Преди години, когато бях едно невръстно хлапе, постоянно копнеех за игри в топлите летни дни. Будех се сутрин, закусвах, виках съседските деца (които продължават да са най-добрите ми приятели) и тичах из кварталните улици по цял ден. Случваше се приятелите ми да не са вкъщи. Да са на гости на бабите и дядовците си, да помагат на родителите си, или просто да са прекалено разтопени от летните жеги и да не желаят да излизат под жаркото слънце.
В такива случаи знаех какво да правя. Просто трябваше да почукам на съседската врата.
Оттам излизаше една баба, която винаги бе приготвила питка, баница или любимия ми сладкиш. Канеше ме вътре, предлагаше ми чай, сок или безалкохолно. Сядах в прохладния хол и не след дълго, идваше дядото. Радваше се да ме види и веднага започваше да ме разпитва за училището, за родителите ми, за игрите, които често се случваха на прага на входната им врата. Аз му разказвах, че имам само шестици, че много обичам да играя на народна топка и колко се ядосвам, че нямам люлка в двора.
Летните ми дни често преминаваха и в игри с двете им котки - Мими и Тошко. Мими беше една малка черно бяла котка, която вечно бягаше от всички, освен от дядото, който я хранеше и говореше с нея. Тошко бе пълна противоположност. Беше толкова игрив и непослушен, че дори по едно време ме беше страх, че все ходи по мен. Мъчех да избягам, докато накрая не стана най-добрия ми приятел.
Когато пък бях болна, майка ми винаги тичаше до тяхната къща и викаше дядото, който бе лекар. Той ме преглеждаше старателно, изписваше ми лекарства, почивка и положителни емоции, а аз се чувствах по-добре, само като видех, че той пристъпва към мен с лекарските си слушалки. Разчитах на тях за всичко, когато бях здрава и ми се играеше, когато бях болна и исках да се излекувам, те бяха до мен.
Една сутрин отново бях в двора им, играех с Тошко, опитвах се да играя и с Мими. Тогава дядото излезе от вкъщи с една торба пирони, чук, дъска и въже. Попитах го какво ще прави, а той каза, че е изненада за мен. В същото време майка ми ме извика за обяд и аз макар любопитна да остана, се прибрах. Когато се върнах, дядото седеше на една зелена пейка, галеше Мими и Тошко, и ме гледаше с доволна физиономия. Аз погледнах него, погледнах настрани и видях дъската, пироните и въжето, сковани в една люлка. Толкова се зарадвах, затичах се и го прегърнах. Прекарах деня си, ту люлеейки се, ту тичайки към къщата за чаша сок.
Тези хора, макар да имаха деца, внуци и правнуци, ме приемаха като част от семейството. Аз бях тяхна внучка, обичаха ме, не забравяха да ме попитат как съм, когато се разминем, не забравяха да ме поканят вкъщи, не забравяха да пратят поздрави на родители ми, не забравяха рождения ми ден. Аз не забравях да им отнеса кутия бонбони, не забравях да им помогна с пазарските торби или да ги попитам как са.
След дълги години съвместен живот, изпълнен с любов, те бяха добре. Помня как докато дядото ходеше на работа, бабата всяка сутрин ставаше с него, приготвяше му закуска и го изпращаше на входната врата с целувка. Помня как ходеха до село всяка събота и неделя, а аз нетърпеливо чаках да паркират колата си, за да се затичам към тях и да ги посрещна.
Бабата чистеше къщата, готвеше и пазаруваше. Дядото чистеше двора, хранеше котките и подрязваше лозата. Водеха прост живот. Живееха в мир и разбирателство. Чувствах се добре, когато знаех, че са в съседната къща. Аз растях и те се радваха, че не ги забравям. Годините летяха, а ти ми се струваха все същите мили баба и дядо.
Така изглеждаха, но всъщност остаряваха. Бабата се разболя и загуби единия си крак. Дядото започна да ходи до магазина. Тогава вече не бях малкото хлапе, което търсеше чаша сок и люлка. Вече Мими и Тошко отдавна ги нямаше, отдавна не личеше, къде е била люлката, но аз пак бързах да видя бабата и да нося пазарските торби на дядото. Вече търсех съвети, търсех опора, търсех приятелски разговори. В такива случаи знаех какво да направя. Просто трябваше да почукам на съседската врата.
Преди година, дядото си отиде. Бях съкрушена, бях загубила не просто съсед, а дядо. Беше ми толкова мъчно и когато се замислех колко тъжна е бабата, не можех да отида, не можех да измина краткото разстояние между двете ни къщи. Деляха ни уж 10 метра, а всъщност една яма от емоции, които исках да си спестя. Просто знаех, че не мога да издържа да я видя така. Знаех, че вече при нея има медицинско лице, което ѝ оказваше нужните грижи, но ми се искаше да я прегърна и успокоя и всеки ден в продължение на месеци, ставах с мисълта, че днес ще отида да я видя. Спомнях си последния път, когато говорех с двамата, последния път, когато го видях. Бях последна година в гимназията и им разказвах в кой университет искам да ходя. Те ме подкрепяха и ми пожелаваха да завърша, да изградя кариера, но да не забравям истинските ценните неща, а именно децата и семейството. Исках да ги запомня така, не исках да я виждам сама, тъжна и разплака.
Вчера, година и няколко месеца по-късно, си отиде и бабата. Почувствах се тъжна и ядосана на себе си. Така и не я видях след случилото се. Бях лоша внучка, лоша съседка и ми се струваше, че цялото приятелство между нас бе заличено през тази година. Струваше ми се, че съм потъпкала всички ценности, на които ме бяха научили.
Сега разбирам, че просто така е трябвало. Не е трябвало да я видя сама. Защото никога не е била. Те са двойката, която ме научи какво означава истинската любов и би било грешно да ги виждам сами. За последно ги видях преди година, когато бяха заедно - смееха се, разпитваха ме, обичаха се. Когато бабата бе само с един крак, но очите ѝ не бяха пълни със сълзи, а с любов, към човека, който я дигаше от леглото сутрин. Който ходеше до магазина, който правеше и сервираше кафе и закуска. Запомних ги такива, каквито биха искали да ги помним. Заедно.
През нощта ги сънувах. Дядото се беше върнал в къщата им и казваше, че медицинското лице е свободно, защото оттук насетне той ще се грижи за бабата. Внуците им ги качиха в колата и ги изпратиха към родното им село.
Не знам дали днес са там, дали гледат изгрева и благодарят, че са заедно. Не знам дали ме виждат, дали ме помнят, дали знаят, че се живели. Не знам... но ми се иска да мисля, че някъде, в някой слънчев край на света, има две котки. Две котки като Мими и Тошко, които са заедно по цял ден и нощ, които се излежават на прага на двама влюбени старци, които се обичат, мързелуват, ловят мишки. Които просто са заедно.
© 3xi Всички права запазени