те бях излъгал?

- Ами не.

- Знаех си…И за още нещо те излъгах.

- За кое?

- Имах телефон, но исках да прекарам повече време с теб.

- Защо?

- Защото аз съм влюбен в теб.

- Какво? В мен ли?

- Да.Влюбих се в теб, от мига, в който те видях и не искам да се разделяме.

- И аз съм влюбена в теб. – призна си Христина.

- Наистина ли? – учуди се Лазар.

- Иначе щях ли да тръгна с теб? – усмихна му се тя.

- Ами не те познавам толкова добре, за да кажа.

- Ще ме опознаеш.

- Заедно ще се опознаем. – каза уверено Лазар, който я хвана за ръка и се сгуши още по-силно в нея.

От днес това беше любимото им място на света – сгушени един до друг.