В горещия ден  рязкото дрънчене на звънеца прозвуча като  сигнал за атака, след който тишината в  коридорите на училището бе безмилостно  щурмувана  от наизлизали от различни кабинети ученици.  Понесли чанти, раници и радостта си от края на учебната година, те бързаха да напуснат сградата с онова нетърпение, с което децата са убедени, че дните през една ваканция винаги минават три пъти по-бързо от учебните. Една девойка обаче се отличаваше твърде много от всички, и то не заради външния си вид, а заради крайно бавната си и неподходяща за подобен случай походка.  Навела глава и забила поглед в шарената мозайка на пода, очите на Таня Костова - ученичка в единадесети „б“, бяха влажни и не издаваха никаква радост.  Момичето чувстваше раницата си твърде тежка. В бележника ѝ бе написана една тройка по немски и тя изобщо не бързаше.

*  *  *

-Как можа? А? Кажи ми как можа, след като винаги са ти вървели и английският, и българският? Как можа? Само това ми кажи и си свободна да съсипеш деня си както намериш за добре.

- Мамо, аз наистина се постарах. Знаеш, че немският не е като английският.

- Това ли ти е оправданието!

            - Не – Таня наведе глава и се раз хлипа. –  Не е само това... Мисля, че донякъде заради госпожа Цветкова.

            - Хайде сега, не ми ги пробутвай подобни. Аз и баща ти също сме били ученици. Какво ще ми кажеш? Че има специално отношение към теб ли?

Въпреки бойната поза и острата интонация с която майка ѝ даваше да се разбере, че конското ще продължи, хлипанията на момичето зачестиха. Тя все по-трудно се владееше и си  поемаше въздух. Накрая просто се предаде и се разплака.

-Мамо... Цветкова каза, че те познава. Били сте състудентки и... и... само заради това тя ми е писала три.  Всъщност аз не съм изкарала годишния тест. Резултатът  ми е бил като за двойка. Каза, че заради теб го е направила, мамо.  Разбираш ли?! Тройката ми е по милост.

Думите отекнаха в стаята като ехо. Последва изкривена от емоции мъчителна  тишина, съчетана с подсмърчанията на девойката и бръмченето на две мухи. Безмълвна, майката продължаваше да гледа втренчено. Измина една минута, която се стори на Таня като цели пет. Сълзите постепенно започнаха да спират за сметка на една горчилка, която реакцията на майка ѝ и  нейното мълчание още повече засилваха. След малко тя се обърна и се запъти към входната врата.

-          Къде отиваш, Таня Костова?

Тонът, с който бе произнесен въпроса, вбеси още повече момичето и то отговори:

-          Ще изляза малко, ще се разходя, ще се помотая ...ще съсипя деня си!

Майка ѝ се направи, че не бе чула последното. Беше решила да продължи да го играе строга и сърдита.

-          Довечера в осем те искам на масата.

-          Добре.

*   *   *

Има родители, които си мислят, че провеждането на семеен съвет е нещо много демократично. Дали наистина е така, ако именно те са тези, които говорят, без да изслушват, без да взимат под внимание казаното от детето, и в крайна сметка тези, които вземат окончателното решение? 

            За Таня във вечерта на семейния съвет всичко премина така, както бе очаквала и както се бе случвало многократно преди това.  Едва започнали да се хранят, майка ѝ разказа на баща ѝ за случилото се. Разказа го обаче така, както тя вижда и чувства нещата, а в момента, в който Таня се опита да каже нещо, реакцията на баща ѝ  бе такава, че нейният и без това нищожен апетит беше окончателно убит.

            В крайна сметка бе взето решение тя да изкара ваканцията си на село, като и се  позволяваше да излиза  само вечер, а през всичкото останало време се задължаваше да учи. Родителите ѝ от своя страна щяха да идват през почивните дни с цел да я контролират и да направят всичко възможно да не манипулира баба си, която и без това бе склонна да я глези.

Самото село бе  доста голямо и се намираше на около четиридесет километра от града, скътано в Предбалкана и в близост до голямо и живописно езеро. Достатъчни  предпоставки, че  много от връстниците на Таня да предпочетат да изкарат лятото си там. Край брега на езерото те често се събираха вечер. Палеха огньове, печаха наденици и картофи, пиеха бира, свиреха на китари и тарамбуки и често по-късно  се къпеха във водите му.  Затова девойката за момент си помисли, че ще се наспива, баба ѝ щеше да готви каквото пожелае и щеше да прекарва вечерите със старите си познати Виолета, Надя и Грета. На фона на това два часа немски се търпяха някак си. Все пак от къде баба ѝ ще ше да е сигурна, че  учи, а не чете нещо друго!

            Таня мислеше тъкмо за това, когато баща ѝ прекъсна мислите ѝ и каза:

- Но не мисли, че ще минеш леко. Разбрах, че Лилия – на дядо ти Недялко внучката, вече е там и ще изкара цялото лято на село. Доколкото знам тя е работила като преводач. Немския го знае,  остава само да говоря с техните и твоя въпрос е решен.

- Но... – прекъсна го майка ѝ и последва спор, който за момент Таня спря да слуша, защото  усети, че идеята ѝ за леко разминаване няма да мине. Баща ѝ имаше друго на ум, а именно въпросната девойка да ѝ бъде учителка през ваканцията. Таня познаваше добродушния дядо Недялко. Помнеше го заради историята със щъркелите  и беше слушала за Лилия, но помнеше предимно лоши неща. Благодарение на близките си именно  точно с нея  свързваше  думата „пропаднала“.

- Виж... - продължи майка ѝ – нали знаеш, че това момиче  е бягало от дома си няколко пъти. Последния път са я намерили в някаква комуна в Рила. Бягства от дома, употреба на марихуана, безразборен секс и не знам си какво още. Даже се чудя защо говориш за нея пред Таня!

- Да, но – опонира баща ѝ – това, което не знаеш е, че от времето, в което се е прибрала, до сега е правила два опита за самоубийство. Предполагам нейната майка има същото отношение към нея като теб, но не за това сега... Миналата седмица се видях с дядо ти Недялко и той каза, че тя е при него в момента.

- Скрила се е – рече майка ѝ.

- Дори и така де, просто ми позволи да говоря с техните и с Недялко. Нашата ще е там заради немския, нали така?  Ето ти една чудна възможност.

Майка ѝ за момент замълча и това бе достатъчно въпросът вече да е решен. Самата Таня така и не попитаха.

*  *  *

            Като всяко начало и това беше трудно. Но всяко начало е край, и всеки край е едно начало. Лилия идваше сутрин около девет. Мълчалива, леко нацупена и на моменти малко рязка. Въпреки че се стараеше да не я запя, Таня бе запленена от личността на високата, кестенява и намръщена Лилия. Ясно бе, че последният опит е бил наскоро.  Беше трудно да откъсне поглед от китките ѝ, през които минаваха бледочервени линии и гадно-жълти хирургически конци.  Трябваше да бъде подготвена за това.  Поне майка ѝ уж я подготви, но подготвен ли е някой да види нещо такова на ръцете на красива девойка? Отгоре на всичко Лилия се стараеше да си придава намръщен вид, който изобщо не й отиваше, а така на Таня само и ставаше още по-интересно.

            Лилия от своя страна се беше съгласила само и единствено заради дядо си, но постепенно момичето я беше запленило с чистотата си и жаждата си да получи и вкуси живота. Тайничко се надяваше и искаше за нея той да е с друг вкус.

*  *  *

Всъщност разликата в годините и житейския опит за двама души не е кой знае каква, ако те мислят с различни думи за едно и също нещо и имат обща цел, но на двама души, изпитали неприязън при запознанството си, ще им трябва повече време да го разберат. И двете обаче имаха цяло лято.  И това беше тяхното лято. Време за  да се отпуснат и да се погледнат в очите и време за да се изслушат.  Време да се посмеят и време да се утешат. Така дойдоха и съвсем други дни. Дни, в които Таня изобщо не мислеше за езерния бряг. Личността на Лилия, скрита зад усмивката ѝ, в един момент се оказа по-важна. Минаха няколко дни, преди да чуе смеха ѝ, а той бе много по-различен от всичко, което бе чувала до сега.

Таня беше първият човек, видял Лилия да се усмихва от седмици наред. Уроците от задължение се  превърнаха в желани срещи. Лилия  също искаше и търсеше тези срещи все по-често. Така и двете решиха да се наспиват и да не провеждат уроците сутрин, а вечер. Осмоъгълната беседка в двора на Таня, свряна между два бора, беше идеално за целта място.  За немския език отделяха едва около час. В тези свои вечери те до късно гледаха звездите, слушаха боровете и понякога дори пиеха, но постоянно не просто си приказваха, а си говореха... истински.

Имаше вечери, в които интересът към миналото и личността на Лилия се смесваше с магията на немската култура.  Таня успяваше да се потопи в спомените на девойката, но по някакъв невъобразим начин смесваше романтичното в миналото на Лили с магията на Шилер, Хайне и Гьоте. Когато наставницата ѝ усетеше това, тя бързаше да насочи работата им по посока на глаголните времена. Успяваше, но временно, защото Таня рано или късно  я стъписваше с някой сразяващ въпрос от рода на:

„Лили, ти чела ли си „Фауст“ в оригинал, след като си пушила трева?“

„Къпала ли си се гола в езерото в августовска нощ?“

„Слушала ли си шестата симфония на Бетовен на открито?“

„Ходила ли си пияна на католическо погребение?“

„Как мислиш, Каспар Фридрих дали е обичал да пие?“

„ И защо пък толкоз те кефи тоя Томас Ман?“

И много много други подобни...

Всъщност Лилия се стъписваше само при прозвучаването на първия въпрос.  Докато Таня обикновено нареждаше още по няколко, тя вече умело успяваше да обърне нещата така, че да използва подобно любопитство. С това свое умение тя  успяваше да обърне разговора в такава светлина, че Таня да продължи да учи с желание, като същевременно поливаше обилно растящата като цвете любов към немското у душата ѝ.  В летните вечери двете често седяха на беседката в двора на Таня. Унесени от звуците на цикадите и щурците (а понякога и от алкохола, донесен скришом от Лили) техните разговори постепенно обаче се променяха. От въпроси свързани със момчета и първия секс се стигна до там, Лили да попита Таня защо мрази толкова родителите си и Таня да попита Лилия защо е искала да умре.  Самото учене се превърна в нещо много по-леко и нещо, което никоя от тях не е предполагала, че ще открие.

Лилия също бе започнала да учи от Таня.

Учеше се отново да живее.

*   *   *

В края не неусетно преминалото и за двете лято ученичката и наставницата не искаха да се разделят.  Във вече по-хладните септемврийски вечери, седнали над отворените книги, те все по-често говореха за себе си, за преживяванията си и за бъдещите си планове, отколкото за идиомите в немския език. Родителите и на двете отдавна бяха забелязали началото на този процес и на едно неделно барбекю единодушно решиха не само да оставят нещата така, но и да поощрят по-нататъшните контакти между двете. Основанията за подобно решение се коренеше във факт, който съвсем естествено убягваше на девойките. От своята собствена позиция Лилия нямаше как да забележи, че постепенно възвърна желанието си да живее, забрави мрачните си настроения и те много скоро бяха изместени от желание за социални контакти. От друга страна Таня съзря много бързо. От менторката си тя взе готов опит, предупреждения и убеждения, които я направиха подготвена за онези бури, които й предстояха в живота. Всъщност  те изпитваха такава благодарност една към друга, че при срещите си често всяка една от тях имаше усещането, че другата е сторила за нея много повече, отколкото тя самата.

Вълшебното за едната и изцеряващото за другата лято отмина. През септември, в началото на новата – и последна за Таня, учебна година, Лилия вече се чувстваше достатъчно добре за да се прибере у дома.   Продължиха обаче често  да си гостуват и да прекарват почивните дни заедно. Така беше до момента, в който един ден Лили  сподели, че макар за нея всичко да се е променило и подновило, то това съвсем не е така за бивши  познати и много хора в града,  които продължавали да гледат на нея по същия начин както преди и поради това тя приела предложение за работа в Германия в голямо  издателство.  И то като преводач. На Таня първоначално и стана мъчно, че ще трябва да разделят, но след като се успокои, се упрекна за това, че мисли за себе си. В крайна сметка разсъждавайки значително по-зряло от преди тя реши, че няма да е никак честно от нейна страна да  желае да задържи приятелката си.  Ако го направи, то ще е от егоизъм, а  пък по този начин би попречила на новия живот, за който Лилия вече изглежда беше готова. Затова, макар и с горчилка в сърцето, те си взеха довиждане без излишен драматизъм и пътищата им разделиха. Запазиха обаче връзката си и продължиха да си пишат. Така в едно писмо Таня изрази в слово цялата си благодарност, на която бе способен речника ѝ, и същевременно информира Лилия, че е приета да учи немска филология в Софийския университет. На шега подхвърли, че може би ще стане или преводачка, или учителка и за подобна  реализацията  ще е виновна само Лили. От своя страна в едно свое писмо Лилия отново изрази благодарността си, като писа, че макар белезите по ръцете ѝ все още да се виждат, то тези в душата ѝ вече са избледнели, и то единствено с помощта на Таня. Другото и много вълнуващо, което съобщаваше,  бе, че е намерила сродна душа и  възнамерява скоро да се омъжи, като ще го направи в немска готическа катедрала.

След няколко години Лилия вече живееше в родния град на Томас Ман, щастливо омъжена и с две деца, а Таня, завършила успешно се реализира като преподавател по немски език в  същото училище в което бе и учила.

*  *  *

В горещия ден  рязкото дрънчене на звънеца даде  сигнал. след който се понесоха  еуфорични  викове и тичане по коридорите. Тихото допреди секунда училище се изпълни с хлапета, понесли раници, чанти и радостта си от началото на ваканцията.

            Едно момиче от единадесети „б“ обаче, не се радваше и не  бързаше. Когато все пак се прибра, майка ѝ я попита:

- Ами ти защо точно днес си намусена? 

Момичето не отговори веднага. С бавни движения, които парираха шеговития тон на майка ѝ и пробудиха в нея тревожност, тя бръкна в раницата си, извади бележника си и го тикна пред очите ѝ.

-Е? – попита майката. – Нищо нередно не виждам. Петици, шестици и няколко четворки. Даже си мисля, че си си справила добре.

- Но, мамо, виж тук! -  посочи една графа момичето.

Едва пробудилата се тревожност на майката премина в раздразнение, когато тя прочете на глас:

            - Български – шест. Английски – пет. Немски - четири.  Абе, момиче, какъв ти е проблемът на теб?

            - Как какъв! – недоумяваше момичето. – Ти знаеш ли, че по немски ни преподава госпожа Костова?

            - Таня Костова ли?

            - Да.

            - Ами аз я познавам. Не съм ли ти казвала, че навремето твоята баба ѝ е преподавала на нея по немски?

            - Именно, мамо. Тя каза същото, но се боя, че не разбираш.

            - Че какво има тук за разбиране! Имаш четворка, а четворката си е четворка. Четири е повече от три, нали така?

- Да-а-а, но... – заби притеснен поглед в пода момичето – Тя каза, че всъщност изобщо не съм се справила. Даже съм била за двойка, но понеже ме познава, каза, че четворката ми е най-вече заради баба.