Глава единадесета

                                                      Въздържател

  Кака Яна, щастлива, поливаше розите и си тананикаше весела народна песничка, а Минчо пийваше под асмата и се уригваше юнашки. През последните дни той по всякакъв начин се стремеше да помага на жена си и се бе издигнал в очите ù почти до ниво “мъж-мечта”.

“Бре, каква е кръшна тая мойта... - замечтано размишляваше примерният съпруг, забил палав поглед в заоблената ù задница - Човек може да се умори, само докато я гледа как пъргаво припка! Доста мерак е посъбрала май...” - и се провикна:

- Яно, я ела да те цункам един път, ма!

- Цункай си шишето, че най ти се отдава! - сопна се тя.

- Що, ма? Забрави ли как ми трепереше в ръчичките първия път? Искаш ли батко пак така да те направи?

- Ей сега ще ти дам едно треперене! - отвърна и закачливо започна да го пръска с вода от  маркуча.

Минчо изпадна в паника:

      - Що са мокриш, ма? Чак след два дни ми се пада банята! Тези дрехи съм ги облякъл едва вчера... Няма да те целувам тогава! - и силно засегнат, влезе вкъщи да се преоблече.

Яна продължи да полива, мислейки: “Добър е, но това пиене... Дали да не отида пак при баба Цана?...

  Преди години, когато Минчо постоянно опушваше къщата със смрадливите си цигари, бе потърсила помощта на местната знахарка. Тя ù даде няколко конски косъма, от които да слага в тютюна на цигарите. Ефектът бе чудодеен! Още на втория ден мъжлето ù отвратено захвърли току-що запалената, ръчно свита папироса, и се прости с този порок. Спомняйки си този случай, реши, че е крайно време да го раздели и с алкохола. И изпълнена с това твърдо намерение, още щом приключи с поливането, се зае да го реализира.

                                                                                  -----------------------------------------------------

Баба Цана-Вещера бе истинска загадка! Живееше в края на селото, до самата гора, в уютна кирпичена къщичка, строена в началото на миналия век, с голям двор, засаден със стотици цветя и билки. Симпатична женица, останала само с един кучешки зъб, който самотно стърчеше над долната ù устна като глиганска бивна, пъргава и винаги готова да помогне на всеки. Най-възрастните хора твърдяха, че още като деца са ги водили при нея да им бае и да ги лекува. И разказваха невероятни легенди! Като тази:

   Преди години, в една мразовита зимна нощ, стадо диви, изгладнели прасета, дошли от Румъния, като преминали заледения Дунав, и нападнали селото. Стигнали чак в центъра! Ловната дружинка се събрала и докато умували как да постъпят - защото не смеели да стрелят по тях, за да не стане сакатлък - се появила Цана. Смело вървяла срещу глиганите и нещо говорела. Първо започнали бавно да отстъпват, а след това, с квичене и грухтене, хукнали да бягат. И не се върнали повече!

А Митьо Окултното се кълнеше, че като малък самодивите го видели, скрит в шубрака, да гледа голото им хоро, и го парализирали. Дори не можел да говори. Тогава изневиделица се появила баба Цана и с няколко заклинания вкочанила самодивите. Приближила до тази, която го гледала със страшните си очи, и я удряла в корема, докато от устата ù не потекла бяла пяна. След това го намазала с това по устата и цялото тяло. Той още на момента се раздвижил и проговорил! Други се страхуваха от нея заради истеричния ù зловещ смях. Всеки, чул го за първи път, инстинктивно започвал да се оглежда за скрито място, където да си смени бельото...

                                                 ---------------------------------------

 Кака Яна я завари да прекопава маточината. Цана много се зарадва на неочакваната гостенка и веднага я покани вкъщи, на хладно. Направи кафе, седна до нея и след като изслуша болката ù, намигна загадъчно:

 - Значи, и палавичък става, като пие? Има лек! Ти избираш - да го подплашим или с отвара?

 - Ох, как да го накарам да пие отвара... Та той и вода не ще... По-добре го уплаши, но не много, че да не се разболее от някоя лоша болест!

- Ти за това не бери грижа. Само ми го прати! - и се закиска, цвилейки като разгонена кобила.

Няколко минути оформяха тактическите действия, които да предприемат, след това се разбъбриха за сладки, манджи и други, интересни само на тях неща.

  В това време Минчо броеше бутилките в мазата и се тюхкаше:

 - Ех, и тази година никоя от вас няма да остане да поотлежи... Така като пресмятам, ще има докато преври новото... Може би... Ако не бях довел “съученика” на гости, щеше да има...

Така - тъжен и угрижен - го завари Яна, когато се прибра.

 - Минчо, какво гледаш като препариран? Няма да стигне винцето, а? Не се притеснявай толкова - в кръчмата нали има? - говореше му мило тя.

Той застана нащрек! “О-о, тая пак крои нещо!” - помисли си и настръхна.

 - Хайде, ела сега да вечеряме, че се позабавих в магазина. А, между другото, срещнах баба Цана, поговорихме малко и обеща да ми даде една чудна подправка - за яхнията! Утре ще отидеш у тях да я вземеш.

Всички Минчови косми така щръкнаха, че заприлича на бодлива тояга, с набучен отгоре ù кактус с огромни очи!

 - При Дракула ли, ма?!?... Не мога да изпия чак толкова, че да се навия!...

 - А искаш ли да ме цункаш? И да ти треперя в ръцете? - и тя съблазнително разкопча най-горното копче на ризката си (то и без това скоро щеше да сдаде багажа под напора на добре отгледаните ù предизвикателства).

 - Ух, на батко яребичката - облиза се настървено той - Ми, да та цункам тогава, ма! - и се пресегна да “разклати камбаните”.

 - Първо ще ми донесеш билката! - бързо се отдръпна тя.

Ами сега?!? Минчо бе на кръстопътя между страха и страстта. Но само въздъхна тежко и като осъден на смърт, изричащ последното си желание, жално смънка:

 - Дай да ги пипна, ма, че ако нещо ми направи оная, поне да умра с пълни ръце... 

  Вечеряха в мълчание, прекъсвано единствено от Минчовите въздишки, докато се протягаше през масата и “пълнеше ръцете”.

Но на Яна бързо ù писна:

 - Спри вече, че ми направи синявици, бе говедо!

 - Ми аз да имам по-ярък спомен, ма! – озъби се той.

Яна геройски удържа напористото желание на ръката си – да му загрее врата - и процеди през стиснатите си устни:

 - Не си настъпвай здравната книжка, момченце!

Думите ù оказаха своя лечебен ефект и докато приключат с вечерята, се чуваше само Минчовото звучно мляскане. После Яна почисти масата и се зае да мие чиниите, наведена над чешмата. В този момент палавникът я издебна, “напълни” бързо ръцете - като за последно, и на спринт, храбро се заключи в стаята си, изпреварвайки летящата след него чиния, която с трясък се разби във вратата му. За всеки случай застана до прозореца, готов за скок, че, знае ли се – ако вземе да отвори... Постоя там напрегнато известно време, Но - нищо повече не се случи. И понеже не я чу да влиза в стаята си, профилактично придърпа леглото до вратата и здраво я затисна с него. За всеки случай затвори и прозореца - да не вземе да подпре стълбата отвън и да нахълта! И едва след всичко това си легна, но с дрехите - за да реагира светкавично при изненадваща атака.

Събуди се малко преди обяд и инстинктивно опипа около металния крак на леглото, за бутилката. Нямаше я! Скочи като пружина и се мушна под него, с надеждата, че се е търкулнала там. Но, уви, нямаше и помен от нея! Озверя!

 - Тая пак ми е тършувала из стаята! – скръцна страшно със зъби, почти готов да ù потърси сметка. Погледна нерешително към вратата и на мига си припомни за взетите снощни мерки за безопасност. Облекчено въздъхна:

 - Бре, Яно! На косъм беше! Но ти се размина! – и с мъжествен скок се озова в другия край на стаята и награби Съкровището. 

Погрижи се прилежно за по-голямата част от него и – отново бе готов за подвизи!

Яна нервно крачеше из кухнята, очаквайки напрегнато смелчагата да се събуди, като благоразумно удържаше в себе си напиращата да избие войнственост. Най-после Минчо, с блеснал поглед, наперено се появи, заставайки предвидливо до вратата, и намигна закачливо:

 - Янче, като се върна... нали...?!?

“Като се върнеш, аз ще съм ти последната грижа” – помисли си Яна, но отвърна с нежен гласец :

 - Добре, бе миличък!

 - Ми дай тодава още един път... – и като “напълни ръцете”, нерешително добави – Е, аз да тръгвам, а?

- Тръгвай, де!

Минчо неспокойно пристъпваше от крак на крак и я гледаше.

- Тръгвай, де! – изнервничи тя и бързо пресече похотливите му мераци – А-а, дори не си и помисляй! Когато донесеш билката - тогава!

Минчо омърлушено се зае с изпълнението на поръчката. Излезе на пътя и с натежали крака се отправи към южния край на селото. Наближи центъра и се усмихна. Там, пред автобусната спирка, самотно крачеше напред-назад Хахо Търкала, и ако се съдеше по размаханите му юмруци, гарнирани с нечовешки заплахи, със сигурност пак биеше някого. Той до седми клас си бе напълно нормален. Но реши да покаже на момичето, в което беше тайно влюбен, колко е смел. И за да я впечатли, се покатери на най-високата топола в селото, залюлявайки се на самия ù връх. Крехкият клон се прекърши, а Боби се простря като килимче на тревата, опитвайки да строши с глава един камък. Но успя единствено да счупи здравия си разум...

В този момент една кола с русенска регистрация спря до него и от прозореца надникна рошав, брадясал индивид и културно попита:

 - Извинети! Нали оттука е пътя за Плевин?

Хахо насръхна :

 - К’во, бе? Ти подиграваш ли ми се, бе?

 - Не би, чувек, аз само питам...

 - Ей! Ей! Ти заяждаш ли се, бе? Ей сега ще станем на кълбо!

 - Не би, чувек, аз само...

 - Ти знаеш ли кой съм аз, бе? Шампион по боен шах! К’во гледаш умно, бе галош? Не знаеш ли колко опасно е това изкуство? За трийсе секунди трябва да нанесеш възможно най-много поражения на противника, замервайки го с пешки! Аз съм шампиона там! Двайсе и седем противника съм ослепил и безброй съм осакатил, а аз имам само счупена ключица и титанова пластина в главата! Ясно ли ти е бе, ей, цървул?!? Я излизай от колата...

Човекът бързо схвана с кой си има работа и потегли с мръсна газ.

 - Чакай, бе, ей! Кой ти разреши да тръгваш? - и хукна след колата.

Но бързо се запъхтя и спря, мърморейки задъхано:

 - Ще ти дам аз едно “извинети”! – и мислено вече метеше тротоара с тялото на навлека.

В това време видя наближаващия Минчо.

 - Ей, приятел, де се губиш, бе? Видя ли как начупих камбаната на “извинети”? – заговори възбудено Хахо.

 - Да, бе! Едва успя да се спаси от смъртоносната ти хватка!

 - Нали? Още малко и щяха да го опяват! Ти – накъде?

 - При баба Яга...

 - При Вещера?!? Ух, ух! Целият настръхнах! Дори аз не смея да отида сам при нея! Трябва да си много луд, за да го направиш!

 - Ми, тогава да отидем двамата, а? – с надежда предложи Минчо.

 - Добре! Но изчакай да се настроя малко, че да я накарам да се разтрепери, като види колко страшно гледам! – и започна да се изпълва с гняв, безумно въртейки очите си.

Минчо така се стресна, че забрави за баба Цана!

 - Хайде, готов съм! Можем да тръгваме! – каза, вече доволен от себе си, Търкала.

 - Къде, бе? – отвърна машинално, с все още бумтящо, като поредица от гръмотевици, сърце.

 - При Вещера! Нали за там си тръгнал?

 - О-о, да-а! – издиша той – Да вървим!

Скоро стигнаха до пътната врата на знахарката. Спряха и се спогледаха, едновременно мислейки – дали не е най-здравословно да се ометат веднага. Но Хахо бързо направи страшния поглед и се провикна:

 - Бабо Цано-о...

Вратата моментално, като с магия, се отвори и Вещера изцвили срещу тях:

 - Оха-а, свежи мръвчициии ! О-о, Минчо, какъв си ми хубавичък, кака... Е, малко си кльощав, но ще станеш!... О-о, Съдба! Тъкмо щях да ходя из гората да търся лудо биле, а то на крака ми дошло лудо пиле! И твойто мозъче ще ми свърши работа! Я да го пийна! – и изпънатият показалец на дясната ù ръка докосна главата на Търкала, а този на лявата ръка сложи в устата си и уж засмука жадно, като от сламка. Хаховият поглед от страшен стана уплашен! А след минута усещаше единствено ударите, с които го даряваха клонките на дърветата в гората, опитвайки да намалят скоростта му на придвижване. Спря изведнъж, след директен челен удар с едно невъзпитано дърво. Поглади черепа си и задъхано измърмори :

 - Добре, че си метално!... - и оглеждайки се, добави – Ха, чак толкова навътре не съм идвал още! Мястото ми е непознато... Значи – и тя няма да ме намери! – и с олекнала душичка остана да лежи в тревата.

В това време Вещера не спираше смразяващо да се хили:

 - Хи-и, хи-и-и... Хахо Търкала – бяга като Хала! Хи-и, хи-и-и!

Когато най-после спря, хвана ръката на вкаменения и побелял като варова мазилка Минчо, задърпа го през двора и зачурулика:

 - Хайде, ела при кака! Знаеш ли откога те чакам? За една могъща магия ми трябва къс човешка плът, обилно пропита с вино. А ти си най-подходящият – в организма ти няма и капка вода! И дори не помисляй да бягаш, - зловещо изсъска тя, оголвайки цялата си бивна – защото...

Минчо, като омагьосан, покорно я следваше. Влязоха в къщата, а там, в голямата стая, над огнището, в огромен казан вреше някаква течност. (Цана правеше билкова отвара, с която да напръска картофите срещу колорадските бръмбари). Тя откачи един голям сатър от стената, изгледа го одобрително и със злобна усмивка го успокои:

 - Само ти рязвам ръчичката, мятам я в котела и си свободен!

Минчо изведнъж възвърна говорните си способности и се разхълца умолително:

 - Ма, аз не пия, ма... Отдавна съм спрял... Недей ма режи – не ти върша работа, ма...

 - О-о, - разочарована, Цана закачи сатъра обратно на мястото му – и що така, бе? Аз сега какво да правя? Да! Отивам да ти донеса вино, а ти веднага го изпиваш и – режа!

 - Ма, не ща, ма! Вече не мога да го понасям! Само като го видя, и ми става лошо...

Брей... – замисли се Вещерът – Сега откъде да си търся нужното... Нищо, ще почакам, докато пак започнеш да пиеш! – и театрално размаха ръце във въздуха, редейки завързващо заклинание:

 - Зла сила ще се появи,

   веднага щом пропиеш ти!

   При мене ще те донесе –

   да те оставя без ръце!

И бързо изтича в другата стая, защото повече не издържаше комичната гледка, която представляваше шашнатият Минчо. От там дълго и зловещо ехтя смехът ù. Когато се успокои, Цана се появи отново. Жертвеният агнец стоеше като вкоренен, с опулени очи и май не дишаше... Тя така изкрещя в лицето му, че той подскочи и чукна главата си в една греда, накичена със сушени билки, а това със сигурност му помогна да излезе от унеса си.

 - Хайде, сега да те изпратя! – и го поведе по обратния път през двора.

 - О, без малко да забравя! Стой тук! – изкомандва тя и бързо се върна в стаята.

Докато се появи отново, в главата на Минчо се извъртя цял филм на ужасите!

 - Ето, вземи! – подаде му една саксия с някакъв бурен в нея – дай го на Яна, че много го искаше! Довиждане и – умната! Че да си жив и здрав! – сбогува се тя и захлопна вратата.

Застана до една пролука в оградата и дълго гледа след него, ухилена до уши, мърморейки си :

 - Дано страхът да помогне, защото дори и аз не знам как ще го накараме да пие отвара, хи, х-и-и!

  Минчо премина през селото като някакво зомби. Не чуваше и не виждаше друго, освен злата заклинателка. Прибра се директно в стаята си, като пътьом остави на кухненската маса саксията...

       Два дни не излезе от спалнята. Нито ядеше, нито можеше да заспи. Дори тоалетната не посети нито веднъж! Тогава Яна, вече сериозно притеснена, нахълта при него.

 - Минчо, хайде, моля те, ела да хапнеш малко! Ще се разболееш, недей така! – загрижено говореше тя.

 - Не ща! – тросна се той.

 - Хайде, бе, човек... И винце съм ти изстудила...

Като чу за пиене, той направо се вдърви! Очите му се оцъклиха, а в главата му загърмя страшното заклинание на Цана.

 - Не! Махни го веднага, иначе никога няма да изляза от тук!

 - Добре. Ей сега ще го изхвърля! – и бързо излезе.

 - Не го хвърляй, ма! Като дойдат гости, с какво ще ги черпя? – и забравил заплахата, бързо я догони.

Кухненската маса бе отрупана с любимите му ястия. Седна на стола и бавно започна да опитва от всичко. “Ех, колко по-сладко щеше да е с винце...” – помисли си и се задави.

 - Бре! – уплашено измърмори той и се огледа панически – Тая и мислите ми е омагьосала!

 - Каза ли нещо? – сепна го гласът на Яна.

 - Много хубаво готвиш, ма! Ако всеки път ми даваш по толкова – направо ще ме угоиш!

 - Че, какво? Нали и без това изядохте нашето прасе със съученика ти? Все нещо трябва да заколим! – саркастично го клъвна тя.

 - Ти, сериозно ли, ма? – объркано я погледна Минчо.

 - Какво ти става, бе? Ти вече и майтапа ли не разбираш? – ядоса се тя.

 - Ма и аз се шегувам, ма! – усмихна се най-после той и продължиха мълчаливо да се хранят.

    Изминаха още няколко дни и нощи. В началото, всяка вечер, Минчо сънуваше един и същи кошмар – държи бутилка, а от небето, огнена глава със зъби протяга две огромни, като светкавици, ръце, сграбчва го и го понася. Пуска го при Вещера, а тя вдига сатъра... – и скачаше от леглото, плувнал в пот. Постепенно здравият му сън се възвърна, бузите му се зачервиха, а енергията и жизнеността му постоянно растяха. Когато ходеше до магазина, нито веднъж не погледна към кръчмата. И – за голямо учудване на всички – твърдо отказваше всяка покана за почерпка!

                                     ------------------------------------------------------------

  Хахо Търкала стоя в гората, докато се стъмни – за да не може да го вижда вещицата! След това установи, че в мрака и той няма как да се ориентира. Побесня, но не пое риска да кресне, а само наум започна да разказва играта на проклетото бабе. Когато изчерпа всичките ужасяващи закани от репертоара си, не почувства удовлетворение. Напъна се да сътвори нови, но като не се получи, започна отначало да изрежда старите. Докато се успокои напълно, доста ги повтаря...

 - Бе, що се кося? Утре, като се развидели, ще търся пътя! – плесна се той по пластината, седна отново в тревата и се заслуша в тишината.

В далечината се чу истеричен женски глас.

 - О-о, булката на Ваньо се е развихрила! – засмя се Хахо, но изведнъж озверя – Ма, тая не знае ли, че аз съм центърът на всеки скандал?!!! Сега ще види... как си позволява тая! – и наежено тръгна по посока на гласа, за да ù даде да разбере кой е.

След десетина минути излезе от гората и видя светлините на селото. Сърцето му радостно заби и, в пристъп на доброта, успокои всички:

 - Айде, живейте! Сега съм на кеф и никой няма да пребивам!

И закрачи право към дома си.

                                   -----------------------------------------------------------

    У Ламбови целият ден гърмеше румънска и сръбска музика и се вихреше яко парти. Стаматчо два пъти идва да кани Минчо да се присъедини, но трезвеникът бе непоклатим в непоколебимия си отказ! Макар че гърдите му бавно се изпълваха със завист. “Ех, Ламбо, блазе ти! Пиеш си пиенето, веселиш се и си живееш живота... А аз ако пийна – край с мене!“ – тъгуваше той, потапяйки се в спомена за насладата, с която се бе простил. Прибра се вкъщи, влезе в спалнята и затвори прозореца, за да не чува носещите му тъга звуци. Опита да заспи, но мислите и нарастващата необуздана жажда не му даваха покой. Отново излезе на двора и се заслуша унесено в глъчката, идваща от комшиите, забравил всички грижи. Краката му сами го отведоха в мазата, а усмихната бутилка, като в приказен сън, се озова в треперещата му ръка. Погледна я с много любов и отсече:

 - Веднъж ще се мре – нека поне бъде достойно! – и я пресуши на един дъх.

Чу се гръм! Втори! Трети! Минчо се вцепени! Очите му сами се извъртяха към отворената врата, в очакване на злата Сила.

 - Какво правите, бе, калпазани такива? – долетя пискливият глас на Ламбовица – Сега ли намерихте да гърмите с пиратки? Я, марш веднага вкъщи!

Душичката му се отпусна!

 - Боже, тези деца... Щяха да ми докарат инфаркт! – поуспокоен замърмори – Я, докато не се е случило нещо с мен, да дръпна още една бърза глътка! – и отвори нова бутилка.

 И само след час, три самотни, празни шишета се търкаляха в краката на Минчо, а четвъртото още тръпнеше в ръката му, готово съвсем скоро да последва тъжната участ на побратимите си. Събрал достатъчно кураж, Прокълнатият надникна през вратата точно в момента, в който веселящите се в съседната къща изстреляха един фойерверк. Той се пръсна с трясък и озари небето с ярката си светлина.

 - Огнената глава! – изпищя Минчо и светкавично затръшна вратата, подпирайки я отвътре с цялото си тяло...

Едва когато пропяха първи петли, той размърда схванатата си снага, допи виното и се осмели отново да погледне навън. Открехна внимателно портата. Шумната компания отдавна се бе разтурила и навред цареше гробовна тишина. Минчо, предпазливо, оглеждайки се на всички страни, бавно изкачи стълбите и извади на показ цялата си хубост. Обходи с бърз поглед пространството около себе си и, напълно успокоен, се завърна в мазата. Скоро отново се показа на двора, но вече порядъчно замъглен. Изпъчи се гордо и застрашително изгледа горкото небе.

 - Айде, ела ми, ма! Ела да ме вземеш – к’во се криеш? Не ти стиска май, а? – дереше се с цяло гърло той – Ти знаеш ли с кой си се захванала, а? Викат ми “Безстрашния“! К’во, изплаши ли се?

 - Минчо, - изкънтя още по-ужасяващият глас на Яна – ти луд ли си, бе? Какво си се разквичал като прасе, когато го колят? Цялото село ще разбудиш! Я веднага се прибирай и лягай, че ако излеза...

“Безстрашният“, загубил говор и картина, боязливо и послушно залъкатуши към къщата. Стигайки до вратата на спалнята ù, нараненото му его проговори. Спря се и, в знак на протест, се изпърдя толкова яко, че чак притеснено заопипва дъното на гащите си, за да е сигурен, че няма и друго, а след това, за да разбере тя кой има последната дума, се оригна мощно. Отвътре леглото изскърца и той, на бегом, се скри в стаята си. Бързо подпря вратата с кревата и залости прозореца, мърморейки, горд от себе си:

 - Тя ще ми каже какво да правя!... Ма и показах кой е мъжът тук, а... – и се тръшна доволен на леглото.

  Съвсем скоро и сънят извести за себе си с раздиращо пространството кънтящо хъркане.

                                                           ****************