19.10.2018 г., 23:53 ч.

Миризливката (или суеверието на един студент) 

  Проза » Разкази, Хумористична, Други
814 2 3
6 мин за четене

Миризливката

(или суеверието на един студент)

 

    По принцип не съм суеверен. Да кажем, че съм от тези хора, които по-скоро биха се подхлъзнали на плисната вода за късмет, отколкото да им провърви. Например онзи ден някакъв случаен небесен минувач реши да ме маркира по дясната буза. Ама то било на щастие! Значело пари, успех, любов, нещо хубаво щяло да се случи, тото да съм пуснел, билет да съм изтъркал, за следващите президентски избори трябвало да се пробвам… Абе, сякаш човек е измислил всички тия глупости, за да избяга от истината, че чисто и просто изглежда нелепо в дадената ситуация. И най-вероятно намирисва.

   И каква стана тя! Толкова ми провървя оттам нататък, че влакът ми закъсня с четири часа. Изтървах си лекциите, не можах да си платя таксата за общежитието, а за капак на всичко, в стаята ми летеше някаква миризливка.

   Впрочем, тя тая миризливка и днес си лети наоколо. Най-вече около лампата. Лежа на леглото и я гледам – денем изглежда безобидна, но снощи имахме малко неприятности… Май се опита да ми влезе в устата докато спя. Ама какво е виновно животинчето… И аз на негово място бих търсил къде да се скрия от тази кочина, наречена моя стая (и на съквартиранта ми де, най-вече негова). Не се задържам много в този музикален храм на дълбокомислените песни и световно утвърдената музика, но смея да твърдя, че когато съм там стаята е в приличен вид. Даже много. Но когато ме няма – ах, когато ме няма…! Намира се кой да си обели някоя ябълка или круша на паркета, върху хладилника или отгоре на конвектора. Каква случайност! Сега забелязвам с крайчеца на окото си, че от ръба на нощното ми шкафче виси обелка. Малко е изсъхнала и се е навила като змия, но определено е обелка!

   Ау, нещо замириса… Знаех си, че рано или късно проклетата буболечка ще си покаже магариите! А, не, извинявайте… Май е от найлоновата торба, която виси от дръжката на гардероба и изпълнява ролята на кошче за боклук. Я да видя какво вони така… Ужас! Мисля, че тази кофичка кисело мляко е развила нов вид бактерия – лактостудентикус булгарикус! А защо червото от луканка се движи така… Опа, опа! Къде ще бягаш? Стой вътре! Ха.. Да те видя сега къде ще бягаш, като завързах торбата! Брей… Смятай колко време не е изхвърлял боклука, докато ме няма! Ми тъй де, в края на краищата откакто въведоха БДС, нашите колбаси се правят от чисто месо и не им се прибавят никакви добавки. Това всеки го знае.

   Абе, не се ли измори пустата му миризливка да обикаля така? Ще я изгоня вече, писна ми да се блъска в лампата! Сега като я гледам обаче, дали не означава нещо? Сякаш бди над мен… Глупости! Миризливка за ангел-пазител… Светлината я привлича. Ама като се замисля, откакто я видях в стаята, съквартирантът ми не се е прибирал. То хубаво да ѝ отворя прозореца и да я изпъдя, но представяте ли си, да се върне съквартирантът… Толкова по-приятно ми е сам… Нека стои и пази! Знам ли го, може да се страхува от насекоми.

   А.. Аа… Ааа! Къде литна, бе ? Какво се блъскаш там в бутилката оцет? Абе, като цяло, да вярваш на такива неща си е пълна глупост. И сол съм разсипвал, чаша съм чупил, хляб съм обръщал с плоското нагоре – и нищо не се е случвало. Един случай имам само, с една черна котка, дето ми мина път… Тръгнах да излизам долу на спирката и вървях съвсем спокойно, той автобусът по принцип се движи с незначителните 10-15-20 минути назад от графика си, и какво да видя – някаква черна котка пресича пред мен. Спира се по средата и ме поглежда. И аз я гледам. След малко я настига едно черно котенце… Второ… Трето… Тук един средностатистически суеверен човек направо щеше да звънне на най-близката погребална агенция, за да попита за свободни дати – черна котка и три черни котенца си е направо смъртна присъда. Но аз не реагирах. Продължих да гледам котката, докато не взе, че се задави и изплю някакво синьо хартиено топче. Май беше някакво билетче, но стомашните сокове добре си бяха свършили работата и не ми стана много ясно. В същия този момент, когато вдигнах поглед от повърнатото, видях, на около стотина метра, моя автобус да затваря вратите. Проклетникът за пръв път от половин година е решил да мине навреме. Хукнах към спирката и след няколко секунди на галоп (вие знаете ли, че студентите са натоварени, все едно ремарке носят на гърба си) се препънах и забих колена в тротоара. Нищо де, карай. Аз и да не бях паднал, пак щях да изпусна автобуса. Или най-малкото щях да бягам след него, а вече разбрахте как протича бягането на един студент. Както и да е, беше си чиста случайност, но тази случка пося семето на суеверието в главата ми. Аз не го поливам, ама то е там.

   Чакай малко… Тази миризливка ми изглежда позната… Ами да! Беше и в предната ми стая. Заварих я при първия ми съквартирант, много чист човек, между другото – спеше с дрехите върху гол матрак, по пода имаше няколко милиметра прашна настилка, от противопожарният сензор на тавана висеше скъсан чорап, а върху предполагаемият ми стол, на който щях да изпълнявам студентските си задължения, се бяха паркирали две големи кални стъпки и нямаха намерение да си тръгнат. Слава богу, изкарах само едно денонощие в това райско кътче и още на следващия ден направихме размяна и се настаних на сегашното си място. Но явно някой е решил да дойде с мен… Сигурно е била кацнала някъде по зеленият ми юрган. Знаех си аз, че не трябва да го взимам…

   Какво изчатка там? Я да видя… Добре де, да я пита някой какво интересно има в неизмита купичка с останало олио от инстантни спагети на дъното! Опаа… Каква стана сега тя… Не можеш да излезеш ли ? Така ти се пада! Дали пък да не ѝ помогна? Ако вземе, че се върне съквартирантът? Добре… Я да видим, някъде по земята трябва да има вилица… Ето! Охо, ама ти по гръб се обърна вече?! Ей сега ще те изкарам.

   Я се осъзнай, бе ! Замисли се – откакто се навърта покрай теб тази миризливка, все мизерия. Тъй, тъй. Ще взема да я оставя в прегръдките на олиото, а? Белким и аз поживея като хората… Ох, ама, животно е, как да го оставя ? От мен да мине… Еее, айде стой на вилицата, стига се хлъзга, де! Готово. Сега ще я занеса до вратата, ще отворя и ще я пусна навън. Не се научи да си подрежда обувките, значи… Давай, лети! Айде, бе… А… Ти кога успя да… Олеее, какво направих? Оставих горкото същество да умре! Добре, добре, без паника! Ще я оставя до коша в тоалетната – никой няма да се усети – после ще почистя цялата стая…

   Май се оказах прав, я виж как лъсна всичко! Царство ѝ небесно на буболечката! Обаче някой току-що отключи вратата, а ключ имаме само аз и съквартирантът…

© Драгомир Лаброев Всички права запазени

17.3.2018

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря и на двамата!
  • Много увлекателно е написано и го изчетох с удоволствие, въпреки че по принцип по-рядко зачитам дълги текстове. Така че на мен, за мен си, това изключение ми говори достатъчно. Поздрави!
  • Забавно четиво!
    Но си личи липсата на трудов стаж в казармата,не са необходими чак пък две години както беше преди.Може и наполовина, за да има ред в главата на един мъж.
    Но да си призная, това не е необходимо вече.Достатъчно е такъв бъдещ инженер,медик или икономист да строи, лекува и финансира бъдещето на многострадалната ни татковина.
    Ето един хумористичен разказ, талантливо написан,какви невесели мисли ми докара в главата!😅
    Поздравления за талантливото ти перо, Драгомир!
Предложения
: ??:??