Десет и половина... След по-малко от два часа светът ще трябва да се престори на
различен. След половин час ще забият камбаните около този двор и той поне веднъж
в годината ще ми се стори благословен. Остават ми само пет минути, в които да
поседя на старата пейка, взирайки се в дърветата препречили входа към широката
градина. Знам, че тази вечер трябва да бъде специална и, че едва ли така ще се
получи, но се опитвам с присъщата ми склонност да създавам мистицизъм в
най-неподходящия момент някак си да заредя или поне наелектризирам душата си.
Нощта е много тиха, свила се в себе си както аз на пейката и диша напрегнато в
очакване на мига, когато трябва да се пробуди и в полунощ да се превърне от
убежище на злото в хранителка на вяра... Така и този двор за миг ще ми се стори
слънчев, макар и огрян само от трепкащото пламъче на свещта, която ще донеса
тук. Сега като го погледна на тъмно, ме омагьосва и не виждам нещата, които но
дневна светлина не бих могла да се престоря, че не забелязвам. На двора се чуват
стъпки и суетня, светва лампа... Виждам, че мазилката от стената е опадала и
открива камъните; градината е мрачна - разлистилите дървета не допускат
светлината отвъд.